36

Лежа във вана, остъклена с брокат.

Супер Марио до тоалетната чака

и налива шампанско в устата

на плюшения си котарак.

Непрекъснато трака

отвън по прозореца тъмното

и сякаш крещи Тина Търнър:

„Няма тук, има само оттатък –

там, където сега се е върнало. „

Тиктактиктак.

И сега всички ще се прегърнем.

Ницше, пиеш нали? Мърмърмър.

Крака

Джесика кара бясно, закъсняваме, и вятърът през отворения прозорец разпилява мислите ми. Колата е отворена консервена кутия, прегърнала нас двете, цигарите ни, вечно скимтящото кученце Поли, два буркана с варена наденица, десет чифта обувки с високи токове, разхвърляни по задната седалка.

Идваш с мен само, не е нужно да участваш, ако не ти хареса.

След два часа и двете се заливаме от смях, тъпчейки с токовете си плюшени играчки, домати, банани. Пищенето на фотолампата се изостря паралелно на височината на кискането ни. Джесика гризва едно крайче наденица, хвърля останалото на пода. Тъпчем наденицата, докато се превърне в голямо, мазно петно върху картона на пода.

После пием няколко чаши блудкаво кафе с фотографа, правим се, че се интересуваме от каквото там разказва, смачкваме банкнотите, за да се съберат в момичешките ни портмонета, и си тръгваме. На магистралата Поли пак започва да скимти.

Тъмностоене

Помазана със сок от киви,  пристъпвам, залитайки от вълнение и бормашина в главата,  в най-дългата нощ. Поне един от краищата на тъмното трябва да е светъл, но кой от тринадесетте милиарда варианти на край от тясната стая на паниката е правилният? Когато клепачите тежат, ги окачвам по луната,  изсъхнала от треска. Треска? 40 градуса дори не се брои за сауна. Нищо, стягай се, още няколко бисквити с марципанови очи. Изрязвам елха от картон, но резултатът са крака, бягащи в противоположни посоки. Боли из всички измерения,  краят на декември е разместил контурите на хората, улиците и небето. Всички крещят един на друг,  а аз не виждам. Погледът ми залепва в кал, в студено кафе,  в лош дъх, в лица като алуминиеви капачки. Имах планове, благи като (на)питка. Заравям ги във възглавницата,  заедно със себе си и няколкото фотона, които съм уловила, сомнабулствайки. Търкулни се, безумно тъмно, по земята и ме върни в края си.  Във всичките му вариации, едновременно. Аз съм ти и тебе нося.

Рецепта: Тъгата на ябълките, които не принадлежат никому

1 кг натъртени, леко загнили ябълки от попътни дървета. За целта трябва се скиташ достатъчно дълго, за да намериш такива. Измиваш ги от мръсотията, изрязваш недостатъците им. Остават ти около 200 г. Нарязваш на парчета, запържваш в 1 л. кокосово масло, поръсваш със захар. Върви с черно кафе от кафеварка и сива гледка от прозореца.