In media res

Сега се доверявам се на процеса дотолкова, че седя отпусната като леко настъпан охлюв – не костенурка – пред винаги-прекалено-малкия си напредък и му се възхищавам, трезва за недостатъците му, като любител на малки животни, като Kleintierschaukel, който се върти докато ми се заповръща. Охлювите имат изключителни мускули, всъщност те друго освен мускули и слуз май нямат. Това вероятно е достатъчно, за да стана писател. Ако историята иска да бъде написана, ще се напише и в малкото петно от прозореца ми към света, незамъглено от прожекциите на съществото ми. Все някъде се намира празен лист, салфетка, празен половин час, нетърпение да съм там, сред новите си приятели, които са хората, които ми липсват сега и които годината на големия страх (и не особено триумфалното му побеждаване) ми отнеха. Ето как този фрагмент по темата се явява нещо като терапевт, защото си нямам:

With reality-to-be goes time.

With the mind goes a world.

With the heart goes a weather.

With the face goes a mirror.

As with the body a fear.

Laura Riding

Всички истории досега, които не са издържали напускането на атмосферата на късата форма, просто не са искали да бъдат разказани от мен. Бих могла да вярвам в това сега, вместо да вярвам, че нещо в мозъка ми не е калибрирано добре, за да пиша това, което искам. Но тези две истини биха могли и да съжителстват едновременно.

В процеса не ми липсва нищо и всичко ме прави щастлива. Нетърпението да свърша записването на историята, тоест да завърша книгата, се усеща само като лек гъдел или тъпо притискане на гърдите ми, неща, които вече лесно успявам да измета към сексуалността, за да не ми пречат на чаткането по клавиатурата.

Чувството за вина, че писането се пише и когато не съм пред лаптопа, а по всяко време, например когато съм в някоя горичка с детето си и всъщност копаем тунели под дънерите, но аз отведнъж не искам да копая нищо, а искам да си извадя термоса, да се надрусам с кафе, да зяпам в короните на дърветата и да не чувам ничий глас, освен разлистването на историята в главата си, е засега най-голямото ми предизвикателство. Чувството за вина е гладен звяр, който измисля безумни изкупления за моментите, в които съм го игнорирала. О. вече разбра, че в този толкова съдбовен период ще може да носи розови, скъсани или летни дрехи през зимата, и да яде шоколад за закуска, щом майка му е била няколко часа извън пашкула на общия континуум. Опитвам се да се успокоя със сравнението пеперуда и торнадо. Аз и моите усилия да му дам правилното са крилете на пеперудата, която според поговорката причинява торнадо на другата част на света, тоест в следващото поколение. Прекрасно като метафора, абсурдно научно. Торнадото се случва, защото всички процеси в и около него искат то да се случи. А пеперудите са хубави насекоми, които не вършат работа за писане.

Страхът обаче върши. Да премина през безсилието най-близките ми да лежат с Ковид на място, което само от уважение към хубавото си детство там няма да нарека „задника на историята“, място, където сякаш всичко живо бърза да загасне и да се превърне в история, ме преработи като перална машина от ада. Излязох от там – нито чиста, нито суха, със сънливата еуфория на войник, победил за кратко.

Имах рожден ден и психосоматични усещания, които имитираха състоянието на родителите ми. Да се притесняваш е действие, заместващо истинското действие, когато то е невъзможно или е безсмислено. Имах и четиригодишен блистер с лоразепам, от времето на първите ми панически атаки, чието теоретическо, неразопаковано присъствие в живота ми винаги ме е успокоявало. „Im Notfall 1/2 oder 1 Tablette“ прочетох по избелелия се стикер-бележка от онази лекарка тогава. Това сега е Notfall, да. Определено. Седях така, а гърлото ми се поду като жабешко, едва ли бих успяла да преглътна лъжичка вода. Седях така, докато ми стана ясно, че всъщност ме е страх от таблетките в блистера. Страх ме е да взема нещо, което ще промени състоянието ми. Успявах дори да се посмея на тази мисъл. Много лош тайминг за такива личностни промени, но да. И какво друго, освен да потърся упора другаде, да призова Доротея, да призова духовете на Сири Хуствед, Крис Краус, Симон Вейл, Шели, Калвино, Валери Петров, Маркус Вернер, Кийтс, баба ми, моите нови фикционални приятели, призраците на желанията ми, да ги впрегна всичките заедно в колата на бъдещето, защото от толкова много страх просто колата е станала тежка. Но хубавото е, че в нея поне няма място за други глупости и другото хубаво е, че има само една-единствена посока, която би приютила чудовищното и тяло.

Рецепта за щастие

Да си забравя посоката вкъщи.

Да я намеря

в един запокитен от жегата в тъмното ъгъл

между следобеда и катедралата,

между косото слънце и далекогледството,

между две кафета и фонтана

в една картонена кутия с надпис

„който има, да си вземе още“.

Кърви, която си е тръгнала

Разказват ми, че Девата издъхнала

сред пир, на маса с кървави меса,

и сянката  ѝ се родила там

с престилка, със разрошена коса,

в обятията от сиво.

Девата загина и това

не се намести даже във историята.

Трагедията няма запетайки

и други препинателни, и кой

ли ще посмее без опори

да пише, да я диша?

Лесно е без дъх да се говори.

Какво научих всъщност?

Че светът зависи. Случайността

увисва като прилеп тук и там, а нощем

раздават се случайно имената.

И местата им. И още:

Девата си тръгна със невинност,

но вина изпитват близките ѝ хора.

Светът е натежал и неподвижен,

Христос е с главоболие, Светият Дух –

сред вечна пролет, с пролетна умора.

Сред този вой от празнота дойде слуха,

че Девата лишена е от тяло,

а блудницата – двойна, наедряла,

в леглото си сред меките прозявки…

Не, нищо не излиза от това,

ни притча, нито параграф.

В хипотенузата на онзи свят триъгълник

стои, неизчислен, сънят.

На метър от смъртта.

Това ли ни побърква?

Изглежда Девата наистина умря.

Там, дето времето безмълвно е,

едва ли има шанс да разбера

защо. Бог също във плача е на Мария.

Той себе си изтрива с преподреждане.

Разменя бебета с утроби, декантира

бутилките на новото. Мълчи надеждата.

Но който чуе, няма да забрави,

и който ослепее, уж проглеждал…

Коленичим и неволно се изреждаме

да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

Но няма на кого да се обидим.

Това сме ние, само неразбиращо

се струпват облаци върху тъгата ни –

изкормено, разцъфналото зрелище

на зрелостта. Умря коя?

Учителката, лелката, приятелката?

С избръснати крака, с чорапогащник,

вероятно и с червило, вчера купено.

Пирът на малките неща,

на ни едно петно във мивката,

на ни едно…

Кърви, което си е тръгнало.

Фузион 2 (другите)

Те са там – там, където не ще съм,

ни сега, нито може би никога.

Те танцуват – очите облещени,

в моя спомен танцуват,

под Луната, която опитах

да достигна, но не бях упорита.

Тях Луната не ги е заситила.

Пост-физични закони бушуват

в онова там, което е никога.

Те са там – течно, цветно нашествие,

те са мисъл, разпрана от тътен.

Аз съм тук с разпиляла се вътрешност.

Някой ден, знам, не ще да се срещнем.

А ти какво правиш по цял ден?

8.30 будя се, но оставям в леглото като

противоположна тяга на неврозите/

сутринта е много еротична, когато не е описана предварително в графика ми/

замайване на главата при всяко движение, пердетата въздишат и така нататък/

9.30 пия кафе, съвсем обикновено, от старата италианска кафеварка/

нямам никакви спомени, свързани с нея

тежкият кафеавтомат е от месец в ремонт/

явно имам не само кафе култура, но и култура на бунта все още/

и някаква нова любов към лесното

9.40 наблюдавам облаците (няма ги) и птиците, които кръжат около балкона/

за две години научих разновидностите им (от википедиа) и езика им (от ютюб)/

сега крещят “земни нашественици, земни нашественици” и наистина – на поляната пред блока играят деца/

9.45 виковете на децата не ме дразнят вече и не смущават написването на един куплет неангажираща поезия/

пораснала съм/

готова съм/

10.00 пиша легнала на дивана три страници – на ръка, свободен текст, след което съм страшно уморена и лявата ми ръка изтръпнала/

имам чувството, че е минало ужасно много време, а всъщност се е изтърколил само половин час/

винаги се стряскам от грешните си възприятия/

10.30 чудя се какво да правя и се чудя защо винаги трябва да правя нещо

11.30 не зная къде отиде един час време, вероятно съм го изтървала от балкона, но сега съм гладна/

12.00 омлет, кифла с малиново сладко, портокалов сок, един куп пресни ягоди/

изпитвам изключително удоволствие от яденето в момента, но заслугата изцяло не е моя/

храната е станала по-красива и изпитвам отново желание да я снимам, също както преди пет години, когато С. ми обясни принципите на картофите с месо и сос/

14.00 два часа съм прекарала в ядене, мислене за храна и стихотворения, в крайна сметка знам как да ги обединя/

желанието за обединяване е желание за опростяване, винаги съм страдала от противоречивите си интереси, едва в последните години установих, че е възможно да се свържат всички те в едно хомогенично цяло/

“колаж-сюблимаж-тралала-кажи го на френски, ако не си убедена съвсем”/

този път си вярвам обаче, или едно мъничко много ярко нещо в мен вярва и това е достстъчно/

15.00 записвам в дневника си, че днес много мисля/

преглеждам страниците назад и добавям тук-там напосоки “много мисля” с няколко удивителни/

комбинацията от думи “много мисля” загубва смисъл при повишена употреба/

15.30 на балкона се е проснало едно такова нахално слънце – мръсно и потно, издишащо цветен прашец, примижвам и кихам от радост/

16.00 тръгвам към Fahrbar за следобедното ми бохемско пиене на кафе/

понеже отваря в 16.30, сядам на един камък в съседство, стартирам таймера и се спускам в кратка медитация, десет минути в онази бяла светлина, с която се запознах на 13 години и която известно време не ме допускаше до себе си, но затова пък сега много повече/

16.15 аз не съм, аз е/

16.20 северно сияние в главата, Африка в краката, тропическа гора в средата/

толкова е тихо в светлината, че се чува музиката на кръвта/

16.30 Fahrbar отваря и аз се местя на една масичка, окупирам Die Zeit, няколко усмивки и отново примижвам под слънцето, трудно се чете, но какво друго да правиш тук, сред обречените/

17.00 следобедното слънце – заряд, забравям за носталгията по изгревите/

очите ми по това време започват да отказват, пробвам диоптърни и слънчеви очила, не се получава кой знае какво, затварям очи/

така е хубаво/

19.00 въздухът е нощен вече, нищо че камъните отразяват светлина все едно е ден, очите ми проглеждат отново/

завършвам цикъл безсмислени, но приятни разговори и се опитвам да стана от стола/

установявам, че гравитацията ми е някъде другаде, а седенето не ми понася по принцип/

19.30 разхождам размекнатите си крака по улиците на това предградие, каква тръпчива хармония, по дърветата са залепени петна от слънце и това е/

всичко, което искам/

20.30 едва пристъпила в къщи, усещам аромат на месо с картофи и сос/

и тук свършва поезията

Гора

Дъждът като шумна камбана

настройва краката

за танц. Натежава,

наедрява поляната.

Пукат се ципите.

От земята изригват вулкани,

Ти бягаш, въртиш се

и викаш.

Но тук никой няма.

Светещ бръмбар

излюпи се в полето

от илюзии

сляп за другото

пълзиш

напред, но

докъдето можеш

периферния ти поглед

се опира на небето

литваш

и крилата светят

нито падаш

нито мислиш

да се приземяваш

Soledad

Бяла е стаята, почти символична, почти нереална, светнала от празнота и радост. Седя с изпънат гръб по средата ѝ, обгърната от полупрозрачна златиста тъкан, и се взирам на изток. Прозорците са широко отворени и гледката е разперила ръце за прегръдка. Виждам как пенливите вълни, тъмносини в недрата си и сребристи по периферията от раждането на изгрева, напевно настъпват към плажа, докосвайки все повече от бежовата плът на влажния нощен пясък. Една нежна розова ръка докосва челото ми…

Къс II (nirvana)

Аз се заредих с чаша безалкохолно и се заковах между двете места, не бях сигурна къде пасвам в момента. Беше минал половин час от приема и все още не чувствах нищо, освен може би че ми става много горещо, нетипично горещо за почти два през нощта. Тънкият ми потник ми се стори твърде тесен и задушаващ, късите панталони също, шевовите им се усещаха неприятно по кожата. Имах бански отдолу, но все още не смеех да се разхождам така сред петдесетина общо взето непознати. Мислех, че просто съм нервна, мислех, че сигурно нищо няма да усетя от малката доза, сетих се и за един друг „първи път“ екстази в България, когато ни бяха дали нещо фалшиво (вероятно аналгин, защото единственият ефект беше, че главоболието ми изчезна). Виждах приятелите си във вътрешността на склада, точно под един ЛЕД лъч, как подскачат и жестикулират диво, те със сигурност вече се носеха по вълната… Погледнах часовника, 50 минути. Изпитвах лека завист. Не се сетих за двете парчета кекс, които изядох малко след полунощ. Те бяха забавили нещата малко. Реших да помоля Мара за другата половинка и влязох в склада, които се тресеше от басовете. Беше тъмно, Лука се беше постарал звука да е на ниво, но светлинно шоу нямаше. Само няколко евтини ЛЕД лампи в ъглите, които разпръскваха слабата си светлина в такт с музиката. Сетих се, че имах фенерче, и светнах в краката си, за да го изпробвам. Мисля, че точно в този момент се случи. Заля ме топла вълна от главата до петите. Отгоре-надолу и обратно. И пак, и пак. Взирах се в краката си, осветени от фенерчето, което вече не държах, защото тази вълна ме дръпна извън тялото ми. Това бяха чужди крака, изведнъж странно красиви, но абсолютно несвързани с мен. Катапултирана в едно много, много меко облаче малко над себе си, аз се завъртях в кръг, за да видя какво става, и времето се завъртя с мен. За пръв път разбрах (но и бързо забравих след това) как точно съзнанието си създава образи. Регулирайки бързината на въртенето си, аз си избирах разни неща, които очите ми срещаха по пътя си – нечий лакът да речем, дървена греда, бутилка, сянка, шапка, врата, и с абсолютна лекота си ги залепях в ретината по съвсем друг начин, и картините бяха толкова абсурдни, но не по-малко реалистични от нормалната подреденост на тези елементи. Музиката зае ролята на кръв в това ново тяло, което обитавах, и беше единственото, което чувствах – нито хората, в които без да искам се блъсках, нито острите трески, които се забиваха в босите ми крака, нито чашата сок, която разлях върху себе си, достигаха до тази светеща аз. За пръв път бях така загубена в момента, за пръв път събрах иначе разпиляните части на духа си на едно място. Тук бях сигурна, тук можеше да се случи всичко, целият свят беше захарен памук, който можех да си моделирам както искам или да ям, потръпвайки от сладост. Фактът, че такова щастие е въобще възможно, произведено на физическо ниво и директно проектирано в душевното, ме разтърси до дъното на съществото ми. Къде оставаха иначе всички тези възприятия, недоловими и покрити с калта на ежедневието? Всичко, което бях преживяла досега, а усетила само с една стотна от възможното, къде беше складирано, дали можех да намеря достъп? Дали имаше някакво място в мозъка, в което можех сега да се втурна, въоръжена с мощната сила на моментанното си безсмъртие, отворена като дива роза, свободна от себе си, от хормоните, настроенията и страховете си, в чистата, блестяща кожа на духа си? Заклевам се със смешна патетичност да се отдам на тази битка и да не спирам, докато не я спечеля, докато не си осигуря тези възприятия през цялото време, в абсолютно трезвено състояние.