и аз ще ти кажа. Нищо. Какъвто и да е отговорът, той няма значение, защото сега ти си изпаднал от пространствено-времевия континуум и там, където се намираш, нищо няма да има продължение. Нищо няма начало или край, среда или движение, и никакви уроци няма да бъдат запомнени.
Аз не бих прочела този текст, защото не би ме интересувал. Когато болестта отстъпи място на здравето и съответно на така жадуваното тук движение на времето, тези неща няма да са интересни.
Върху табуретката седи кофичка плодово кисело мляко с потънала лъжица, капачката е залепена с омацаната си страна към тапицерията. На масата чиния риба с ориз, и двете съвсем скромно нахапани, главно от теб, макар не ти да си пожелал това ястие. По петите на чорапите си непрекъснато откриваш размекнати зърна ориз. Също – трохи, прах, тиксо. Подът е наклепан с гваш, чаршафът с малини. Колкото повече присъстваш, толкова повече то се отдалечава. Пресмяташ, че за едно денонощие е поело достатъчно храна, за да задоволи енергийните нужди на мравка.
Да, детето се отдалечава, в тази си болнична близост то е най-далеч от теб, ти люшкаш само безсилието си. Детето излиза от леката си категория, която ти си обречен да пазиш, и се превръща в тежък, потънал в органите, в кръвта си, човек. Човек, роден в свят, съставен от вируси и от комуникацията ни с тях. Зает е и изобщо не му е до твоето мислещо присъствие.
Не можеш да разбереш това, дори и в теб да се провежда същия разговор, което често се случва, разбира се, тези сладки застъпвания на горчиви симптоми, но ти разполагаш с нещо много по-мощно от медикаменти, разполагаш със знания. И със страх, разбира се, ох-ужас-аринът на средната възраст, който достига максимална концентрация в кръвта ти именно при вида на крехкия, трескав, скимтящ от болки в мускулите носител на гените ти. Докато си зает да правиш разни неща, за да метаболизираш този страх, съвсем забравяш за твоите собствени болки. Но и пропускаш най-важното, не чуваш солиста, не успяваш да се удивиш на великият танц на природата, който се танцува в легнало положение. В пот, в намачкани чаршафи, в неудобство, в ужас.
Намразихме леглото след две безсънни нощи, а и още не съм сменила чаршафите. Диванът не е удобен, столовете така или иначе не вършат работа. Матрак на пода, близо до земята, както беше и след раждането. Хладният под успокоява. То прилепва чело към него, тялото му виси на ръба.
Нямаше да има нищо изначално лошо в хаоса, ако не звучеше като обида, като псувня почти, или ако не беше извървял прилично много път, точно за да се отдалечиш от него. Коричка хляб с остатъци от шоколад, залепена за възглавницата. Разлятото кафе, втвърдено на пода.
Няма възможност да правиш каквото и да е, когато времето не съществува. Но можеш да се занимаваш с хипотетичната възможност да правиш нещо, за да засилиш главоболието си. Да измисляш времето след сега, подозирайки че на него не му пука за идеите ти.
Познаваш всички етапи. Знаеш какво се случва и какво следва, и че е въпрос на още само ден-два. Знаеш, че би могъл да се отпуснеш и да наблюдаваш. Не го правиш, за да не забележиш, че междувременно те тресе сериозно. Гледаш всички скучни детски филмчета с интерес. Вадиш от купчината книжки на пода поредната плоска история и не ти идва да я преправиш, както обикновено, а четеш и кашляш едно към едно с интересите и кашлицата му.
Матракът потъва в мрак. Нямаш сили да станеш и да светнеш лампите. Кой си? Нищо. Боли те бъдещето, но ще се оправи, а сега е нищо, а сега спиш.
Нели Станева 