Когато Аркади достигна средна възраст, се стресна и реши да се научи да ходи на ръце. Първоначално се наложи да се отърве от корема си, който разнасяше петнадесет хиляди изпити бутилки бира и половин тон излапани пържени картофки под формата на мастен слой памет. За това му бяха нужни три месеца хрупане на моркови и девет хиляди подскока с вдигнати ръце пред първоначално подозрителния, а впоследствие възхитен поглед на съседката от отсрещния балкон. Когато усети тялото си максимално леко, Аркади започна с лицеви опори, а след още три месеца се престраши и да преобърне полюсите си, опрял жилави стъпала на стената. След още няколко седмици проходи свободно и с всеки изминал ден увеличаваше разстоянието, което покриваше на длани. Една лятна вечер глътна голяма ракия за кураж и излезе от апартамента си на ръце. Стълбите от седмия етаж надолу бяха съвсем ново предизвикателство и Аркади вероятно щеше да се откаже, но ракията беше разводнила последните останали мазоли страх в душата му и, почти без да се усети как, се озова върху разбития тротоар пред входа. Направи малка обиколка из квартала и когато алкохолът се беше метаболизирал достатъчно, че да му стане леко неудобно от подигравките на децата и от кискането на клаксоните, се качи обратно в дома си. На следващия ден си купи специални подплатени ръкавици за свикналата на мек килим кожа на дланите, за да я защити от стъкла и кучешки изпражнения, както и слушалки, изолиращи звуковете на околната среда, за да се справят с останалите неприятности. Казват, че това бил последният път, в който Аркади използвал краката си, но кой би могъл да е сигурен в това? Да, от тогава нататък прекосяваше всяко разстояние пеш на ръце, но краката му все пак служеха за нещо – окачваше по тях чантата си, или брулеше круши, или ги използваше, за да махна на някой – движение, което приличаше на ритник във въздуха. Освен това, когато се налагаше да седне някъде, се обръщаше и заемаше нормална за хомо сапиенс позиция, макар че лицето му винаги подсказваше, че хич не е доволен от този компромис, но все още не е измислил как да седи с крака нагоре без да пречупи гръбначния си стълб. Многобройните въпроси на околните за начина си на придвижване Аркади игнорираше – с времето все по-умело, така че питащите оставаха с усещането за получен, но забравен отговор. Дори съседката от отсрещния балкон, която впоследствие опозна тялото му доста отблизо, не се сдоби с никаква вътрешна информация, която да задоволи общото неразбиране. След няколко години Аркади вече населяваше чекмеджето на приветливите градски откачалки – едно развитие, което почти му коства работното място и със сигурност страстта на съседката и на още няколко други жени. Но ръцете му бяха толкова заякнали, че можеше да прави пирует във въздуха и да прескача прилично големи локви. 

Тридесет и три години след това развитие в личната си еволюция, Аркади имаше работа в друг град и забрави слушалките си в купето. Още щом слезе от влака и почеса празното място около ушите с лявото си стъпало (което беше по-гъвкаво от дясното), чу как някакво дете се провикна зад него

Ейейей, дядка маймун, ейййй.

Аркади спря като ударен от гръм. Бавно врътна длан, за да фиксира кладенеца на обидата, но погледът му вместо това се удари в една огледална витрина. Той се приближи към нея и бавно свали крака към земята. Знаеше, че мускулите им са прекалено отслабнали, за да го държат дълго изправен, затова застана на колене и се огледа. 

Не знам – каза след няколко часа така – не разбирам защо.