Върни ни лятото, любов. Желая
да бъде невъзможното. И лесно е –
една захлупена от жега стая на
края на града, една провесена
сред джавкащия хоризонт луна и
ракия, листи, сол и сингулярност.
Върни ни там. Да чистя с химикал
засъхналия студ от капилярите,
ти да изстрелваш цяла нощ совалки
в продупчения от звезди чадър и
тъй нататък, и все по-нататък.
Върни ни лятото, любов, но онова,
което невъзможно е да свърши.
Tag Archives: българска поезия
Дъждът
буди жена с фъндъци по жилетката
и дикцията на настинала японка,
и с радост от копринения шал, впит в гърлото,
и от генералното объркване.
Жена, която пие от локвите,
сякаш вали оттам.
Далекогледство
разтягаш се до безтегловност пред очите ми
какви очи очите на момичето
от раждане до пръст в местоимение
до идиом завой напукана
гора събираща шишарки сричките
в пушек набраздил небето в мен ли си
любов любов вкуса на слюнката ти
разтягаш се до безтегловност ти поточето
какво поточе кой скочи в поточето
напролет в речника реката ни
в комина вятър и порой по ризата ти
каймаците ми бели страници
ела език ела отивай си
колко далеч съм назовала лятото
мъзга по кожата вкуса на слюнката ти
до безтегловност може би напускам
каквото знам каквото твърде близо е
Остров
Какво не е наред, какво
отново следва да се подреди, какво
да се преобразува в смисъл,
в закуската за утре, в независим климат?
Какво не е в това, че пак в какво те има?
Виж тук – трохи от сутринта, а тук –
как под лампата те втриса
от разчлененото ти мислене.
Какво виси все пак от покрива?
Предвкусваш хляб, луна и вино,
но оставаш зад вратата и
не искаш да заспиш и
се гърбиш над чинията с посоки.
Виж – обрив, виж как прекали
с пунктуацията, виж лицето си,
провери
все пак дали не е отворено,
сложи стрела вместо поредна точка
нали
нали
нали
или въпросителна.
Какво ще те спаси,
освен да постоянстваш в голотата си?
Засега с измръзнали пети
и вкочанено веро
упорито триеш зимата от острова,
неприветлив в този вид за хората.
Пулс, подарен от съня
Ставам рано. Колко лесно било
да прескоча дълбоката пропаст.
Само малкото труд – от леглото
да сваля двеста и няколко кости.
На килима, далеч от съня ми,
да ги подредя, за да се стегнат и
да попият капки странно сияние
от гърба на луната, изчезващ
в настойчивия прилив на светлото.
Сякаш тяло потъва във езеро,
но после изплува в кафето ми
под формата на изречение.
Колко крехко е всичко наоколо,
колко сродно – каймака във чашата
и лилавия дъх на високия
облак с изгревната опашка.
Колко леки са всички натрупвания,
отведнъж колко важни и пъргави!
Колко удобни са всичките счупени
опити и недовършености!
Колко лесно било. Само липсата
да е в точната времева рамка.
Шест без пет. Край и начало на приказка.
Пулс, подарен от съня,
който буди ме все по-бурно и рано.
Успях
Няма как да изкача този склон на декември
без да мина напряко през една пещера,
която свързва свлачищата на устрема
и неравномерното, катерещо дишане, винаги хлъзгаво,
с вътрешността на планината, в която е толкова тъмно,
че няма значение колко път ми остава, защото
така или иначе не зная къде точно е то,
нито къде е останалото.
Наричам пещерата си Танц, нищо че в нея
съм абсолютно прозрачна и неподвижна,
това, което мускулите ми правят
е само една от многобройните възможности,
неизползвани от светлината, решила да липсва.
Тъмнината на свой ред използва дирите сладост,
които оставя изкачването.
Те ухаят на пот, те са смисъла на обонянието,
но се движат надолу и после във кръг, неспокойни.
Те се движат към ядрото на времето, без да ме уморяват.
Краят им е тунел, който прилича на поглед във чаша,
вероятно традиционно до прозявка шампанско, което отпивам със поглед
на току-що свестен алпинист,
чиито първи думи ще бъдат:
паднах, успях.
Тихи междублокови пространства
Намираш се на пейката,
опряла гръб в карнасиален шум –
захапката на гуми непрестанно млати
паветата на булеварда.
Привечер сякаш наедрява,
приятно натежава тялото ти
и присядаш. Забелязваш,
желязото на катерушката
настоява да си спомниш много повече,
отколкото събира кройката
на неочакваната ти поява.
Десетилетия оттук минаваше
в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
зле забитата в крака подкова.
Вися по други лостове,
не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
Ръждата тук ухае на отпускане.
Това сълзене в тазовата кост
е вероятно свързано. И със
облекчение измисляш люлката,
въжетата и чак тогава (късно е)
виждаш и кръста. Още гъвкав,
та не боли да се прегънеш.
Между кофите – едно познато съскане,
захапваш тази ябълка, която
миналия век остави
и гривните проблясват обещаващо.
Задъхана, се спускаш по пързалката.
Все пак ще опиташ
абзаца с тихо съзерцаване,
дори да се наложи да го сричаш.
Площта е три на пет и няма никой,
и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
Отнякъде едно момиче е изчезнало.
Едва ли ще се сетят да го търсят
точно тук след двадесет години.
Инсталация
Дъжд. Покрив – кожа. Под него – леген.
Под легена – хавлия. Стените
в нежен роршахов десен
тихо вдишват, издишват.
Нищо друго – сега.
А после мъгла. По паркета – картон.
Вино. Чай от коприва. Бих спряла
да бъда и бих прогонила
анахроничната жизненост в тялото.
Нищо друго – оттенък.
После влага. Одеало – жена.
Тук не бих пипнала нищичко.
Как вали във легена и как
животворно статично е всичко.
Нищо друго – сега.
Дъжд, леген, одеало, хавлия.
Единствено децата ще останат живи
„виж само какви са им празни погледите“
подслушан разговор на възрастни за група подрастващи
Единствено децата ще останат живи.
Само те намерили са начин.
На прага на порасването
нещо винаги прищраква –
интуитивен механизъм
на разпадащата се невинност.
И тогава те прескачат
назад, започват вечността наново,
вероятно в тялото на пеленаче.
А тук, на тези столове,
това, което е останало, седи и чака
досадата докрай да го изпълни
и – както нас – смъртта да го цивилизира.
Половин час
Понеделник, пет и половина.
Внезапно – времето огъва се,
а в гънката разгъва се полиня.
Еон в леглото на земята спи.
Завивката – набръчкана
от сънната тектоника –
лежи в краката му
като голямо вярно куче
с полупритворени очи.
Сред ледовете господарят спи.
Контурите не се размиват,
а сгъстяват се,
в компактността на тялото
сгъстява се абстрактното
в пулсиращото мъжко цяло.
Лицето е покрито с бицепс –
масив на цялата човечност,
антоним на хаоса.
И нещо сладостно познато.
Напряко ветровете – дишане.
Напряко празното пространство – изящно свита длан.
Напряко изгрева –
припаднал лунен лъч – каишка.
Трептят – завесите, камбаната и силата.
Понеделник, шест часа
пристига със скимтене,
стопяващ ледовете тон.
Нели Станева 