Сън

Дойдоха дъхавите летни приливи и това, което би трябвало да убива, потъна в топла почва от безумна, необяснима радост, покълна и една опиянена сутрин се разпука така ясно, че бледата тъга се изчерви. Нощта се превърна в призрачен кораб от възторг, плетящите орисници въздъхнаха, оплетеното се разплете, искряща прежда придърпа тежката луна. Зората беше течна, умората – медена, ритмична, изля се по пръстите, дишането спря, изчезна под вълните. Пеперудата заспа и карфицата, промушена през тялото ѝ, се сгорещи. Танцът на крилата наподобяваше безкрайно въртене край точката, избрана внимателно върху стената; наподобяваше илюзия за движение в триъгълен обхват, край един заострен бряг, в който бъдещето ненаситно искаше да се разбие. Нагънатите пластове от пяна покриваха всеки камък, всяка барикада, а виковите от войната тътнеха в далечината като стонове и не плашеха никого. Карфицата попълни кръстословицата на световъртежа, който е приветствие на смъртта, всяка посока беше правилно решение, защото леглото на паметта след това я изтриваше. Това, което морската вода носеше, беше солено и лепнеше по крилата, по гърлото, и напевно съскаше „мълчи“. Изгревът прошепна, че отровата ще действа бавно, ще набъбва, докато се разтвори в продупченото тяло, до следващата нощ, в която то пак, вместо да умре, ще се роди и ще каже „това е толкова хубаво“.

BG/BE

Днес влязох, както всяка сряда, в любимата си библиотека, защото в сряда там кафето е безплатно, а кафе със захар от книги, изпито в петдесетгодишен фотьойл, летящ пет етажа над напева на старите трамваи, е вечен магнит за бездомни души като мен. След като задоволих нуждата си от покой и тръпчив кофеин, се натоварих с купчина книги, но докато чаках на опашката пред гишето за заемане, се сетих, че днес е празник на славянската писменост, а всички тези книги са на немски. Почувствах се гузно, сякаш се канех да изневеря на някого, позволявайки на този ден един чужд език да прониква в и да пренарежда съзнанието ми. Върнах ги трескаво по местата им и реших вместо да чета, да се разходя и да послушам мислите си, които не са много приятни за слушане, но са поне на български.

Пуснах се по улиците на стария град и затърсих речник, който да превежда докосванията на тази реалност, в която вървя от години, която не е чужда, но не е и моя. Сякаш неволно летях на сантиметър от земята и единствения шанс да усетя гравитация беше да се съборя. Как се прави дом без да си стъпил с двата крака в пръстта, по асфалта, по килима, без сърцето ти да извика „мое“ или „тук“? Да попитам ли птиците?

Следобедното слънце напичаше, улиците въздишаха облекчено, упоритите прашинки свеж швейцарски студ най-сетне се разтваряха във въздуха и отстъпваха място на много по-приятни и близки ми етерни вещества – аромат на тълпи от изискани, забързани хора, на сгорещени трамвайни релси, на стотици цветя по первазите на прозорците и по масите на кафенетата; потракването на лед в чаши с бяло вино, на летни обувки по площада пред катедралата; шоколадовите въздишки от фабриката под моста .

Кръвта ми набъбна и повдигна крайчетата на устните ми в една загадъчна усмивка, духът ми се протегна и разтегна по очертанията на този град, който е толкова малък и толкова голям в същността си. Цялото пространство тук, неопределено, неразбираемо за мен, носи времето в себе си, и ми дава това хубаво усещане, че мога да прередя и миналото, и бъдещето само с една будна разходка из постланите с камъни улички.

А настоящето, пита ме едно врабче, извивайки шия към мен докато пия от една чешма. Настоящето е сън. Настоящето е, където улиците в мозъка ми са по-истински от тези, по които вървя сега. Окаляни, разнебитени улици, облепени с плакати и графити. Улици, по които наистина съм вървяла, които са ме свивали до една точица със заплашителни юмруци, улици, за които аз бях врабче. Улици, които може би не са съществували никога, но които така удобно се наместват в моето рехаво и чувствително сега.

Ритнах едно камъче от яд и се опитах да се да се завърна в чистото виждане, да забравя езика и мислите, да оставя на тялото си да ме води. Седнах в едно кафене, жадна и объркана, и се удавих в половин литър студен чай, който за малко, само за малко, затихна огъня.

Хората наоколо ми се усмихваха, но аз не знаех защо, чувствах се като част от нечия мистификация, нереална. На съседната маса седеше английско семейство. Майката каза „afterwards we are gonna go see the catherdral, Münster von Bern“. Децата завикаха „yeah, the monster of Bernе, the Monster of Bernе, и се кискаха поне пет минути на този простичък мост между двата езика, тази шега, която може би беше доста удачна за католическата (а и за почти всяка друга) религия. Но аз знаех, че чудовищата на Берн съществуват само и единствено в моята глава, твърде гладък и хармоничен е животът иначе тук, нещата пасват едно в друго гладко, без стържене и без искри, вероятно дори злото е в толкова премерени порции, че да се възприема като подправка към едно прекрасното ястие.

И все пак, умирах от глад.

Колко красиво беше всичко наоколо, колко прелесно, колко омагьосващо, и как заради това още повече тъмнееха бездните в мен. Бездните – единствената ми връзка с родината, която никога няма да скъсам, защото въжетата са артериите ми.

И все пак, опряла лакти на парапета на моста, вперила невиждащи очи в синкавото отражение на залеза във водата, все пак понякога така ми се иска да можех да се загубя в момента на даденото ми, който е рай, където и да съм, защото е земя без копнежи, напечено от слънцето легло, дом. Да можех да остана малко по-дълго в един едничък момент.

Това се получава все по-трудно. Преди имах разни машинки, които вече не работят. Тежестта на пътуването се увеличи с намаляването на багажа, което пък от своя страна увеличи удоволствието от тежестта. Непосилно, мазохистично удоволствие. Единственият инструмент, който ми е останал, е тялото, но аз така лесно забравям за него, а после то се сърди дълго и ме оставя все по-често на скитащата душа.

Душата ми не може да вижда.

Може би защото преди толкова много време ме изгониха от училището за гледане – още тогава обичах да бягам от час и да пуша по тайните ъгли тежките цигари на дневните блянове. Та така и не се научих да бъда сега. Но и в преди не се вмествам. Остава ми само едно утре, толкова блестящо и мое, но крехко и ефимерно. Бъдеще, за което не може да се пише, за да не се изплаши. И все пак – то е достатъчно сигурно, за да се чувствам жива.

Минах покрай българското посолство и махнах с ръка на един полицай, който украсяваше входа със скуката си. Той ме погледна учудено, аз се опитах да кажа „здравей“, но гърлото ми беше сухо и единственото, което се чу, беше един самолет, който раздираше въздуха. А след това – вечерната симфония и все по-пъргавите ми стъпки. Всички натежали от смисъл понятия се завъртяха в главата ми, в тъничкия процеп между два езика, и затанцуваха един първичен танц.

И изведнъж стигнах до края. Края на речника беше малка драскулка на оградата.

BG/BE. Координатите на една точка, която винаги ще се движи. Произнесох ги тихо няколко пъти на български и това бегебе зазвуча като бягай. После направих същото на немски и чух begebe, begebe dich – тръгвай, потегляй. Имаше ли място тук за диалектика? Не мисля. Всичко беше ясно.

Хукнах. И докато бягах по извитите улици на познатото, чух шумолене откъм плешките си. Звучеше като разтваряне на крила.

Какво да го правя

Ако можех поне да се слея със слънцето,

да му дам този възел от пламнал копнеж,

то ще знае какво да го прави. До тъмно

ще плете с него дрехи от пареща прежда,

ще застила със тях ледовете в сърцата,

ще запушва безбройните дупки към ада,

ще примамва разпукване на семената,

и ще милва, целува, прошепва, създава.

Но той е затворен завинаги в мене

и прави ме слаба и зашеметена,

напираща сила зад здрава решетка.

Затова и навън е безумно студено,

а вътре стопявам се, клетка по клетка.

Чичо

Чичо, помниш ли любимата ми песен,

дрънчиш я на китарата, косите ти

са дълги черни като на медуза,

презираш и детето в мен, но и възможното,

което ти отбягва, помниш ли

как каза, черната овца прескача мостове,

и цяло лято свири по морето,

а аз откраднах няколко касети,

танцувах все едно по парещ пясък

и майка каза, как не те е срам,

ще станеш като чичо си, ти каза

каква си се излюпила такава руса,

добричка и смирена, пълна скука,

но ме търпеше – врабче на парапета ти,

дрънчеше и душата ти в бездействие,

а аз намирах думи за това, например

цирк и цигани, огньове, Африка,

ти каза, ето тук са роклите червени

на дивите испанки, ето ти мечтите

на хипарите, които в мен се спихват,

ето всичко, твърде малка си,

докато пораснеш ще забравиш.

Чичо, помниш ли, че нищо не забравих,

уплаши се, когато някой каза

тя има същите очи, и белите овце

прескачат мостове, горят на пясъка,

когато ти изчезна, аз танцувах

танцувах до зори

и без да искам плаках повече от всички.

Феритин

в пространството

между фея и тигър

лежи парче месо

нахапано

сърцето, о!

coup de foudre

благоразумен е

който се насити

за малко поне

кой измисли електричеството

по козината

по крилата

по мокрите жици

в пространството

между учебниците

петно върху покривката

необяснените неща

капят от тавана

кой измисли и войната

с тъмното

с вселената

с главите

и телата

в пространството

между песента и хленча

търкаля се метално топче

оксидира

затворени са гласовете

клетките знаят

колко лесно се забравя

ти знаеш

аз зная

в пространството между

сила и слабост

Необещание

В дъха на божури, където е меко,

където увяхват всички съмнения,

където небето е чисто и леко

и само от радост сърцето ти стене,

Във меката ложа на мъничко цвете,

където ухания раните милват

и амбра се стича по и от ръцете,

и сбъднат копнеж тъмнината покрива.

Във танца на вятър, където прошепват

гърдите на вечното дъхави думи

и сладък прашец по телата залепва,

и даже в съня ти си топъл и буден.

В смеха на гората, където танцуват

в упой най-невинните, аз ще те чакам,

безмълвна, безформена, ще те целувам,

докато забравяш завинаги мрака.

Риба

Болката ми е нехармоничен саундтрак, звучи като объркани вълни, които се връщат обратно в морето и се разбиват в сянката си, като яростта на хиляди животи, като изпаряване на пот, като стъклени бутилки, счупени от неловки движения, трябваше ми разтеглива рамка, за да танцувам, оградена от методи и емпирични изследвания, но никога не съм била сама, не знаех, но съм носела  толкова много копнежи като (без)опасни игли на ревера си, да не си посмял да ги отвориш, теква кръв, твоята ли, моята ли, кръвта пренася кислород, а изтече ли, трябва да се научим да дишаме друго, тренирай, тренирай от сега, нали земята не е достатъчна, нали човешкото не е достатъчно, към космоса или може би по-добре обратно към рибата, която няма кръв, но знае всичко, и нищо не чувства, имам твърде малко кръв сега и в същото време твърде много, много повече, отколкото мога да издържа, прекалено много, за да се повярва, че е истинска.

Далеч от остров

Лудият дъжд, който плаши моряците,

капе във бездната между сезоните.

Скрий простотата, хвърли се във вятъра,

разбий на парчета духа – галеона,

който към грешни страни те насочваше,

острови с буйна и влажна растителност,

бесни лиани и лепкава почва,

дивост, която във тебе се вплиташе.

Още си цял, недокоснат от времето,

пий от дъжда, нека лъсне ти кораба,

морската длан нека да те поеме,

скъсай си картата, скрий се от хората.

Бавно издига се вечен елизиум,

бавно пропива те и празнотата,

без да се плашиш, във бурята влизаш,

оцелял си страха и кръвта и земята.

Май

Май ми отива

в прегръдката на бледо огледало

и люлките, които

люлеят като вътрешни вълни,

провесени от костите

на нечия замряла биосфера.

Май ми отива

във роклите от тиха голота,

вечѐрите от буен страх

сред пламнали от люто долини,

в които и мъглата

пари върху кожата.

Май ми отива

със извора на всички делти,

узрелите значения в нещата,

невидимата топка за игра,

която е главата ми,

главата.