Фузион 2 (другите)

Те са там – там, където не ще съм,

ни сега, нито може би никога.

Те танцуват – очите облещени,

в моя спомен танцуват,

под Луната, която опитах

да достигна, но не бях упорита.

Тях Луната не ги е заситила.

Пост-физични закони бушуват

в онова там, което е никога.

Те са там – течно, цветно нашествие,

те са мисъл, разпрана от тътен.

Аз съм тук с разпиляла се вътрешност.

Някой ден, знам, не ще да се срещнем.

А ти какво правиш по цял ден?

8.30 будя се, но оставям в леглото като

противоположна тяга на неврозите/

сутринта е много еротична, когато не е описана предварително в графика ми/

замайване на главата при всяко движение, пердетата въздишат и така нататък/

9.30 пия кафе, съвсем обикновено, от старата италианска кафеварка/

нямам никакви спомени, свързани с нея

тежкият кафеавтомат е от месец в ремонт/

явно имам не само кафе култура, но и култура на бунта все още/

и някаква нова любов към лесното

9.40 наблюдавам облаците (няма ги) и птиците, които кръжат около балкона/

за две години научих разновидностите им (от википедиа) и езика им (от ютюб)/

сега крещят “земни нашественици, земни нашественици” и наистина – на поляната пред блока играят деца/

9.45 виковете на децата не ме дразнят вече и не смущават написването на един куплет неангажираща поезия/

пораснала съм/

готова съм/

10.00 пиша легнала на дивана три страници – на ръка, свободен текст, след което съм страшно уморена и лявата ми ръка изтръпнала/

имам чувството, че е минало ужасно много време, а всъщност се е изтърколил само половин час/

винаги се стряскам от грешните си възприятия/

10.30 чудя се какво да правя и се чудя защо винаги трябва да правя нещо

11.30 не зная къде отиде един час време, вероятно съм го изтървала от балкона, но сега съм гладна/

12.00 омлет, кифла с малиново сладко, портокалов сок, един куп пресни ягоди/

изпитвам изключително удоволствие от яденето в момента, но заслугата изцяло не е моя/

храната е станала по-красива и изпитвам отново желание да я снимам, също както преди пет години, когато С. ми обясни принципите на картофите с месо и сос/

14.00 два часа съм прекарала в ядене, мислене за храна и стихотворения, в крайна сметка знам как да ги обединя/

желанието за обединяване е желание за опростяване, винаги съм страдала от противоречивите си интереси, едва в последните години установих, че е възможно да се свържат всички те в едно хомогенично цяло/

“колаж-сюблимаж-тралала-кажи го на френски, ако не си убедена съвсем”/

този път си вярвам обаче, или едно мъничко много ярко нещо в мен вярва и това е достстъчно/

15.00 записвам в дневника си, че днес много мисля/

преглеждам страниците назад и добавям тук-там напосоки “много мисля” с няколко удивителни/

комбинацията от думи “много мисля” загубва смисъл при повишена употреба/

15.30 на балкона се е проснало едно такова нахално слънце – мръсно и потно, издишащо цветен прашец, примижвам и кихам от радост/

16.00 тръгвам към Fahrbar за следобедното ми бохемско пиене на кафе/

понеже отваря в 16.30, сядам на един камък в съседство, стартирам таймера и се спускам в кратка медитация, десет минути в онази бяла светлина, с която се запознах на 13 години и която известно време не ме допускаше до себе си, но затова пък сега много повече/

16.15 аз не съм, аз е/

16.20 северно сияние в главата, Африка в краката, тропическа гора в средата/

толкова е тихо в светлината, че се чува музиката на кръвта/

16.30 Fahrbar отваря и аз се местя на една масичка, окупирам Die Zeit, няколко усмивки и отново примижвам под слънцето, трудно се чете, но какво друго да правиш тук, сред обречените/

17.00 следобедното слънце – заряд, забравям за носталгията по изгревите/

очите ми по това време започват да отказват, пробвам диоптърни и слънчеви очила, не се получава кой знае какво, затварям очи/

така е хубаво/

19.00 въздухът е нощен вече, нищо че камъните отразяват светлина все едно е ден, очите ми проглеждат отново/

завършвам цикъл безсмислени, но приятни разговори и се опитвам да стана от стола/

установявам, че гравитацията ми е някъде другаде, а седенето не ми понася по принцип/

19.30 разхождам размекнатите си крака по улиците на това предградие, каква тръпчива хармония, по дърветата са залепени петна от слънце и това е/

всичко, което искам/

20.30 едва пристъпила в къщи, усещам аромат на месо с картофи и сос/

и тук свършва поезията

Гора

Дъждът като шумна камбана

настройва краката

за танц. Натежава,

наедрява поляната.

Пукат се ципите.

От земята изригват вулкани,

Ти бягаш, въртиш се

и викаш.

Но тук никой няма.

Светещ бръмбар

излюпи се в полето

от илюзии

сляп за другото

пълзиш

напред, но

докъдето можеш

периферния ти поглед

се опира на небето

литваш

и крилата светят

нито падаш

нито мислиш

да се приземяваш

Soledad

Бяла е стаята, почти символична, почти нереална, светнала от празнота и радост. Седя с изпънат гръб по средата ѝ, обгърната от полупрозрачна златиста тъкан, и се взирам на изток. Прозорците са широко отворени и гледката е разперила ръце за прегръдка. Виждам как пенливите вълни, тъмносини в недрата си и сребристи по периферията от раждането на изгрева, напевно настъпват към плажа, докосвайки все повече от бежовата плът на влажния нощен пясък. Една нежна розова ръка докосва челото ми…

Къс II (nirvana)

Аз се заредих с чаша безалкохолно и се заковах между двете места, не бях сигурна къде пасвам в момента. Беше минал половин час от приема и все още не чувствах нищо, освен може би че ми става много горещо, нетипично горещо за почти два през нощта. Тънкият ми потник ми се стори твърде тесен и задушаващ, късите панталони също, шевовите им се усещаха неприятно по кожата. Имах бански отдолу, но все още не смеех да се разхождам така сред петдесетина общо взето непознати. Мислех, че просто съм нервна, мислех, че сигурно нищо няма да усетя от малката доза, сетих се и за един друг „първи път“ екстази в България, когато ни бяха дали нещо фалшиво (вероятно аналгин, защото единственият ефект беше, че главоболието ми изчезна). Виждах приятелите си във вътрешността на склада, точно под един ЛЕД лъч, как подскачат и жестикулират диво, те със сигурност вече се носеха по вълната… Погледнах часовника, 50 минути. Изпитвах лека завист. Не се сетих за двете парчета кекс, които изядох малко след полунощ. Те бяха забавили нещата малко. Реших да помоля Мара за другата половинка и влязох в склада, които се тресеше от басовете. Беше тъмно, Лука се беше постарал звука да е на ниво, но светлинно шоу нямаше. Само няколко евтини ЛЕД лампи в ъглите, които разпръскваха слабата си светлина в такт с музиката. Сетих се, че имах фенерче, и светнах в краката си, за да го изпробвам. Мисля, че точно в този момент се случи. Заля ме топла вълна от главата до петите. Отгоре-надолу и обратно. И пак, и пак. Взирах се в краката си, осветени от фенерчето, което вече не държах, защото тази вълна ме дръпна извън тялото ми. Това бяха чужди крака, изведнъж странно красиви, но абсолютно несвързани с мен. Катапултирана в едно много, много меко облаче малко над себе си, аз се завъртях в кръг, за да видя какво става, и времето се завъртя с мен. За пръв път разбрах (но и бързо забравих след това) как точно съзнанието си създава образи. Регулирайки бързината на въртенето си, аз си избирах разни неща, които очите ми срещаха по пътя си – нечий лакът да речем, дървена греда, бутилка, сянка, шапка, врата, и с абсолютна лекота си ги залепях в ретината по съвсем друг начин, и картините бяха толкова абсурдни, но не по-малко реалистични от нормалната подреденост на тези елементи. Музиката зае ролята на кръв в това ново тяло, което обитавах, и беше единственото, което чувствах – нито хората, в които без да искам се блъсках, нито острите трески, които се забиваха в босите ми крака, нито чашата сок, която разлях върху себе си, достигаха до тази светеща аз. За пръв път бях така загубена в момента, за пръв път събрах иначе разпиляните части на духа си на едно място. Тук бях сигурна, тук можеше да се случи всичко, целият свят беше захарен памук, който можех да си моделирам както искам или да ям, потръпвайки от сладост. Фактът, че такова щастие е въобще възможно, произведено на физическо ниво и директно проектирано в душевното, ме разтърси до дъното на съществото ми. Къде оставаха иначе всички тези възприятия, недоловими и покрити с калта на ежедневието? Всичко, което бях преживяла досега, а усетила само с една стотна от възможното, къде беше складирано, дали можех да намеря достъп? Дали имаше някакво място в мозъка, в което можех сега да се втурна, въоръжена с мощната сила на моментанното си безсмъртие, отворена като дива роза, свободна от себе си, от хормоните, настроенията и страховете си, в чистата, блестяща кожа на духа си? Заклевам се със смешна патетичност да се отдам на тази битка и да не спирам, докато не я спечеля, докато не си осигуря тези възприятия през цялото време, в абсолютно трезвено състояние.

Къс I

Но тази нощ всичко щеше да върви по любов, а не по вода. Залезът проникваше в сърцето ми като нежен любовник. Правех коктейл след коктейл и се взирах в лицата на хората, регистрирах всяка пора, всяко потрепване на лицевите мускули, изучавах сенките на лятото в очите, телата, косите. Опитвах се да запомня всички имена, всички истории, анализирах движенията, степените на пиянство, какво липсваше, какво беше в повече. Музиката се промени с настъпването на нощта, стана по-тежка, по-трансова. Басовете гъделичкаха босите стъпала, караха ръцете ми да се мърдат конвулсивно настрани, описвайки леки вълни от това, което чувах. Бях толкова щастлива, будна и трезва, че имах чувството, че ще се отлепя от земята. Към един през нощта Мара ме хвана за ръка и ме дръпна настрани. „Време е, събрах всички в „Леглото“.

Почти бях забравила за какво бях дошла тук.