Tag Archives: българска поезия

Ора морето от мъгла

в лодките на два клепача.

И двете стрелкат се напред.

Назад като посока нямат.

Ръцете ми са две гребла.

Бързо в ана̀лите намества се времето

и много са, много са важните томове.

Ценното няма с какво да измерим,

грабим от всичко – прогрес на погрома.

С къщи на гръб се тревожим, бездомни.

Светът беше лист бял, сега – почернен.

Много написахме, така че от многото

нищо не ще прочетем.

Този чай от многоточия

съвсем не ми понася.

Горчи,

надраскал е небцето,

започва да размества

сетивата.

Този чай от многоточия,

тази жажда за неясност.

синът ми е в съня

е танцьор и е отворен

отговаря ми без говор

от съзнание и без

и не плаши вече лесното

имам сини, сини белези

обещава ми да влезе

на земята той е себе си

и танцува тишина

.

Май си тръгва.

Той – червеният,

той – виновният, ще изтече.

Ще изтрие на април промените,

неразцъфналото, киселящо време.

Яловото лошо настроение.

Юни ще е чисто,

разгримирано лице.

..

Хладен дъжд,

но кожата почервенява.

И природата е къща.

…

Сок вместо утайката на дните.

Канавката прелива.

Хората са захарни,

но аз съм сита.

Дъждът като шумна камбана

настройва краката

за танц. Натежава,

наедрява поляната.

Пукат се ципите.

От земята изригват вулкани,

Ти бягаш, въртиш се

и викаш.

Но тук никой няма.

е автобус,

който пренася безумни неща

от подсъзнанието към реалността.

Погледът отгоре

(твоят личен птичи поглед)

не съдържа нищо,

освен летежа ти надолу.

Мракът се оттегля вън от мене.
Енигмата на времето – разплетена,
Чака да се влее в редовете ми.
Толкова далече съм от семето.
Аз съм разцъфтяло, ярко цвете.

Сънувам те с отворени очи.

Луната капва в ирисите,

а зениците – разделени

на прозорец/огледало.

На изгрев страховете лаят –

кучета, събудени в нощта.

Сънувам, че си мое тяло,

сън в сън и мираж сред зрение.

Чуваш ли онази музика

на разцъфващи цветя?

Ти сънуваш, че сънувам.

Върху нея,

през очите ти, съм излетяла.