Diana

Tи си кръвта

на жертвата,

която е отрова за ловеца.

Безумните ти

намерения –

боричканията на ветровете.

Ти хапеш (гладна си)

ръката –

затиснатата между световете.

Ти си кръвта

на ловеца,

ти си вика във ехото.

Възбудата е

(час по астрална биология)

Първо: хладен полъх в дясната сърдечна камера, защото теква нова кръв към нови кръвоносни съдове.

И второ: изпотяваш се, топлината на лицето плъзва и към мозъка, и избутва съпротивите, състояли се от недомислия – барикадите на егото. Плъзва топлината в тялото, разширяват се очите ти, вече виждат и невидимото – пулс и пръстени енергия, все по-тясно става в аз-а ти, плахо, нервно се оглеждаш и разбиваш светогледа си, текваш на момента, ставаш плазма от живот за клетките, към върха на животинското, извисяваш се до кожа, топли мускули, смирение, доброта със цвят на жертва.

Трето: някъде под кръста ти се отваря клапа, бездната в теб се слива с бездната-вселената и завърта се торнадото, което хваща всичко, там – под кръста ти – боли, крещи и дращи, и цялата земя е подпалено животно, дави се на тласъци в течна, хладна, лепкава стихия.

Ти изчезваш. И последно: тук умираш и се раждаш, а от космоса остава малък знак – като от нокти.

Демон

Зная те къде си –

в зъбчето на мрака,

в сбърканата стъпка,

криеш се и чакаш

слабостта, ръката,

пръстчето ми, устни,

кървавата песен

неизпята и нечута.

Зная те къде си –

в счупеното време,

в черното по бялото,

в мъглата на промените,

в цялото ми тяло.

Зная те къде си.

Вече да те гоня

не ми е интересно.

Не е нова пролетта

Не е нова пролетта –

обещанията същите

и обувките навреме

по краката се завръщат,

и кафето ти е същото,

и дървото под прозореца

вкоренено е във минало.

Не е нова пролетта –

фоайето на годината

тапицирано със същите

надежди и промени,

ветрове и чисти къщи.

Не е нова пролетта,

пак облича се в зелено.

Само слънцето в очите ти

щом изгрее, не е същото –

друг огрява по света.

Как се яде торта с малини

Лежим във лъжичена поза.

Езичници. Розови. Тихи.

На ръба да не сме вече хора.

Неделя е. Вън е мъглата –

сметана в тревожното черно.

Не ще се събудим. Не ще.

Аз съм вилица. Още едно.

Или две.

Разкървавени парчета.

Буда

С въздуха на тази свобода

аз се задушавам. Светлината

пари като кипнала вода

зениците, свили се от жажда.

 

Тук, сред хоризонта на познатото,

птиците сърцето ми изяждат.

 

Още във очите ми по навик

този свят безкрай се изкривява.

Будна съм за първи път, обаче

в утрото не мога да прекрача

без да вдишам своя сън и знака,

който по ръцете ми остави.

 

Семе

Не бях поръчала това. Объркана

разглеждам пратката с апокалипсис.

Къде, към кой сега да се обърна?

Към Бог? Към Зевс? Към голата Калипсо?

Небето ми е пълно със чудовища,

а Бог зает е денонощно с другите.

Но аз съм закалена със отрови

и тялото ми знае как. За чудото

са нужни не молитви за спасение,

не тежки котви вяра, даже не

свободната любов във изречения,

а крехко семе в мен да порасте,

в разклатената цялост да проникне

и корени да пусне във основата

на този все изплъзващ ми се миг –

мига, когато с болка раждам Новото.