Нели Станева

е вкус на сочен южен плод след седмица в хладилника.

Ще ни има в този свят, макар да няма
конкретното, в което да останем.
Само величественото мълчание
на залеза, разпорил зимата
с общия ни поглед, все по-яркото
отстояние между телата и годините,
немислимо без такъв език, фантазията,
която ще се разширява до достатъчна
да приюти абстрактното човешко сливане.
Но ще ни има. Със сигурност във физиката,
най-неточната, онази с дрехите,
които ние най-харесваме,
и ще ни има в градове, тъй както искаме,
с променливи контури на измислено,
за да продължим най-важното движение,
което въобще ги е създало.
Със сигурност и ще ни има във нахалството
на дребните неща и на предметите,
които с лекота остават,
в салфетка и конец, листо, стотинка,
в портрет на император или камък,
в корена на думата случайност,
и в други думи, упорити като смучки
по кожата на крехката история и
ще ни има
в най-скъпия ни цвят – във бялото,
в началото на всичко ще ни има,
където раждат се, втвърдяват се понятия и
където песъчинката е вечно малка.

яйце яйце малеле
търкаля се а
накъде
по-точно
откъде от
о-о-ле

Неспокойно се въртиш под йероглифите
на моята несигурност.
Дали ще се откажеш да заспиш?
Все пак, ако се чудиш,
последният,
с безсрамно полетял надолу щрих

и шев накриво,
значи „съжалявам“.

Близостта на телата кара абстрактните понятия да се отдалечават от буквите, в които са облечени. Това не би било проблем, ако не искахме толкова силно и точно сега да създадем ново тяло от текст, което да спаси света от войната, омразата и загубата на смисъл, от неясните очертания на изкуството и неестествената тежест на свръхчовека. Останалото се разтваря лесно в етанол. Разстоянието между “интелект” и “интерес” и после “несресан”, след което “харесва ми”, е само няколко глътки от калифорнийското розе реколта 2014 или от тежкобъчвеното уиски, за което никой от нас не е платил. 

Преследва ни мисълта (дали е достатъчно плътна), че ще бъдем наказани, ако не участваме. Най-малкото ще бъдем наказани от времето, задето не сме платили с нещо – разсъдък, здраве или поне едни 120 франка.

Не бива да се вини виното, нито дори уискито, което не сме избрали, казваш, истинския злосторник е музиката. И ето, аз се сещам за цигулката на мрачния ми русенски дядо, виртуозната му цигулка, която всеки път напластяваше съвсем конкретен контраст между съществуването му, между свръхстандартния му апартамент, свръхсмъртното му тяло и необятните пространства на Малер, Бах и Бетовен, и как тази ужасяваща граница ме караше да мълча. За ученическата цигулка на майка ми, натикана под бузата от любящите ръце на баба ми, покрити с кръвта на поредния заклан петел, за нейния отказ да продължи да живее по-дълго от кокошките. За бунта на баща ми, малък оловен войник, който се изчерпа до “няма да насилваме детето”, вечна слава за смелите,  след което аз, съвършено свободна, станах балерина, а после поетеса. Няма как да избегнеш музиката. Интелектът, колкото и да е трениран, в един момент не издържа и се предава. Особено лесно се случва, когато две тела са близо едно до друго, достатъчно близо, за да се обичат, докато толкова много други наоколо се мразят и напластяват контраста между етера и етанола с тъмни облаци и идеи. Когато двете обичащи се тела са закодирани с бунт и всеки път, когато чуят съвършената хармония, напускат пределите си, за да я задържат, а когато се завърнат, с ръце, омазани в сладък сок, предели няма. 

Няма как да видим какво се случва след това, защото нямаме подходящи абстрактни понятия. Историята ще отсъди, според вибрациите. Историята явно не е абстрактно понятие, щом е оцеляла с толкова много музика, притисната между етанол и етер. А да оцелееш е най-важното.

Ако да е тегаво, поне да влезем.
Ако лапардица, то поне блестенето.
Ако далеч, то най-малко думата
ти да се чува.