Защо светът е толкова шумен?

Her Heart

Ширин седи до мен, облечена в широки сиви панталони, розова тениска и розов тюрбан. От както се познаваме, тя се гримира все по-рядко, защото аз не пропускам случай да ѝ напомня колко е красива и че това не ѝ е нужно, по всякакви досадни начини, така че иска-не иска да ми повярва. Днес по лицето ѝ има само прелестни сенки под очите от недоспиване или от кошмари. Нейните кошмари са винаги с една идея по-неприятни от моите, което ме кара да искам да се грижа за нея. Всеки път, когато успея да възвърна душевния ѝ баланс по някакъв начин, тя ми се отблагодарява с масаж. Както сега. Ръцете ѝ са лъскави от топлото масло , в които ги топи от време на време, след това изтръсква леко върху купичката, едно магьосническо движение, заради което всеки път отварям очи и се повдигам леко от дивана.

-Стига си мърдала. Трябва да се отпуснеш. – казва тя.

-Като си тръскаш така дланите, се пренасям в Хиляда и една нощи.

-Ти и твоите Хиляда и една нощи.

-Ти си моята арабска принцеса, Ширин.

-Да ти поиграя и кючек ако искаш? Или да продължавам с масажа?

-Масаж моля, всемогъща красавице.

-Тогава си затваряй очите и устата, че ме заболяха зъбите от сладкото, което ръсиш.

Ширин има от онези редки ръце, които веднага налучкват разните му там блокади, барикади и водовъртежи в тялото, и ги помитат. Това, които аз правя с душата ѝ, тя го може върху моето сега толкова схванато тяло.

-Имаш нещо кофти тук. -Ширин притиска корема ми.

-Две парчета кекс. Бяха вкусни обаче.

-Не говоря за корема ти. Около корема ти. Всичко е свито и…сплъстено. Незнам как да го кажа. – промърморва нещо на арабски.

-Коремни мускули? Знам, че ти като Кралицата на Мекотата не можеш да си го представиш, но повечето хора разполагат с такива.

-Не се шегувай. Не е хубаво.

-Какво не е хубаво?

-Това е…част от съня ми. Сега пак започва да се случва.

Ширин има един проблем и той е, че мозъкът ѝ от време на време загубва връзка с реалността. Достатъчно е нещо да ѝ напомни за сънищата ѝ, и те я засмукват обратно, което причинява неприятна дереализация за няколко минути до час, в които тя не знае къде е и какво се случва. Това е започнало под трясъците на бомбите в Сирия и я е придружило през Средиземно море, през лагерите в Гърция и Италия и сега, в сравнително сигурния ѝ живот, продължава да ѝ напомня, че нещо не е наред, нещо подмолно, но важно. Аз също познавам това усещане, случвало ми се е няколко пъти, но не заради падащи наблизо бомби, а заради нарочно причинено претоварване на нервната система, така че гледната ми точка е съвсем друга, аз по скоро го наблюдавам като рядък феномен, въоръжена с някакви псевдонаучни спасителни пояси. Един от тях мятам сега върху Ширин, скачам върху нея и започвам да ѝ щипя бузите.

-Гледай ме в очите и стой тук, нищо не се случва, стой тук и пей с мен, иначе ще щипя по-силно.

И завишавам глас, доколкото мога, пея

„Girl, you’ll be a woman soon.“

Ширин не приглася, но бързо ококорва очи и ме поглежда благодарно с разводнен поглед.

-Този път се върнах супер бързо.

-Защото те насиних от щипане и защото пея фалшиво. Даже и кошмарите ти не ме издържат.

-Не, не…защото този път всъщност не ме беше страх толкова много.

-Именно. Адът е просто една стая, влизаш и излизаш когато си поискаш.

-Искам да работя по това. Искам да видя какво е това…нещо. И защо.

-Имаш предвид…да го разучиш? Искаш сериозно да дълбаеш?

-Струва ми се, че това е единствения начин. Иначе непрекъснато ще ме изненадва. Писна ми.

-И как си го представяш това?

-Ти си свързана с това по някакъв начин. Разбрах го този път. Това усещане, докато докосвах корема ти, едновременно ужасяващо и привличащо, по някакъв начин ме завлече в един сън, но не си спомням как и защо, и в същото време беше като врата, още когато влязох знаех, че мога и да изляза. За това не се страхувах толкова много.

-Ти просто усещаш, че съм най-печения психонавт, който познаваш, затова не те е страх. Но ако мислиш, че корема ми е врата, ок, предоставям ти го за експерименти. Само че затваряй след себе си, нали, да не вземат да изпаднат разни ужасии от там, призраци, парчета кекс, знам ли.

-Не, сериозно. Този път беше много странно.

-Звучи така, сякаш се оправяш.

-За пръв път почувствах, че това има някакъв по-дълбок смисъл. И искам да го разбера.

-Може ли да довършиш масажа преди това? Ръцете ми са все още схванати . Утре имам снимки.

-Защо си губиш времето с това, не разбирам?

-За пари, за какво друго. Ще те водя в Париж да пием шампанско на Айфеловата кула.

-Много смешно. Аз даже нямам паспорт, с който мога да прекосявам границата.

-ОК, тогава ще отида сама и ще пия и за теб.

-Мразя те.

-Oh oui je t’aime!

Ширин се усмихва, след това оправя тюрбана, за да предпази косата си от маслото, и се захваща с последната част от масажа, която представлява много силно тръскане и притискане на ръцете ми, които трябва да държа съвсем отпуснати, все едно че съм парцалена кукла. Корема ми не докосва повече. Ако трябва да съм честна, там леко ми се гади, откакто тя получи пристъпа си. Но не мисля много-много за това. В нашето приятелство аз съм полукръга логика и наука, а тя е по езотериката. В центъра на съществото си аз не вярвам в нищо, с нея се засичаме по перифериите, където понякога не мога да отрека разни странности, които съм видяла или изпитала.

След десет минути тя щраква с пръсти пред лицето ми.

-Готови сме. Време е господарката да се изкъпе.

Влизам в малката баня с внимателни движения, защото съм цялата лепкава и мазна, а Ширин ме следва с една хавлия в ръка. Мие ръцете си на мивката, докато аз разучавам колекцията ѝ от душ гелове и търся нещо без аромати, защото гаденето междувременно се е усилило.

-Мисля си, дали не е възможно да опитам сега?

-Какво да опиташ?

-Да вляза. В сънищата, но по собствена воля. Сега разполагам с две врати, водата и корема ти.

Знам, че дереализацията на Ширин се случва често в банята, има нещо в звука на шуртяща вода, което я поглъща и обърква сетивата ѝ. В любителските ни психотерапевтични сесии, придружени с доста вино и още повече несериозност, съм се опитвала да разбера защо, но засега нямаме обяснение. Ширин е от Тартус, но спомените ѝ за Средиземно море са само положителни. Израснала е в сравнително заможно семейство от интелектуалци и артисти, като дете е плувала безгрижно с часове. За разлика от повечето бежанци от войната в Сирия, тя се е прехвърлила в Европа още преди положението да се затегне, не с гумена лодка, а с редовна линия и (фалшива) туристическа виза. В крайна сметка обаче въпросът „защо“ така или иначе е най-безсмисленият въпрос на света. Ширин се къпе само с много силна музика (абсолютно необяснимо за мен предпочита Rammstein за това) или най-добре с някой, който да седи върху коша с дрехи за пране и ѝ говори (крещи) нещо си, за да не чува свистящите водни маси около себе си. А сега иска да захвърли всичко това и себе си в дълбините на кошмарите. Гордея се с нея, както и със себе си, наградата за алтруизма е сериозно повдигане на собственото его. Само че ми става лошо, не знам защо. Моля я да почака докато измия маслото от себе си и тя излиза от банята. Докато се къпя се опитвам да анализирам собствената си тревога. Не че аз съм пример за перфектно балансирана психика, но слабостта на Ширин винаги ме е карала да се стягам и да бъда по-силната. Сега нея я обзема смелост и при мен започва да избива останалото. Ясно.

След няколко минути завесата на душа се дръпва и зад нея се показва Ширин с една хавлия около тялото и разпуснати черни къдрици.

-Coucou. Нямам търпение.

-Влизай. – казвам с престорено безразличие.

Гледката на голата Ширин веднага ме разсейва от неприятното усещане, че нещо, за което не съм готова, ще се случи. Тя е толкова красива, че дъхът ми спира и трябва да забия поглед в плочките на стената, за да не я зяпам като шестокласник. Не я виждам за пръв път в нежната, светло маслинена рокля на кожата ѝ, но всеки път съм наново разтърсена от това невероятно различие с моята собствена. На фона на тази друга котешка раса и разцветка, приликите в характера ни изпъкват още по-ярко и ни сближават още повече.

-Какъв е планът?

-Мисля си да се пъхна под водната струя, трябва да покрива лицето ми напълно,и в същото време да опипвам корема ти.

Става ми толкова смешно, представяйки си как това би изглеждало отстрани, и не мога да се сдържа да не се изкискам.

-Може ли малко по-сериозно?

-Ширин, сериозна съм като учителка. А какво ще правим ако…се случи нещо? Тоест аз какво да правя?

-Ти нищо. Този път е време аз да поработя. Каквото и да се случи, недей да се намесваш. И недей да говориш.

Странно е, че идеята да не се намесвам ме запраща още по-далеч в дупката на смътните тревоги. Но Ширин вече завърта крана докрай и силната струя на душа ни залива. Избутва ме леко настрани и застава в средата със затворени очи и ръце около талията ми. Облягам се на стената и я гледам уплашено. Защо, по дяволите, съм уплашена? „Защо“ е най-безсмисления въпрос на света.

Минават няколко минути. Ширин стои така като сляпа водна скулптура и докосва корема ми с лек, ритмичен натиск. Това е достатъчно абсурдно, за да събуди цялата ми логическа стража, и в един момент се отпускам вътрешно и решавам просто да изчакам тя да изиграе тази езотерична игра, която явно ѝ е необходима. Какво пък толкова може да се случи, освен да получи пристъп, който аз да потуша както преди малко?

Нищо не се случва. Ширин надниква с глава от водните маси и си поема въздух. А аз веднага поемам към изхода от това леко неприятно състояние.

-Хайде да се обличаме и да излизаме. – предлагам.

-Чакай още веднъж.

-Ширин…

В очите ѝ горят пламъци в цветове, които не съм виждала до сега. Притиска ме към стената. Лицето ѝ е плъзгаво и издължено, устните тъмнорозови, като при силна треска, а зениците-уголемени.

-Само още веднъж, моя малка сладка фея. Там съм почти, там има и нещо за теб.

Този път пръстите ѝ се впиват с едно решително и сякаш планирано движение в мястото, където ребрата ми свършват, и от неочакваната болка ми се завива свят. Всичко, което се случва след това, бих приписала на някаква странна телесна реакция, отключена от тази болка, някакъв неизвестен за мен невропептид, който тя е стимулирала да се произведе. Болката се разтила в главата ми, а след това се вдига като мъгла, но това, което виждам, не е банята и Ширин под душа, а едно тъмно, влажно помещение, изпълнено с ароматни па̀ри. Мощни вълни от жасмин и нероли блъскат обонянието ми. Чувствам, че съм в тялото си, но и в същото време вися на няколко сантиметра над него и наблюдавам случващото се от две гледни точки едновременно. Нито една не е свързана с другата. Но аз съм и двете.

-Хафиз! Ти ли си, любими мой?

От една дървена вана в средата на помощението се надига красива гола жена с дълги черни къдрици и лицето ѝ се извръща към мен и грейва, а моето сърце трепва от смес от страст и тъга, една доста измъчваща каша.

-Шах-е-набаат. Дойдох да те видя за последно, господарке на сърцето ми.

Това го казвам аз. Тоест излиза от мен, без да съм го помислила.

-Какво говориш, Хафиз? Та нашите пътища са преплетени завинаги. Аз ще чакам да се върнеш от Исфахан, дори да чакам докато старостта ме повали.

-Както ме чакаше и предния път ли, моя невярна луна?

-Хафиз, аз вярвах, че твоята чиста душа не би се замърсила от змийските езици! От мътните локви на завистта! Дори и в мислите си не съм престанала да бъда твоя, О, магьоснико на думите, властелин на душата ми!

Приближавам се до ваната и докосвам лицето на жената. Тя ме гледа с уплашени, познати очи, и да, това са очите на Ширин. Докато се опитвам да наместя този факт в някакво смислено обяснение, другото аз я хваща за гърлото, а една ръка, която е моя, забива малко острие в корема ѝ, точно под последното ребро.

-Кe aschqh āsān namud awwal wali oftād moschkelhā (Ах, колко лесна беше любовта, но днес аз пея тъмни строфи.) Това са последните ми стихове за теб, мое сърце. Нима бих могъл да тръгна отново на път, измъчван от хиляди образи как някой друг те има? Не, твърде много горя, твърде дълбоко в мен се заби острието на любовта, както това сребърно острие сега раздира божествената ти плът.

Със сълзи в очите полагам мекото, кървящо тяло във ваната и го оставям да потъне, взирайки се във все още живите очи, които ме гледат невярващо, обезумяло, молейки се…Взирам се в тях, докато искрата на живота изчезне, и тогава и на мен ми причернява.

-Ок, това беше. Събуди се.<<<
н милва лицето ми. В момента, в който се свестявам напълно, от очите ми текват сълзи. Тя притиска пръсти към устните ми, давайки ми знак да не говоря, и ме измъква от банята. Помага ми да се облека, защото не съм на себе си и нямам грам мускулен тонус. След това тя се гримира с бързи, заучени движения, а след това гримира и мен по същия начин, тежки слоеве черно около очите, издължени като полулуни.

Извървяваме разтоянието от къщи до нашия любим бар в пълно мълчание. Всички хора, които срещаме по улицата, се извръщат след нас и ни изпиват с поглед, сякаш не принадлежим в този свят. Главата ми е празна, абсолютно празна. Но Ширин върви с лека крачка и доволно изражение на лицето, тъмните ѝ котешки очи ме стрелкат от време на време, и всеки път казват "всичко е наред". И малко по малко започвам да се завръщам в себе си, да усещам краката си, очертанията на улиците, свежата следобедна топлина, която лъха от дърветата. Усещам всичко с една идея по-ясно от вчера.

Сядаме на една маса навън, под цветните лампиони, под висящите саксии с петунии и бегонии, сред други маси с усмихнати лица, в удобната обвивка на настоящето. Поръчваме жасминов чай. След като ни го донасят, аз казвам:

-Ширин. Ще те заведа наистина някой ден в Париж, обещавам.

-Мммм. Да, ок, ще приема това като прилично оправяне на сметките.

И се залива от смях, докато светлината на залеза ни покрива с меко, пролетно щастие.

Колко е дълго чувството, което прекосява сърцето ми? Колкото пътнически влак? И как така се оказа, че, без да се осъзная, седя в него и гледам през прозореца как останалата част от живота ми прелита покрай мен, без да участвам в нея? Свивам се на една седалка, отварям бутилка сладка лимонада и се подготвям да пътувам дълго, много по-дълго от един LSD Trip, много по-дълго от един сън, много по-дълго от осъзнаването, а и по-далеч. Мислех си, че от пътнически влак може достатъчно често да се слезе, той спира на всяка гара. Но този не спира, а се засилва все повече. Ако някой знае къде съм, моля да обясни.

катеря се по мечтата за теб,

но е стълба без стъпала,

по-скоро лиана, в която вкопчвам

бедра и длани и зъби,

опора без материя,

сякаш се държа за себе си,

но не съм на себе си

и все по-нагоре съм и чувствам

сили на придърпване

люлеят ме по-силно

по-далеч

от гравитацията на цветята в мен

към джунглата на твоите растения

Опирам се на кучешкия лай

във три и десет през нощта.

От крайчето на нежния си рай

изпускам гвоздей в пропаста.

Забива се в плътта,която чакаш,

във спазмите от мразя те

и повече не мога и обаче

се връщам в тъмното на пазвата.

Защото там си ти, където

прогизнали са къщите, опорите

и скромната ми лудост само свети,

а ти изтриваш от света ми хората.