За всичко има място в този град

За всичко има място в този град,
особено за всички биографии
от ръбеста, озъбена тъга.
Неравно много място има
за структури необитавано,
за сградите от вехти книги
и ничията мъдрост по сергиите.
За крехките килии на бездомните –
не повече от три картона стигат
за доживотна перспектива.
За скуката на продавачите,
за празни аули, вагони
с делнична досада, за псувни
на непознати ми езици,
за чуждия привкус в познатия.
За сенки на поети и художници,
увиснали в простора над главите
сред незавършения въздух и за
отврата, за всички груби отговори
на крехките им, розови въпроси.
За всичко има място в този град,
особено за миналото,
туловище на призрачна река,
течаща наобратно извора.
Но и за тайни острови с гальовни котки.
За тежките завивки – имена,
топлината им – непреводима.
За стомасите от пластмаса, в тях –
любовно, извисено вино.
За срамните, смълчани мостове,
които свързват две красиви криви,
за неочаквани градини, свлачища,
обрасли с киселец, коприва.
За всичко има място в този град.
Единствено за моето съмнение,
за халтавия скелет на присъствието
ми в тази незавършена картина,
единствено за него – не.

За него няма място никъде.








peri psuchês

Ако някога успея да те вдишам,
да те събера във алвеолите на този глад,
и разбира се, да не издишам после.
Упоена с кислород,
разтърсвана от най-банален порив
да те превърна в говор,
в ярко произнасяне
на неизвестното, което
убягва винаги на мислите.

Завистта те кара да искаш да си някой, който всъщност не харесваш.
И да не харесваш нещо в теб обично и обичащо те клетъчно.

Но че тази завист ще се появи едва след срещата
не със нещо грандиозно, а със грозотата – не!
Каква брутална в простотата си
вселенска промисъл.

Завист към онази нежност
на погледа, който може да си позволи да я избегне.