Diana

Tи си кръвта

на жертвата,

която е отрова за ловеца.

Безумните ти

намерения –

боричканията на ветровете.

Ти хапеш (гладна си)

ръката –

затиснатата между световете.

Ти си кръвта

на ловеца,

ти си вика във ехото.

Възбудата е

(час по астрална биология)

Първо: хладен полъх в дясната сърдечна камера, защото теква нова кръв към нови кръвоносни съдове.

И второ: изпотяваш се, топлината на лицето плъзва и към мозъка, и избутва съпротивите, състояли се от недомислия – барикадите на егото. Плъзва топлината в тялото, разширяват се очите ти, вече виждат и невидимото – пулс и пръстени енергия, все по-тясно става в аз-а ти, плахо, нервно се оглеждаш и разбиваш светогледа си, текваш на момента, ставаш плазма от живот за клетките, към върха на животинското, извисяваш се до кожа, топли мускули, смирение, доброта със цвят на жертва.

Трето: някъде под кръста ти се отваря клапа, бездната в теб се слива с бездната-вселената и завърта се торнадото, което хваща всичко, там – под кръста ти – боли, крещи и дращи, и цялата земя е подпалено животно, дави се на тласъци в течна, хладна, лепкава стихия.

Ти изчезваш. И последно: тук умираш и се раждаш, а от космоса остава малък знак – като от нокти.

Демон

Зная те къде си –

в зъбчето на мрака,

в сбърканата стъпка,

криеш се и чакаш

слабостта, ръката,

пръстчето ми, устни,

кървавата песен

неизпята и нечута.

Зная те къде си –

в счупеното време,

в черното по бялото,

в мъглата на промените,

в цялото ми тяло.

Зная те къде си.

Вече да те гоня

не ми е интересно.

Не е нова пролетта

Не е нова пролетта –

обещанията същите

и обувките навреме

по краката се завръщат,

и кафето ти е същото,

и дървото под прозореца

вкоренено е във минало.

Не е нова пролетта –

фоайето на годината

тапицирано със същите

надежди и промени,

ветрове и чисти къщи.

Не е нова пролетта,

пак облича се в зелено.

Само слънцето в очите ти

щом изгрее, не е същото –

друг огрява по света.

Как се яде торта с малини

Лежим във лъжичена поза.

Езичници. Розови. Тихи.

На ръба да не сме вече хора.

Неделя е. Вън е мъглата –

сметана в тревожното черно.

Не ще се събудим. Не ще.

Аз съм вилица. Още едно.

Или две.

Разкървавени парчета.