Bjork – един сън

всички умалителни са използвани съзнателно и без да бъдат наранени 

Той постави скицника на тревата и го затисна внимателно с две камъчета. После прибра боите в чантата и извади тъмночервен шал, с който покри раменете си. Беше работил два часа, прегърбен над някакъв сън, тялото му плахо започваше да се обажда. Усети хладната пот, която се диплеше под дъхавия текстил на ризата, възбудена от едва доловимото захладняване. Невидимите ветрени пръсти на есента се простираха назад в календарното време – към началото на август, точно към мястото, където беше седнал да рисува, отблъсквайки прежурящото слънце. Защо беше избрал точно това място беше досадна загадка, която се оформи в мозъка точно в момента на събуждането, като инициация към рационалното мислене. Нямаше нищо интересно наоколо, само дървета и две червени пейки, поне така му се струваше сега, когато върховете на пръстите горяха от непонятна умора. Непосилно му беше да търси отговор в акварела, не и сега. Щеше да го разгледа скоро, на следващия или по-следващия ден, щеше да го хареса или не, в първия случай щеше да добави няколко рационални детайла, за да може да го класифицира и припознае като собствен. И в двата случая щеше да бъде по-богат с няколко единици безвремие. Сега то – безвремието – съхнеше – в скицника, част от него по лицето, по тялото.

Два часа бяха достатъчно време, за да хване промяната в крачка. Може би беше успял този път, това би оправдало монотонността на сюжета.

Момиченцето изникна точно откъм посоката, която той си беше наумил за продължението. Дребно и обло като пънче, на около четири годинки, облечено в тоналността на гората – той вероятно изобщо нямаше да го забележи, ако не беше започнало да говори. Говореше и с всяка дума се приближаваше към него със силни, месести крачки, образуващи симпатично клатушкане. Той бързо разбра, че говори японски. Нямаше знания по този език, но чудесно разпознаваше музиката му. И сега слухът му се остави с радост да бъде гъделичкан от приближаващата непонятност, с която фонемите се изливаха от малките устнички, миниатюрни като шипков плод. То го гледаше право в очите, огъваше езиче, а с него прегъваше уверено въздуха, без съзнание за неразбираемостта на резултата. Очичките, тъмни и без никакъв вътрешен живот, залепени в неговите. Едва когато беше на един лакът разстояние, те се раздвижиха, докоснаха тревата като вид поклон, после наново се закатериха по тялото му, и, достигнали лицето, разчетоха там учудването, намериха посланието на езика си, останало нешифровано, неполучило подслон. Тогава една ръчичка се пъхна в неговата и го задърпа натам, откъдето беше дошло. 

Сигурно нещо лошо се е случило, помисли си той, момиченцето се беше загубило или родителите му лежаха мъртви в някоя пропаст, нещо ужасно ще да е било закодирано в този уверен и плътен говор, в който липсваше всякаква паника. Сега то мълчеше, но и в песента на пулса на пухкавата ръчичка не се чуваше нищо минорно. Просто един горски дух, реши да вярва в това, поне докато картината на реалността не преведеше японската му реч, непонятна за света от страх.

Сети се за две неща – колко много му искаше да посети Япония и колко много му се искаше и другото, за което нямаше думи. Унесе се точно в тези мисли без език, пристъпвайки меко по мъха на стъпките на момиченцето. Известно време дори успя да не мисли, само вървеше уверено към усещането за посока, за място, където щеше да е полегнала промяната.

Следващия път, когато погледна надолу към момиченцето, то забави ход, посочи с пръстче личицето си, изпъстрено с червени петна, настръхнало от зеленината, и каза: Bjork. 

Той не направи грешката да се сети откъде познава това име, реши да не го познава. Пръстчето се завъртя на 168 градуса и докосна чантата му. Той я свали на земята, разкопча и отвори с жест, който казваше – вземи каквото ти трябва. Момиченцето се поколеба, но след няколко минути бръкна отривисто и извади скицника. Той не си спомняше кога го е прибрал в чантата. Явно малката дърпаща ръчичка му беше оставила достатъчно време да го постави на мястото му, но не и достатъчно време на паметта да си създаде спомен за това. Вероятно акварелът не беше изсъхнал. Дори и да беше успял да хване промяната, тя си беше отмъстила с прилично размазване на контурите. Момиченцето явно се двоумеше. Държеше корицата, сякаш не беше сигурно дали да отвори капак на кутия с опасно съдържание. Очите заговориха на разбираем език.

Страхувам се.
От какво се страхуваш?
Вълк.
Той не съществува. Със сигурност, в този скицник поне.
Напротив. Освен това хапе.
Да прибера ли скицника?
Не. Някак ми се иска да го погаля. Сигурно има мека козина.
Искаш ли да ти нарисувам куче? Което не хапе, което можеш да помилваш?
Не. Искам да помилвам това, което хапе.

Малката устичка се раздвижи от експлозията на голяма усмивка, малката ръчичка отвори скицника на последната страница, той погледна акварела и реши, че няма да добавя нищо повече. Нямаше нужда да знае вече нищо повече – коя префектура, коя улица, кой номер, нямаше нужда да знае колко стаи имаше апартаментът или от колко време живееха там тези, които вече не живееха. Беше използвал много червен цвят, стана му топло. Тъмните очички смело обхождаха лицето му и се избистряха все повече, регистрирайки приливите на спокойно знание по него.

Глиган

Вероятно е глиган, прошепна ти.
В полусън обхождахме пътеките,
преплели пръсти. Отведнъж – следи
в пръстта, като стрели пресекли

покоя на гората. Да вървим!
И без това си нямаме посока.
По все по-стръмния килим
да се изкачваме, преследвайки животното,

да се отдалечим съвсем от хората
по шева на следите, по нагорнището,
към извора на нашето съзнание.

Върхът е просто мястото, където
пътят ни ще продължи в небето,
към новото съзвездие Глиган.

Животното

Животното яде филия с масло.
Животното облизва кутията и ножа.
Животното се буди рано
и тъмното със вкус е на тревога.
Животното забива нокти в химикал.
Животното мете листа пред входа.
Животното забавя дъх пред изгрева.
Животното се взира дълго в мълчалив екран.
Животното скърца със зъби нощем.
Животното опипва сякаш за първи път всяка една от костите си.
Животното е потно.
Животното се упоява с мед и фурми,
шоколад, гроздова захар.
Животното не вярва, че е живо.
Животното си проверява пощата.
Животното на крак захапва кюлче сирене.
Животното брои зависимости.
Животното си пожелава още.

Смисълът

Тук вероятно трябва да се спомене, че си добър готвач.
Удачен увод е в картината, в историята, в смисъла,
но кой, освен любовници и пишещи,
се занимават с уводи? Сега ухае
изящно тишината в кухнята,
маринатата от борова смола прокапва чак
до ескалатора от шум на улицата.
Ти отлично чуваш приливите на света,
но си се навел съсредоточено
над гладната уста, устата на вселената,
все още бяла, неродена,
смущаващо четириъгълна.
Вероятно е студено,
тъй както е студено раждането
и паниката, че не разполагаш със достатъчно
да утолиш глада на формата.
Опитваш с плахи щрихи,
но бялото ти отговаря с писъци. Боли,
ти вкусваш вече съдържанието
и знаеш, че е правилното,
но как да го порционираш?
И все пак – твоето стоическо присъствие
изстисква киселина от нищото,
препречва ветровете на безсмислието
и от някъде, от тенджерата или от небитието
прокапва крехък цвят. Първо в аортата ти,
оттам – с грижовното движение на китката –
във нежни хапчици, подадени от четката към листа.
Упоен от бебешкото мляскане,
ти газиш все по-смело във палитрата,
докато усетиш равномерно дишане.
Тя е, но ти не си заситен.
Та кой, освен любовници и смъртни,
се интересува от засищане?
Сега ухае на невинност кухнята,
на сладко мляко, на новородена,
замаяна от вкусове вселена.
Тук вероятно трябва да се спомене –
историята ти, така записана,
изобщо няма смисъл.
Той – смисълът – все още се намира в твоя шкаф,
на твоя плот или
на върха на пръстите ти или пък на езика,
нарича се
безкрайно повторение
и глад.

Две или три неща

Паметта май може да убива, виж

как едно споменаване уби Годар,

едно сърце в инстаграм –

две или три рутини.

Не сме туристи май

в безочливата си случайност,

съвсем съзнателни, а темперирането

е необходимо само за бутилки вино.

Виж как шофираш – като мисия.

Това е правилната перспектива.

Не съм говорила за нищо важно,

но бъдещето е безапелационно

и приветливо при тази скорост.

Нито ти, нито аз ще помним

светът – на две или на три –

ще изпревари.

Точното име

Да, бих могла, вместо за теб,
да пиша за благия нрав на сезона,
за черната птица, кълвяща зърна
подуто и лепкаво грозде.

За мъглата привечер и как
се обляга на топлите сенки.
Колко тежък е въздуха, също
как олекват краката във тъмното.

Бих могла индиректно да кажа,
че треперя от същия страх,
с който падат листата по паркинга
и замират -умират – в очакване.

Бих могла и директно да дам
точно име на птицата, месеца,
гроздето, времето, въздуха.
Все неща, сред които живея,
макар че
реално ги няма.

Zum Meer

Alea est jacta

Безпаметно живях в града без очертания
не се разхождах по-далече от клепачите си.
Зад тях не беше сигурно, миришеше на риба
или на спомени, не помня.
Един ден някой шегаджия
окачи табелата „Zum Meer“
на видно място в центъра
и аз пропуших.
Започнах след това да се задявам
с добре оформените алегории
в пропуснатото
и да удължавам обедните си почивки.
До рахитичната рекичка
пораснаха мусони, влажни и през зимата,
отвориха усти тропически цветя.
Ела!
шептяха рано сутрин коленете ми,
и все по-силно се усещаше
солената заплаха на морето,
клечащата над църквата мъгла трепереше
и все по-ведро бе звънтенето
на безумните камбани вечер.
Започнах и да бягам и не бе шега,
по-скоро бе урок по плуване,
едновременно да бягаш и тъгуваш
до табелата и после пак обратно
към мъглата. Но и там
пристигаше на тласъци глада за нещо
като умами неопредемимо
и чрез микроскопични наранявания
навлизаше в света на зримото.
Топеше се ледът в хладилника,
храната все не стигаше. Събличах се
пред одобрението на прозорците,
стените се люлееха. Морето
сънувах, щом успеех да заспя,
като единственото обяснение.
Ела! крещях срещу инерцията,
а биологичните ѝ проявления
ме гледаха накриво.
Бермудският триъгълник ли
насред скута ми овулираше?
Дяволското гърло ли
поглъщаше останалите сили?
Не знам, но очертаха се трапецовидни мускули
и под една бременна луна задигнах
табелата „Zum Meer“ и я понесох
по надолнището, грейнало
под билото на трийсетте години,
и оттогава все вървя. Когато питат
„Колко още до морето?“,
отминавам и мълча,
макар и вече да си спомням.
Мълча обаче,
защото помня също как мълчат
децата, рибите, обичащите.