Протокол

имаше го времето, където

всичко съществуваше от себе си

самодостатъчно, скала

сред други наслоявания

и ние в него (не отвъд)

промъквахме се бавно

вид пукнатини (човешки нишки)

там живото живееше, а мъртвото

не липсваше, по хубавото

не лепяхме обяснения, а лошото

бе само недомислена теория

и не пренасяхме частици

от едното в другото (и после

наобратно) и не се опитвахме

да плуваме сред гъстото и бавното

решавахме естествено дали да дишаме

дали да сме крале на птиците

или на рибите, не режехме

със джобно ножче настоящето,

не си го и поделяхме, то беше

нашите крака (без кръвоносни съдове)

(на кой му хрумна да осъжда,

да дялка нещо от вселената,

което да ни хапе и да дращи)

това внезапно е изчезнало,

когато миналото време

е изгряло и се е протегнало

и пуснало е кучетата си

(и кучките) със съскане

на ш и х по нас (така ни е уплашило)

тогава всичко е престанало

да бъде нещо и да бъде наше

сега, когато си припомняме

и виждаме (били сме прави)

и се отстраняваме,

и леко осъзнали се,

намираме се там

Косъм

Косъм

 

Историята започна една нощ в края на август, докато си оправях възглавниците. Стреснах се доста  като намерих в една гънка на чаршафа косъм от главата на Явор. Че беше негов нямаше съмнение – Явор беше единствения от кратките ми афери с дълга черна коса. По някаква странна случайност и единствения от доста време насам, който ми заседна в главата, закачи се за някаква кукичка там и остана доста дълго след като всичко между нас свърши (а то свърши доста бързо – след едва три срещи). Тогава трябваше да се боря няколко дни с внезапно приливащи потоци от космическа тъга – най-гадния вид, който засмуква всяка светлинка в пастта си. Не знам как и защо понякога се случва такъв нелогичен преход – от безразличие  директно в обожание. Една приятелка все ме убеждава, че за това бил виновен атеизмът ми – толкова съм била упорита, че бог започнал да се заселва в мъжки тела, за да ме убеди, че съществува, нещо като постмодерен завет. Това обяснение ми беше представено на шест водки, така че бях доста скептично настроена. Но колкото и да съм опитна, все пак тези неща ме шляпват по главата и докато се осъзная, съм полуизчезнала. Oбикновено от мен остава само чифт бледи устни, които пушат цигара след цигара из празното пространство, като един нещастен Чеширски котарак.

Та и този път беше така. След известно време започнах да се завръщам, тялото ми придоби предишните си очертания, върнаха се апетитите за храна, вода и въздух, а по-късно и за всичко останало. И точно тогава – този косъм. Много неприятно. Със сигурност бях изпрала чаршафите поне веднъж, значи този косъм се е заплел някъде из влакната, както и Явор се беше заплел в мен, но за разлика от стопанина си, не е успял да си тръгне. Може би трябваше да му помогна? Не можех да се обадя на Явор и да го помоля да си прибере косъма – щеше да си помисли, че това е претекст да се срещнем пак. Не можех и да го хвърля навън – ами ако вятърът го грабне и го заплете в нечия чужда глава, която може би не иска да си мисли за някакъв Явор. По същата причина обаче не можех да го оставя тук – тъкмо се бях разплела, докоснеше ли ме, кой знае, вероятно щеше да се получи същото, което се получи онзи първи път в колата – пот, сърцебиене, сплъстяване. Въобще не ми се мислеше.

Реших да оставя това за следващия ден, за да не изтърва спускащата се надолу камионетка на умората. Оградих косъма с възглавници, за да не го докосна без да искам, свих се в малкото останало пространство и скочих в движение.

На следващата сутрин бях странно щастлива. Не знам какво се беше случило, но косъмът не ми пречеше и не ме изправяше на тръни, дори, бих казала, го усещах като желано присъствие до себе си и му промълвих едно леко шизофренично „добро утро“. Пих кафе на ръба на леглото и го изучавах. Радвах се, че гледката не ме увличаше в носталгия по главата, която го беше отхвърлила. Весело хладна бях, съвсем в такт със свежия есенен полъх откъм отворените прозорци. Все още усещах нечии стъпки по пода на мислите си, но те определено не бяха на Явор. Може би съществуваше някакъв вид фантомен пълнител на празното място в сърцето докато се появи друг, човешки такъв? Тръгнах на работа, подсвирквайки си.

Вечерта се върнах все още без идея какво да правя с косъма, но и без първоначалната наложителност да измисля нещо, така че го оставих да лежи там, ограден от възглавниците. На следващата сутрин бях още по-бодра, този път усещах и едно течно доволство, което сякаш струеше от слабините ми и заливаше мозъчната ми кора. В следващите две седмици свикнах да спя в ъгъла на леглото, притисната до стената, а когато стана време да сменя чаршафите, поставих косъма на нощната масичка да чака, а след това нежно го положих върху новите постели.

Есента ме завари променена. Не излизах много, спях по осем часа, имах страшен апетит, увлякох се по готвенето и бях спокойна както никога досега. Приятели ми правеха комплименти, че съм се разхубавила, че съм омекнала. Понякога ми се струваше, че косъмът се мести, намирах го често в други части на леглото, извън оградата от възглавници. Все се канех да извикам някой, който да провери дали жилището ми е добре уплътнено, явно имаше някакви безмълвни течения. Когато чистех с прахосмукачка, слагах косъма между страниците на дневника си. Веднъж го забравих там за няколко часа и след като го извадих, погледнах към редовете, между които беше стоял, и се изчервих – точно там описвах едно сексуално приключение от преди година. Не знаех защо, но почувствах огромно неудобство от това, че косъмът е стоял точно на това място. На следващия ден не бях във форма, тялото ми беше напрегнато, а в главата ми тежеше мъглата на разбъркания светоглед. Цял ден разсъждавах по тежки теми като „дали живях правилно“ или „накъде отива животът ми“. Но още същата вечер, сгушена в моето ъгълче на леглото, усетих обичаната топлина да се разполага върху мен, а мислите ми да се изпаряват. На следващата сутрин всичко отново блестеше.

Една вечер през ноември срещнах хазяйката на входа. Тя ме дръпна настрана, започна да криви посинели от студ устни, да чупи ръце и така преливаше от любезност, че едва успя да изплюе камъчето. Било ѝ докладвано, че при мен живее нелегално мъж. От месеци съседите ми чували стъпки и мъжки глас през деня, а често някой влизал и излизал от апартамента докато аз съм на работа, и то явно със собствен ключ. Хазяйката намигна и каза, че все пак никой не е виждал въпросния, и тя допуска, че може да става въпрос за различни мъже, което не било проблем. Но ако наистина е един-единствен, тя ме призовава най-сърдечно той да се регистрира в адресната служба, апартаментът бил всъщност за един човек, но тя би подписала нещо и…

Аз бях толкова стресната от тази информация, че едва успях да прошепна плахо:

„Ммм…много са. Благодаря.“

След това хлътнах в жилището си, заключих след себе си и вдишах дълбоко от призрачната тишина, която запълваше стаите. След няколко секунди се свестих. Кой знае какво са чули съседите. Те не се оплакваха, когато по цял ден думтях на тамбурина, а пък сега стъпки си измислят. На възрастните хора само това им дай – детективски загадки, обществени скандали и нередности в закона. И аз, потънала до гуша в най-призрачния месец – ноември, май и аз вече губех опората на логиката си, щом се стреснах така.

Тогава изведнъж ми стана ясно защо се бях стреснала – всъщност, откакто бях открила косъма, никой не беше идвал в къщи и аз не бях посещавала ничие мъжко легло. При все това се чувствах отлично, по-добре от всякога. Дали бях станала асексуална? Или бях прекалила? Може би тялото се намираше в някаква осмоза с околната среда и допускаше само определен брой сексуални преживявания за определен период от време?

Но за да съм сигурна, същата нощ отидох в задимената „Лорка“ и се насилих да флиртувам с няколко задимени субекта. След няколко часа вървях с един от тях по скованите лунни улици и стисках зъби. Но нещо беше по-силно от мен и когато достигнахме входа, аз го помолих да си върви, защото просто не можех. След това плаках дълго, свита в леглото. Косъмът не ми помогна. Лежеше в тъмното сред възглавниците и вероятно се взираше в тавана.

Декември нахлу с непрекъснати  виелици. След несполучливия ми опит да доведа мъж в леглото си, в къщи стана неуютно, плачеше ми се непрекъснато, виеше ми се свят, а сутрин се будех от ужасно гадене. Гледката на неподвижния косъм започна да ме дразни. Няколко пъти решавах да го хвърля, но в момента, в който посягах към него, ме изпълваше такава тъга, че удавях решителността си в горчиви сълзи. Нощем напразно търсех онази топлина, която ме приспиваше през есента, и се взирах отдалеч в сънищата си.  А тялото ми сякаш ставаше все по-малко мое. В края на декември се погледнах в огледалото и отбелязах три притеснителни факта: очите ми бяха трескави, гърдите ми не се побираха в сутиена, а опаковката тампони, които бях купила в началото на ноември, все още не беше използвана.

Втурнах се в спалнята, опитвайки се да избягам от невъзможните разсъждения, приливащи от десния в левия мозък. Трябваше спешно да говоря с гинеколожката си, трябваше ми спешно някой с бяла престилка и на възможно най-голямо разстояние от метафизиката. След като я предупредих по телефона, че идвам, се разбеснях истински  и напъхах косъма в един празен буркан, а буркана запратих в чантата си. Ако някой беше в стаята освен мен, щеше да чуе, че му говоря не особено любезни неща. Това беше обаче само нервен рефлекс. Все още не вярвах съвсем.

Но той явно ме беше чул и се беше уплашил от фурията. По пътя към болницата негодникът се опита да избяга. Първо един джебчия дръпна чантата ми, но за щастие тълпата го спря и ми я върна. Малко след това се подхлъзнах и паднах върху замразения тротоар, бурканът се търкулна от чантата ми в посока една отводнителна шахта, но не успя да мине през решетките. Идеше ми да му извия врата, който нямаше.

Хвърлих го няколко месеца по-късно в едно кошче на централната гара, стана ми ясно, че той не може да ми помогне в тази ситуация, а и вече не исках да спи до мен.

А ей там на площадката си играе моят опит с празните пространства, онова момченце с розовите панталонки. За щастие засега е русоляв и пухкав, та не ми напомня непрекъснато за баща си.

Порастването

*

Строшихме си играчките.
Аз лепнах му мустак,
а той на мене -стрии.
Потънахме полека
във план за ипотека.
Аз спрях съвсем да плача,
той спря да е простак.
Купихме саксии.
Облякохме се – всеки
със собствените дрехи.

Изхвърлихме приятели,
не бяхме вече всички.
Облизахме тапетите
и спряхме да излизаме,
и спряхме да надвикваме
кресчендото – съдбата.
Така ще се обичаме.
Без гланц по носовете,
без детски катаклизми,
с порастването свикнали.

*

Обаче, как се случи
и беше ли провал?
В една сериозна сутрин
синхронно се прозявахме.

Звучеше страшно смешно
и той от стола падна,
и каза „рошла вещица“,
аз викнах „стършел гаден“.

И всичко разрушихме,
на всичко се изплезихме.
Порастването тихо
от стаята излезе.

Хронос

знам как да мина времето
в главата си
а тялото ми ще остане
неподвижно и усукано
с все повече човешки нишки
завързано към минало
измъчвано или помазвано
с анахронизъм и аритмия

но инак всичко е в главата ми
оттам минават всички пътища
а пътищата водят в Ананке
неизбежната
с чиято длан ще изплета вселената
без страх че бъркам във материя
която е изпразнена от смисъл
но толкова привличаща
без дива клетъчна истерия
че всичко ще се свърши
преди да свърша нещо повече
преди да разплета света
в прилична дихотомия
да бъде
и на последния отшелник ясно
кой избутал е историята
и кой лежи под колелата ѝ

знам как но винаги забравям
и трябват ми еони да си спомня
или ти да промениш часовника.

Camp Stayawakee

Проектираме там на стената
пожара на нашите грешки.
И смеем се, пием и скачаме
в него, и падаме тежко.

Замаяни, в плен на телата,
захранваме с раните танца си
под който омеква земята
и става гигантска възглавница.

На нея ще спят ветровете,
които прекършиха силите,
които разбиха завѐтите
и скъсаха златните жилки.

Без тях ще горим в тъмнината,
в разкошното, буйно безумие.
Без връзка назад към земята.
Богове във небето от думи.

Хищник

Софийо, преди няколко хиляди века
сряза ми гърлото, лепна ми вируси,
даде ми зимата, каза: отивай си,
каза: върви си при светлите сили,
там ще намериш и хляб, и утеха.

Но аз не забравих. Дойдох със оръжие,
тъй ярко те мразех, тежах от мета̀ла
във текста на нашата обща присъда,
ти – нещо, което не съм доразбрала.

Дойдох с нож в устата, готова за всичко,
само не за това, което заварих:
Ти дишаше кротко. Една пейка бяла предложи ми, също две бири, цигари,
и нежно погали ме твоето тяло,
и каза: добре си дошла тук, момиче.

Кажи ми, кажи ми: какво се е случило?

(Аз не внимавах и нищо
от предния път не научих)

Софийо, рошаво, сънено куче!

Тъй друга била си! Не знаех, не знаех
колко нежност се крие в душата на хищник.
Милвам те, тичам със теб към безкрая,
прашни сме, плувнали във изобилие,
после те храня без свян със месата си,
потна от щастие, пълна със сили,
а ти ме изяждаш, променяш, прераждаш.

Леглото издишва най-светлото синьо.
От сън си излязъл. Покрит с перушина

и спомен за Бога, чужд ти е още
светът между изгрев и залез, и нощем

се сливаш със сенките, учиш езика
на хората. Трудно, но някак си свикваш:

две удивителни, три многоточия,
отговор, но пък къде е въпросът?

Такъв те открих. Прозрачен, флуиден,
И аз ще отворя очи, за да видя

това, от което дошъл си в леглото,
постлано със моите плахи въпроси.