Етикет: българска поезия

Не си ти, когато си гладен.
Не е тя, когато е мъртва.
Автобусът ще те върне,

както нея пък отнесе.
Ръката ти ще бъде мокра,
ръката ѝ ще бъде суха.

Ще разкъсвате обвивката,
люспа пред спасението.
Невинно споделена плът

с трева от португалците,
а пред общежитието
някой е повърнал.

Тя някога, в мъглата, гладна.
Като дъжд, като
фъстъченото масло

е еди колко паунда,
две евро в автомата,
кой бърка там, кой бърка

в джобовете, пинг-понг
до възможността за остров.
Захапана от две страни.

По дяволите всички огорчения!
По дяволите всички подозрителни,
обхождащи ни тайните градини
таралежи! Как бодлите им
растежа на цветята ни променят!
По дяволите
маскираните като въпросителни
на интелекта ни телесни реакции!
Разцепващите гладкото протичане
на нашата водниста, нежна цялост
вирове от раздразнения!
По дяволите всичките!
Прескачай ги, гони ги, протестирай,
махай със ръка,
като глупак
и като дявол!
Колкото са повече, по дяволите,
толкова по-страшно наложително е!

Увита във губер от сън, се изправям
пред спомен за обрасла с бръшляни стена.
Отварям прозореца. Май е.
Изящно замайване –
една вечно будна магнолия ме поздравява.

Колко лесно менят имената си
сезони и градове сутрин в три,
когато еднакво студено мъжди светлината
на пияните лампи
и в Сливен, и във Париж.

И еднакво далече е краят
и на нощта,
и на ръката, която протягам
сред тъжния дъх на февруари,
за да завия със губер от светли бръшляни
стената, зад която ти, в някое време и град,
също не спиш.

Тя чисти пясъка от кльощавите

като птичи кости свещички за мъртвите.

Гърбицата ѝ краси елек:

Beach Party Bothmingen.

Das Original!

Тогава виждам: те са там.

Пренесен с камион на север пясък,

розовобузести гиганти,

шлагерът тече на халби във телата,

сладка, тъпа, животинска радост,

мастилото по книжките е прясно,

BMW-то ще пропусне…

Мрак, оригинален мрак.

Някъде до портите на изтока,

в същия отъпкан с ярост пясък,

един тъй уморен от повторения

прегърбен януари

загася светлината.

Някой ден ще криеш детството си под брада,
светла като пясъка на Синеморец.
Ще пушиш вероятно някакви цигари и
ще казваш, че си уморен.
Ще ми говориш
за града и за въздушните му улици,
аз във замъка ще спя.
Когато го завариш срутен, ще знаеш да го изградиш.
Вероятно думите ще бъдат просто други,
и морфемите не ще се спъват в недоверие
или в излишество.
Очите ти ще виждат повече зелено.
Едва ли ще разбираш сините ми камъни
или защо мълча.
Но ще ти кажа още тук – защото ще си по-голям
от думите, които съм написала.

Разказват ми, че Девата издъхнала

сред пир, на маса с кървави меса,

и сянката  ѝ се родила там

с престилка, със разрошена коса,

в обятията от сиво.

Девата загина и това

не се намести даже във историята.

Трагедията няма запетайки

и други препинателни, и кой

ли ще посмее без опори

да пише, да я диша?

Лесно е без дъх да се говори.

Какво научих всъщност?

Че светът зависи. Случайността

увисва като прилеп тук и там, а нощем

раздават се случайно имената.

И местата им. И още:

Девата си тръгна със невинност,

но вина изпитват близките ѝ хора.

Светът е натежал и неподвижен,

Христос е с главоболие, Светият Дух –

сред вечна пролет, с пролетна умора.

Сред този вой от празнота дойде слуха,

че Девата лишена е от тяло,

а блудницата – двойна, наедряла,

в леглото си сред меките прозявки…

Не, нищо не излиза от това,

ни притча, нито параграф.

В хипотенузата на онзи свят триъгълник

стои, неизчислен, сънят.

На метър от смъртта.

Това ли ни побърква?

Изглежда Девата наистина умря.

Там, дето времето безмълвно е,

едва ли има шанс да разбера

защо. Бог също във плача е на Мария.

Той себе си изтрива с преподреждане.

Разменя бебета с утроби, декантира

бутилките на новото. Мълчи надеждата.

Но който чуе, няма да забрави,

и който ослепее, уж проглеждал…

Коленичим и неволно се изреждаме

да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

Но няма на кого да се обидим.

Това сме ние, само неразбиращо

се струпват облаци върху тъгата ни –

изкормено, разцъфналото зрелище

на зрелостта. Умря коя?

Учителката, лелката, приятелката?

С избръснати крака, с чорапогащник,

вероятно и с червило, вчера купено.

Пирът на малките неща,

на ни едно петно във мивката,

на ни едно…

Кърви, което си е тръгнало.

Ора морето от мъгла

в лодките на два клепача.

И двете стрелкат се напред.

Назад като посока нямат.

Ръцете ми са две гребла.

Бързо в ана̀лите намества се времето

и много са, много са важните томове.

Ценното няма с какво да измерим,

грабим от всичко – прогрес на погрома.

С къщи на гръб се тревожим, бездомни.

Светът беше лист бял, сега – почернен.

Много написахме, така че от многото

нищо не ще прочетем.