Сега се доверявам се на процеса дотолкова, че седя отпусната като леко настъпан охлюв – не костенурка – пред винаги-прекалено-малкия си напредък и му се възхищавам, трезва за недостатъците му, като любител на малки животни, като Kleintierschaukel, който се върти докато ми се заповръща. Охлювите имат изключителни мускули, всъщност те друго освен мускули и слуз май нямат. Това вероятно е достатъчно, за да стана писател. Ако историята иска да бъде написана, ще се напише и в малкото петно от прозореца ми към света, незамъглено от прожекциите на съществото ми. Все някъде се намира празен лист, салфетка, празен половин час, нетърпение да съм там, сред новите си приятели, които са хората, които ми липсват сега и които годината на големия страх (и не особено триумфалното му побеждаване) ми отнеха. Ето как този фрагмент по темата се явява нещо като терапевт, защото си нямам:
With reality-to-be goes time.
With the mind goes a world.
With the heart goes a weather.
With the face goes a mirror.
As with the body a fear.
Laura Riding
Всички истории досега, които не са издържали напускането на атмосферата на късата форма, просто не са искали да бъдат разказани от мен. Бих могла да вярвам в това сега, вместо да вярвам, че нещо в мозъка ми не е калибрирано добре, за да пиша това, което искам. Но тези две истини биха могли и да съжителстват едновременно.
В процеса не ми липсва нищо и всичко ме прави щастлива. Нетърпението да свърша записването на историята, тоест да завърша книгата, се усеща само като лек гъдел или тъпо притискане на гърдите ми, неща, които вече лесно успявам да измета към сексуалността, за да не ми пречат на чаткането по клавиатурата.
Чувството за вина, че писането се пише и когато не съм пред лаптопа, а по всяко време, например когато съм в някоя горичка с детето си и всъщност копаем тунели под дънерите, но аз отведнъж не искам да копая нищо, а искам да си извадя термоса, да се надрусам с кафе, да зяпам в короните на дърветата и да не чувам ничий глас, освен разлистването на историята в главата си, е засега най-голямото ми предизвикателство. Чувството за вина е гладен звяр, който измисля безумни изкупления за моментите, в които съм го игнорирала. О. вече разбра, че в този толкова съдбовен период ще може да носи розови, скъсани или летни дрехи през зимата, и да яде шоколад за закуска, щом майка му е била няколко часа извън пашкула на общия континуум. Опитвам се да се успокоя със сравнението пеперуда и торнадо. Аз и моите усилия да му дам правилното са крилете на пеперудата, която според поговорката причинява торнадо на другата част на света, тоест в следващото поколение. Прекрасно като метафора, абсурдно научно. Торнадото се случва, защото всички процеси в и около него искат то да се случи. А пеперудите са хубави насекоми, които не вършат работа за писане.
Страхът обаче върши. Да премина през безсилието най-близките ми да лежат с Ковид на място, което само от уважение към хубавото си детство там няма да нарека „задника на историята“, място, където сякаш всичко живо бърза да загасне и да се превърне в история, ме преработи като перална машина от ада. Излязох от там – нито чиста, нито суха, със сънливата еуфория на войник, победил за кратко.
Имах рожден ден и психосоматични усещания, които имитираха състоянието на родителите ми. Да се притесняваш е действие, заместващо истинското действие, когато то е невъзможно или е безсмислено. Имах и четиригодишен блистер с лоразепам, от времето на първите ми панически атаки, чието теоретическо, неразопаковано присъствие в живота ми винаги ме е успокоявало. „Im Notfall 1/2 oder 1 Tablette“ прочетох по избелелия се стикер-бележка от онази лекарка тогава. Това сега е Notfall, да. Определено. Седях така, а гърлото ми се поду като жабешко, едва ли бих успяла да преглътна лъжичка вода. Седях така, докато ми стана ясно, че всъщност ме е страх от таблетките в блистера. Страх ме е да взема нещо, което ще промени състоянието ми. Успявах дори да се посмея на тази мисъл. Много лош тайминг за такива личностни промени, но да. И какво друго, освен да потърся упора другаде, да призова Доротея, да призова духовете на Сири Хуствед, Крис Краус, Симон Вейл, Шели, Калвино, Валери Петров, Маркус Вернер, Кийтс, баба ми, моите нови фикционални приятели, призраците на желанията ми, да ги впрегна всичките заедно в колата на бъдещето, защото от толкова много страх просто колата е станала тежка. Но хубавото е, че в нея поне няма място за други глупости и другото хубаво е, че има само една-единствена посока, която би приютила чудовищното и тяло.
