Оптимална зрялост

Будиш се в главата ми, разрошена и бясна,

но аз стоя с юмруци, притиснати към масата.

Кошниците с чили в подплатата на Мексико

издишват само разредено, бледо ехо.

Изгревът се свлича, разкъсан, по тапетите.

И в обръча на моя стегнат диаметър

каруца се обръща, гора подхваща огън,

но аз юмруци стискам. И не мога да помогна.

Обичам прилагателните. Ненужни, но меки като сланина. Топлят местата, в които времето се върти в кръг, без глаголи, без случване. Комбинират се добре. Свързват се чудесно, не подбират. Виненостихнал, коремообръщащ, подчетаначетен, мокронервна и т.н. Несериозни и игриви са като дрехи. Субективни са, чувствени, напористи и чупливи, тежестта им се разгръща единствено в сегашно време. Всяко друго ме претоварва.

Посока

Всъщност винаги пристигам там, където съм започнала

да тръгвам, така че никак, даже никак

не се плаша от посоката,

от камшика на промяната,

който драска пътища по тялото ми.

В ушите ми кънтят камбаните

на нетипично слънчев януари

и застивам като кол в дима на първата цигара =

точно във контура на това, което съм поискала.