Zum Meer

Alea est jacta

Безпаметно живях в града без очертания
не се разхождах по-далече от клепачите си.
Зад тях не беше сигурно, миришеше на риба
или на спомени, не помня.
Един ден някой шегаджия
окачи табелата „Zum Meer“
на видно място в центъра
и аз пропуших.
Започнах след това да се задявам
с добре оформените алегории
в пропуснатото
и да удължавам обедните си почивки.
До рахитичната рекичка
пораснаха мусони, влажни и през зимата,
отвориха усти тропически цветя.
Ела!
шептяха рано сутрин коленете ми,
и все по-силно се усещаше
солената заплаха на морето,
клечащата над църквата мъгла трепереше
и все по-ведро бе звънтенето
на безумните камбани вечер.
Започнах и да бягам и не бе шега,
по-скоро бе урок по плуване,
едновременно да бягаш и тъгуваш
до табелата и после пак обратно
към мъглата. Но и там
пристигаше на тласъци глада за нещо
като умами неопредемимо
и чрез микроскопични наранявания
навлизаше в света на зримото.
Топеше се ледът в хладилника,
храната все не стигаше. Събличах се
пред одобрението на прозорците,
стените се люлееха. Морето
сънувах, щом успеех да заспя,
като единственото обяснение.
Ела! крещях срещу инерцията,
а биологичните ѝ проявления
ме гледаха накриво.
Бермудският триъгълник ли
насред скута ми овулираше?
Дяволското гърло ли
поглъщаше останалите сили?
Не знам, но очертаха се трапецовидни мускули
и под една бременна луна задигнах
табелата „Zum Meer“ и я понесох
по надолнището, грейнало
под билото на трийсетте години,
и оттогава все вървя. Когато питат
„Колко още до морето?“,
отминавам и мълча,
макар и вече да си спомням.
Мълча обаче,
защото помня също как мълчат
децата, рибите, обичащите.

Тихи междублокови пространства

Намираш се на пейката,
опряла гръб в карнасиален шум –
захапката на гуми непрестанно млати
паветата на булеварда.
Привечер сякаш наедрява,
приятно натежава тялото ти
и присядаш. Забелязваш,
желязото на катерушката
настоява да си спомниш много повече,
отколкото събира кройката
на неочакваната ти поява.
Десетилетия оттук минаваше
в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
зле забитата в крака подкова.
Вися по други лостове,
не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
Ръждата тук ухае на отпускане.
Това сълзене в тазовата кост
е вероятно свързано. И със
облекчение измисляш люлката,
въжетата и чак тогава (късно е)
виждаш и кръста. Още гъвкав,
та не боли да се прегънеш.
Между кофите – едно познато съскане,
захапваш тази ябълка, която
миналия век остави
и гривните проблясват обещаващо.
Задъхана, се спускаш по пързалката.
Все пак ще опиташ
абзаца с тихо съзерцаване,
дори да се наложи да го сричаш.
Площта е три на пет и няма никой,
и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
Отнякъде едно момиче е изчезнало.
Едва ли ще се сетят да го търсят
точно тук след двадесет години.

Akanes

От леглото се протяга длан

(важно е да кажем, че е лявата),

напипва сладостното топче,

със жест на прилив пъхва го в устата

на мястото на говора.

(А в дясната е химикалът,

разбърква мускусната смес.)

Абсолютна стойност

Задушна нощ без теб. Какво пък толкова?
Нима влияят градусите на тъгата?
Нима не беше същото в суровия,
безмълвен студ на зимата, когато
заклещена сред тъмното те чаках?


Нима не беше също тъй болезнен
кадансът на съзнанието? Как
край всяка лампа зейваше и ореол от бездна
бълнуващ името ти мрак,
поглъщащ всяка друга мисъл, без остатък.


Сега е просто по-горещо. Аз се чудя
дали живакът всъщност не маркира
колко пристрастена съм да чувствам чудото?
Или пък колко пъти съм умирала
в ръцете ти? Актуалното ниво възбуда?


Кой знае. Тежко скърцат часовете.
И те не знаят вече накъде.
Назад към спомена за теб? Напред ли?
Къде ли ще си ти, облакътен
на маса до прозорец и приветливо
ще го отвориш, и ще пуснеш мен –
насекомото, решено да умре на светло?


С това едва ли имат нещо общо градусите,
съдържанието в чашите, щурците,
пеперудите във нощния търбух
и в моя също. Не. Сега
покрити със разсъдък са ушите ми,
очите стиснати. Дори не чух


как виеше карминената паст на залеза,
как улиците грачеха и как се срина слънцето.
Не видях кога горещата тъга е влязла,
кога е свършил въздухът навън.
Но не открих и смисъла от тъмното.


Какво пък толкова. Към абсолютната,
неизмерима стойност на движението
безброй човеци вече са се лутали
както и аз, със гърчове.

Тъй сякаш нещо развалено е
в подредбата на цялата вселена.

Над тях, над мен, над нас –
безмълвни капчици живак.
Вероятно термометърът е счупен.

Счупен е.

Кучка

Едва към обяд спря да усеща погледите върху себе си като гнусни свредла в червата, от които му се гадеше. Спря да завира упорито поглед в нарастващата купичка от фасове между обувките си и табелата. Може би махмурлукът си отиваше, или просто тялото му беше замръзнало достатъчно, че да не усеща срама. Какъв срам, би казала Ирма, ти срам не познаваш, иначе нямаше да си на това дередже. Ирма, тази кучка.

Вдигна очи и се огледа. Слънцето беше ослепително, както обича да бъде през март, беше жестоката лъжа на щедрия душ от фотони, който симулира топлина и така само отваря широкичко портите на студа към човешките вътрешности. Беше хубаво време да се мре, със сигурност.

На табелата пишеше „Търся работа. Каквото и да е. Заплащане на ден. Моля. “ Той си я беше направил, но текстът беше от Ирма. Снощи беше твърде пиян, за да спори за съдържанието. Сега му се струваше, че тази езикова немощ е храчката, която цопва върху последното останало свободно местенце на темето му, след като е потънал точно до там в лайна.

Седеше на кръстовището до метростанция ГД, в ляво, там, където автомобилите от Витоша с важни цели в центъра спираха принудително и прекарваха твърде много време в колона под задъханото небе, псувайки, пушейки, всички до един с черни правоъгълници между буза и рамо. Достатъчно време стояха, за да го забележат, тоест да забележат табелата, зад която той беше изчезнал. Един изчезнал, кафяв, направо лайнян човек.

Досега никой не беше спрял. Имаше място за отбиване. Нека, така ѝ се пада на Ирма. Няма да стане на нейното.

Запали още една цигара, не защото му се пушеше, а за да усети поне за миг топлината на огъня по пръстите си. 

Помисли си, че би могъл да наведе челото си още повече, да потъне в лайната, за да не усеща храчката. Би могъл да се изправи, да се протегне, да влезе в първия срещнат квартален магазин и да извие врата на продавачката, която ще го погледне накриво, защото той ще гледа шишетата ѝ с водка.

Искаше му се да се махне, но нямаше как. Бърлогата беше на Ирма, а последните четири часа тук му бяха показали, че да спи навън в този яростен студ ще го затрие по-бързо и от алкохола. Това само по себе си, на теория, му се струваше желателно, но практически нещата не изглеждаха така. Мускулите му продължаваха да се стягат и разпускат неволно, сякаш решени да поддържат ритъма на живото кръвообращение, да побутват артериите, да лъхат хладна топлина към вените. Дори езикът му кръжеше неспирно и сякаш безволево из устата, нагоре-надолу-наляво-надясно, все едно упражняваше, тайно от всички, чужда фонетика. 

Сякаш се готвеше да каже, че е тук, стига някой да поискаше. И заплащането да е на ден.

Иначе Ирма вече беше продала всичко негово в апартамента. Плочите, грамофона („И пет лева не взех за тази бракма, ти какво си мислиш!“) и книгите. Най-вече книгите. Него нямаше как да продаде, така че трябваше той сам да се заеме с това. Изчезнал зад табелата си, вкочанен, лайнян човек, промоция.

При поредното пискливо, метрономно протичане на пешеходци пред колоната коли с потенциални работодатели (те, естествено, не ходеха пеша), на сантиметър от табелата му минаха колелцата на детска количка, а след тях – пъстрата танцова походка на бързаща майка. Никой не беше минавал толкова близо до него днес, обикновено го заобикаляха, макар това да означаваше да се покатерят по изчегърканата от скреж купчина кал в дясно, вместо директно да отбият към хукналия в посока съседния булевард тротоар. Всички го правеха. И той би го направил, и той би се заобиколил, по всяко време, ако имаше право на избор.

Обаче тази бързачка с шарени ботушки и функционална количка с големи гуми, които без проблем биха изкачили купчината, се осмели да премине границата, зад която той все пак, дори и непоискан, съществуваше. Кой знае защо, това го подразни. Инстинктът го накара да вдигне очи, този път се изкачи дори над хоризонта, очните му ябълки почти изпукаха от усилието, и малко преди металическата светлина на проклетото слънце да нареже ириса му на тънки алуминиеви листи слепота, забеляза, че главата, която принадлежеше към ботушките, му кимна, а едни пухкави устнички се отвориха и пропуснаха думичките „Добър ден“. Тогава загуби контрол над себе си. 

Успокои се едва след пет-десетминутна тирада от псувни, чието съдържание не помнеше.

После времето се прихлупи и усещанията и липсите им започнаха да повтарят тези от сутринта. 

По някое време, небето вече беше съвсем сиво, отчаянието все пак успя да изстиска няколко сълзи от крайчеца на лявото му око, но това бяха сълзи, чиито предназначение е да предпазват тъканта от измръзване. Както потта, която беше текнала от всички пори на вкочаненото му тяло. И от ляво, и от дясно, посоката беше все една. Няколко коли бяха надули клаксоните си в негова чест. 

Сети се за майката с количката и детето – не беше ли то твърде голямо да седи в количка? А колко ли му е хубаво, обвито  с одеялце, под опеката на устничките, добър ден, добър ден, бързам, ами аз само да питам, ти книги обичаш ли? 

Дано не ги е урочасал. Дано не е казал онова нещо, най-лошото. Защо се беше ядосал така въобще? Ами ако устничките са планирали да кажат още нещо след „добър ден“? Нещо като: ела, лайняни човече, имам работа за теб. Имам едно голямо легло за сглобяване. Огромно легло, във формата на количка, заема една цяла стая, ако не броим мястото за грамофона, плочите и книгите. Плащам на ден. Колкото останеш, толкова плащам. 

Ако не беше кучката Ирма и този студ, от който той ще пукне по-бързо и от алкохола.

Магнолия

Увита във губер от сън, се изправям
пред спомен за обрасла с бръшляни стена.
Отварям прозореца. Май е.
Изящно замайване –
една вечно будна магнолия ме поздравява.

Колко лесно менят имената си
сезони и градове сутрин в три,
когато еднакво студено мъжди светлината
на пияните лампи
и в Сливен, и във Париж.

И еднакво далече е краят
и на нощта,
и на ръката, която протягам
сред тъжния дъх на февруари,
за да завия със губер от светли бръшляни
стената, зад която ти, в някое време и град,
също не спиш.

Назад

Софийска тъга, в която заспивам и се събуждам в с. Тъжа, после Тулово, тътнещо туловище, тюленска кожа, изолирала тунелите, „който иска да слезе да пуши“, от другата страна съм на 12 години, ендокринните ми жлези са дзен, камънаците са най-красивите камънаци, които съм виждала, чудото да ги пробия с волята си за пътуване все още е достатъчно, слава на Балканите, коя метафора за тях, влакът има престой, добре, ето: престоят на историята, придружен от задължителните две и половина бездомни кучета, кафеавтомат, изоставена постройка. Има толкова много красота в това, тоест би имало, ако можех да я споделя. Самият акт на споделяне би заел достатъчно неврони, за да не ми позволи да видя боклуците, сякаш нарочно изсипани върху най-драматично осветените от катерещото се по склона слънце късчета земя.

Бих искала да ти кажа, че можеш да спиш спокойно. Че да: родили сме се в престоя, но имаме свобода да се движим. Че да: можем да избираме между неточни метафори и точни клишета, но поне имаме някакъв избор. Че да: великаните живеят точно  в малкото, там са им хралупите, от които излизат някога и се разгъват до пълен размер, заслепени от слънцето. Че да: чеда сме, детски изчадия, съвършени в действието си и в неспокойствието си и доста сладки в съня.

Купчините нощно дихание, затрупали хоризонта, се размърдват и съвършеният овал на жълтъковото слънце се търкулва оттам към своето надолу, към което аз повдигам очи и веднага разбърквам с бъркалката на човешките си възприятия. Краката ми, значи, висят нагоре, залепени за движението си по асфалта, нагънат като облак. Напред, мисля, също е назад. Пия второ кафе от автомат и пак забравям да натисна бутона за без захар, затова и бурната реакция на ендокринната ми система. Главата ми се люшва по контура на непреработената оптична информация. Багряна, Яна Язова, Яворов (тъмен и светъл период) и Дебелянов, да си автор или да си герой, заземяване с крила, есе за съдбата, гримирани с опушен молив очи, най-строгата стихотворна форма, лош вкус, светлината не си отива, никой нищо не може да ми отнеме, аз съм най-здравата торбичка, гладувам.

Свиквам. Свикнах.

На попрището жизнено в средата
намерих се в лес тъмен по зла чест,
че правий път сбъркал бях в мрачината
.

Тъй буен, див и гъст бе тоя лес,
че спомня ли го, цял ме мраз побива:
при грозний страх, с кой пълни ме до днес.

Иска ми се да запазя това, за да го напусна, но този път както трябва, без онова тегнещо чувство на бягство. Да си тръгнеш без да напуснеш е сложен процес, който изисква друг вид настройка на духа, заобикаляне на много мисловни категории и чекмеджета. Задача за мъдреци.
Хвърлих и четирите си мъдреци в Швейцария. По детска (детинска?) традиция си избрах места, с които исках – поне символистично – да се свържа. В два музея и в две библиотеки, скрити много старателно, надявам се – ненамерени от чистачките, гният моите четири чудовищни, разкривени на всички грешни посоки зъби, които ми причиниха много повече болка от раждането на дете. Какво ли свързване ще се получи от това?


Мърлявите фигури, изплували от контражура в обхвата на любопитния ми поглед. Седнали на ръба на тротоара до най-оживеното платно, на крехки сантиметри от колите, там, където слънцето пада най-косо. Тъмносини долнища на анцуг, изцапани на места до графитено черно, дълги елеци от рижава прежда с повече дупки, отколкото плетка, неясни по кройка и цвят блузи, мръсни коси. Две хартиени чашки кафе до тях на асфалта, една празна щайга, отровнозелено шише вода, изпито до половина. Пушат, прегърбени над костите си, примижват и издишват дима с удоволствие, което за последно срещнах по лицата на посетителите на една префърцунена brasserie в Базел. Струва ми се, че човек трябва да бъде задължен към удоволствието поне три пъти дневно по закон. Тогава тези двамата биха били примерни граждани, изпълняващи обедния си дълг.

Тук вечно нещо е мръсно. Дълго време смятах, че просто мускулите на разрухата по тази географска ширина са по-мощни (както и тестисите на котараците, децибелите на разговорите по телефона, устните на жените, шиите на мъжете, косата на смъртта, инатите и страстите), но понякога мисля, че може би просто имам OCD. За да проверя, решавам да оставя всичко на самотек колкото се може по-дълго и да наблюдавам. Кухнята бързо се превръща в четириъгълник на Ада. Отвсякъде капят лигите на буркани мед и сладко, няколко отворени кофички мляко киселеят с денонощия на плота, плочките се обрищват с пъпки-капки от неизвестни по произход сосове, хладилникът също хваща сивкави петна, които ме карат да се съмнявам в температурата като метод на съхранение, шоколадът губи сладостта си за една нощ престой в кутията за сладки, отвсякъде нещо капе, потраква, нещо тъмно се пени, стара отвара от билки се катери по пердетата, решила да мухляса там, в шкафовете се крият котки, които цяла нощ кашлят хрипливо, тарелките димят с аромата на нещо, нарязано преди много години, хлябът в кутията сам се раздробява на милиарди твърди трохи, които после сами се изсипват във всички посоки на погледа ми, усетили плахите ми движения сред кухненския въздух, който от своя страна все повече наподобява гъст маджун от кални обувки…
Измивам си една чаша, но после кафето ми има вкус на веро.

Започнах да вярвам, че всичко е здраве. Всичко, наистина всичко, трябва да бъде оставено да си бъде на спокойствие, за да ферментира потенциал.


Ето как се обичахме

Ето как се обичахме:
ускорени,
ненабраздени кълбета безсмъртие
в полите на сивите камъни,
(прокапва чешмата ракиена,
достатъчно да се изпотим)
Ето как се обичахме:
илюзорни
и вярващи, че сме необходими
отвъд този акт на проникване
и отваряне на историята
(аз нося все още фибички,
и отказвам да свикна).
Ето как се обичахме:
маломерни
пред площта на картината,
в която се унищожаваме
(подгизва от влага мукавата,
не се свършват умните книги).
Ето как се обичахме:
уморени
от дължината на пътя,
от невъзможността за затваряне,
пръстени чаши, все едно че са първите
(ти носиш стегнат колан,
висяща над нежното пушка).

Насъщно

Клатушка се. Осем торби
с това, моето е мислила
на 15 години.
Сладка баница, после тежи.
Пушеща улица,
девет ката разпад.
Каква гравитация.
Мека розова кожа, найлон.
Миналогодишните кичури,
очите ѝ в джоба,
яке с размер на война.
София моя,
пее славей в ушите,
вместо звук – дим,
вместо дупка – години.
Няма никакъв трафик
по тротоара, но тя
се препъва в каквото
е подхвърлила липсата.
Стиска торбите,
мляко, мазна хартия,
все насъщно, каквото е мислила.

И все по-често по принуда си представям
тъгата като неотменна част на този танц.
Антиматерия на стъпките,
неразбрана, непонятна като Бог. Създаваща.

И все по-често по принуда си представям

поезията като тон, като оплакване

на тялото.

Вопъл, крачещ срещу тишината,

опус от пропуснато пресищане,

материя, която вероятно

разрушава.