Наследник

Самотата на мама,

самотата на татко,

самота – изкълвано поле

и небето над него.

Самотата на вчера

и днес (утре друг ще получи).

Самотата в пет книги,

две чаши и десет тефтера,

и в прояден от време маркуч

сред градина от спомен

(с който пръсках усмивки).

Самотата на кучето,

дето лае по всички, не знае

защо. Рядък вид самота.

Самотата на ясна вина

и неясно доволство и също

да ядеш и от двете без мярка.

Самотата на всички роднини

и едно отлетяло глухарче.

И една тъмносиня торба,

която да вдигна не мога,

със самотата на бог.

Няма ме

Облечен си във вятър като дойдеш

и бутваш чашата с кафе на масата,

и пламват всички кости на краката ми

в среднощен, мътен, горски огън.

Химерос, трябва да ти служа, заслужаваш го,

но аз съм толкова вода. Не мога

в камък да застина. Ти

си нежното и сластното и дивото

и топлото. И аз се изпарявам.

Събуждам се в росата на поляните

когато ти с усмивка си отиваш,

покриваш ме с тръпчив, препечен сплин

и казваш, че измислям. Че те няма.

Химерос, как удобно седнал си

сред меката идея за безкрайност.

И колко лесно с теб изчезвам,

и няма ме и мен, но чакам винаги.

А Фройд?

Афродита, цялата си праскови,

доматен сок и мляко и смокини си,

някъде сред лято предпоследно,

където си отворила врата

във времето и стари апетити

излели се по теб с буквалност,

която плът не може да поеме,

излязла си от символите, сънена

и казала си: знаете ли, кожата

е недостатъчно добре измислена

през нея не минава любовта,

отсява хубавото, лошо сито е,

без никаква система, и така,

свалете ми я, щом съм ви богиня,

каквато трябва да съм, с жар

ще си изтръскам мидите от лоното,

ще срежа и копнежа на косите си,

ще зрея и узрея и ще храня,

а Фройд да каже нещо за това.

Ще издържа

Теб всички те обичат, Хипнос,

ти носиш дрогите, и залезите носиш,

увити край свенливите ти плешки,

ти нежен си и благосъстоятелен

и богосъстоятелен си, носиш се

с достойнството на източна усмивка.

В прегръдка с тебе всички други

стават мъдреци и люпят семки,

които ти смутено под килима криеш,

там плевелите, бурените, цялата

история на тайното изкуство,

не си по показното, казваш

любовта е по-добре да бъде

затворена в обора. Теб, убиецо,

ще чакам с чаша огнена напитка

на ъгъла на улица депресия,

ще чакам

там да обещаваш със сонети

щастието, къщата на езерото;

само че,

божествена лисицо, ще остана будна,

ще ти разтърся женствените кости

и ще викам силно, за да те прокудя:

Къде е брат ти? И ще издържа.

Синхрон

Това е хубаво, със теб да се танцува,

Танатос, принце на придверията,

най-хубавия танц, но е до време

и стъпките са невъзможно хармонични,

и всичко друго репетиция.

Обаче питам се, Танатос, кой ли

ще те пренесе извън съня най-после?

В прилично изсънувана фантазия,

в банална еротична яснота

и няма да промъкваш жилести

ръце към гърлото ми, жадното.

Ще дойдат водните чудовища,

ще те откъснат от ефирното,

ще ти размият силите, пръстта

ще се повдигне, ще пораснат планини,

Танатос, ще пораснат, но за теб,

да те погълнат вместо ти съня ми.

Тъй жал ми е, но заскриптява вече

времето, затиснал си един цял век,

промъкнал си се в гайките и шайбите,

в коли на непознати и в писма

от още по-познати, в логиката

на торбичките, подухвани от вятъра,

и в леко посинелите клепачи си,

та мисля, време има, още има,

та мисля, че това е вече

страшно неприлично и си мисля

да прошепна нещо подобаващо

по случая, например „Настъпи ме!“

Genius loci

Има такива места

по силната мускулна

плът на земята,

има такива места,

където врабците са толкова

крехки, че трудно летят,

и тухлите ронят се тихо,

където и бог недочува,

а иначе

същите дивни сезони,

които рисуват картини,

тук бавно убиват.

Убиват.

Висят по вратите хербарии

от тъжни лица. Но така.

Има много такива места.

Със влажни липи и мусони,

пластмасови столове

и скрити във джоба лица.

Връхлитат от всички посоки.

Ти вдигаш ръка да ги спреш,

отваряш уста и застиваш

наред с куп боклук. Ти, копнеж,

израстък в земя непорочна.

То си беше

смелост да дойдеш,

бе смелост

в това сам да се озовеш,

наред с излинялото тревно

и тухлено,

наред със безумното синьо

и слънцето, вятъра, къщите

да бъдеш ненужен.

Но трябва да има,

да има такива места –

разпасани рани в корема,

и кучета, лаещи, плачещи,

и кръв по ръцете ти

и трябва, все пак,

трябва да има

първичния ритъм във теб:

напред, тик-так, после обратно

назад. Бъдно минало време,

град в град, тяло във тялото,

където за малко си спрял.

Училище

Седя на перваза. Отпивам

от бледия дим на душата ти.

Градът е рисунка. Оттатък,

във вечната друга страна,

светът се тресе под краката ти.

Къде точно в мене отиваш,

дали там, където аз спрях?

Дали в най-извитите улици,

в най-тъмната нощ си прозрял,

че всичко се срива от страх,

но в листите още съм жива,

в комини, във тухли, в стените,

със длани, тъй здраво зазидани

към нещо, които остава?

Земята, хартията, чина ми

и бледия дим, който скита.