Две или три неща

Паметта май може да убива, виж

как едно споменаване уби Годар,

едно сърце в инстаграм –

две или три рутини.

Не сме туристи май

в безочливата си случайност,

съвсем съзнателни, а темперирането

е необходимо само за бутилки вино.

Виж как шофираш – като мисия.

Това е правилната перспектива.

Не съм говорила за нищо важно,

но бъдещето е безапелационно

и приветливо при тази скорост.

Нито ти, нито аз ще помним

светът – на две или на три –

ще изпревари.

Точното име

Да, бих могла, вместо за теб,
да пиша за благия нрав на сезона,
за черната птица, кълвяща зърна
подуто и лепкаво грозде.

За мъглата привечер и как
се обляга на топлите сенки.
Колко тежък е въздуха, също
как олекват краката във тъмното.

Бих могла индиректно да кажа,
че треперя от същия страх,
с който падат листата по паркинга
и замират -умират – в очакване.

Бих могла и директно да дам
точно име на птицата, месеца,
гроздето, времето, въздуха.
Все неща, сред които живея,
макар че
реално ги няма.

Zum Meer

Alea est jacta

Безпаметно живях в града без очертания
не се разхождах по-далече от клепачите си.
Зад тях не беше сигурно, миришеше на риба
или на спомени, не помня.
Един ден някой шегаджия
окачи табелата „Zum Meer“
на видно място в центъра
и аз пропуших.
Започнах след това да се задявам
с добре оформените алегории
в пропуснатото
и да удължавам обедните си почивки.
До рахитичната рекичка
пораснаха мусони, влажни и през зимата,
отвориха усти тропически цветя.
Ела!
шептяха рано сутрин коленете ми,
и все по-силно се усещаше
солената заплаха на морето,
клечащата над църквата мъгла трепереше
и все по-ведро бе звънтенето
на безумните камбани вечер.
Започнах и да бягам и не бе шега,
по-скоро бе урок по плуване,
едновременно да бягаш и тъгуваш
до табелата и после пак обратно
към мъглата. Но и там
пристигаше на тласъци глада за нещо
като умами неопредемимо
и чрез микроскопични наранявания
навлизаше в света на зримото.
Топеше се ледът в хладилника,
храната все не стигаше. Събличах се
пред одобрението на прозорците,
стените се люлееха. Морето
сънувах, щом успеех да заспя,
като единственото обяснение.
Ела! крещях срещу инерцията,
а биологичните ѝ проявления
ме гледаха накриво.
Бермудският триъгълник ли
насред скута ми овулираше?
Дяволското гърло ли
поглъщаше останалите сили?
Не знам, но очертаха се трапецовидни мускули
и под една бременна луна задигнах
табелата „Zum Meer“ и я понесох
по надолнището, грейнало
под билото на трийсетте години,
и оттогава все вървя. Когато питат
„Колко още до морето?“,
отминавам и мълча,
макар и вече да си спомням.
Мълча обаче,
защото помня също как мълчат
децата, рибите, обичащите.

Аз съм сълзата на Копейкин

Аз съм сълзата на Копейкин,
една такавичка, набъбнала
в бременната му жлеза.
Ако разполовя с браздата си лицето му,
ще му потрябва мост за всяко изражение,
дясното ще е далеч от лявото
и всяка дума ще е хубаво намокрена.
О, умопомрачение!
И по този мост ще преминават лъвове
и леопарди (почти като по Елиът)
и после ще плуват.
В мен ще плуват!
О, Костя!
Водата всъщност се явява някакъв
и то –
прекрасен мост
и аз все по-голяма ставам,
колкото повече се забавяш, Костя,
с раждането ми.

Тихи междублокови пространства

Намираш се на пейката,
опряла гръб в карнасиален шум –
захапката на гуми непрестанно млати
паветата на булеварда.
Привечер сякаш наедрява,
приятно натежава тялото ти
и присядаш. Забелязваш,
желязото на катерушката
настоява да си спомниш много повече,
отколкото събира кройката
на неочакваната ти поява.
Десетилетия оттук минаваше
в галоп, сякаш се надяваш да прескочиш
зле забитата в крака подкова.
Вися по други лостове,
не се изпусна ни веднъж, симулираше успешно зрели мускули.
Ръждата тук ухае на отпускане.
Това сълзене в тазовата кост
е вероятно свързано. И със
облекчение измисляш люлката,
въжетата и чак тогава (късно е)
виждаш и кръста. Още гъвкав,
та не боли да се прегънеш.
Между кофите – едно познато съскане,
захапваш тази ябълка, която
миналия век остави
и гривните проблясват обещаващо.
Задъхана, се спускаш по пързалката.
Все пак ще опиташ
абзаца с тихо съзерцаване,
дори да се наложи да го сричаш.
Площта е три на пет и няма никой,
и тъмносиня нощ нагазва във угарките ти.
Отнякъде едно момиче е изчезнало.
Едва ли ще се сетят да го търсят
точно тук след двадесет години.

Евакуационен план

Вече ме познаваш, но не знаеш нищо

за настървението вечер,

как вместо да заглъхна в тъмното,

аз хрупам лешници върху постелката,

тактуващата на глада за тебе челюст

прескача полунощ, където има изход,

примирение със невъзможното,

със тази метрика и незаситеност.

Не знаеш и че търкам китките си

в един парфюм от деветдесетте, как

симулирам млечното люлеене

в кръвта на вечно живите, как

стоя пред електрическо табло

и не разбирам.

Как нервно тропат зениците ми

по мрамора и как се блъскам челно

във все по-високата ни структура.

Как се хиля истерично, как

крещя, че вече имам щит срещу страха

и как килимът ми с петна от вино кима

и пита, ами ако ти уплашиш щита?

И после как от ужас ставам безсъзнание.

Иначе

би трябвало да има и евакуационен план.

Така че лягам и загасям светлината.

Но вече ме познаваш – няма да заспя

и няма да намеря пункт, така че

ПОМОЩ

Инсталация

Дъжд. Покрив – кожа. Под него – леген.

Под легена – хавлия. Стените

в нежен роршахов десен

тихо вдишват, издишват.

Нищо друго – сега.

А после мъгла. По паркета – картон.

Вино. Чай от коприва. Бих спряла

да бъда и бих прогонила

анахроничната жизненост в тялото.

Нищо друго – оттенък.

После влага. Одеало – жена.

Тук не бих пипнала нищичко.

Как вали във легена и как

животворно статично е всичко.

Нищо друго – сега.

Дъжд, леген, одеало, хавлия.