стихове

Апория

Не е необходимо да говорим.
Това, което бих ти казала,
го казва и дъждът. Че падам.
И има ли значение върху какво?
Приветстват ме первазите
наоколо.
За теб градът е сигурно досаден,
но все пак
чудесно място е за падане.
Тротоарите събират локви,
а локвите – едва – окото ти.
А то помита с мигли мрака
на полета, наречен прямо грешка.
Достатъчно високо е,
но ти си близо, няма да боли.
Човешко е,
ужасно смешно и човешко е
как се държа все още с малкото си пръстче
за клоните, които съм уцелила
по пътя си надолу.
Понякога защото долу
от кръстопътите остават само кръстове,

нали?
Но няма да е нужно да ме молиш
да се пусна. Вече съм готова,
достатъчно е мокро.
И няма да говорим за посоката,
това е сигурно. Ти гледай само
и единствено нагоре. Да, нагоре.
А аз в свободен полет
уча всичко, даже и това:
да стискам зъби, тихо да се моля.
Например
да уцеля точно лявото ти рамо,
заякнало от носене на тежки облаци.
Точно мястото, където щеше да се настани
в петък, пет без пет, умората
от чадърите на другите,
крепящи върху себе си града,
нивелирани от суша хора.
Свали си якето и запуши уши.

Не слушай.
Няма да говоря.
Дай ми само онзи ласкав звук,
контролен, равномерен ритъм
чук чук чук –
сърцето ти, изплезило език нагоре,

готово всичко да опита.

дом, ние

тук идва ред на метонимията

така близко е до ние

под хладния дъжд и как стаята

се изпълва с чужди шумове

и няма ред за думата

в мъглата и омаята стърчим

безмълвни на балкона и

целият град и целият свят

е местоимение с две врати

едно движение стъпка обратно

е в краката ти нито един от тях

не върви към дома

тук идва ред на метонимията

генератор на електрически трептения

вечен климатик

ще хвърля този фас по дяволите

ще запаля задния двор но ти

си безстрашен и не те е еня

ене мене не

сега навън сме ние

и мисля че е несменяемо

под този дъжд ти принадлежиш

съвсем другаде но този ничий дом

сега ще коленичи

пред теб и също между редовете

От живия живот

Смокиновото дръвче хапе едва след като си го обрал. Плодът се отплаща едва след като си го изял. Пресмятай умно.

Сладкото лекува всичко, и бебетата го знаят.

Аз, дебнеща котка, дебнеща гларус, дебнещ боклук.

Черно, най-черно кафе, още.

Да харесаш аромата на разпад – телесният еквивалент на философското обгръщане на смъртта.

Нещо против книгата да е с твърди и грозни корици? Почти като библия.

Таз дума. Лакуна таз.

Thom York спи пиян на пейката. Оставям банан до главата му. Отплаща ми се по-късно в Spotify.

Растежът без корени е възможен, посади се в книга, остави я под дъжда.

Колкото по-горещо е, толкова по-ярко свети неправдата. Колкото по-студено, толкова повече тежи.

Храчки вместо стачки.

Гълъб, тънък като кърпичка, повдига залеза.

Отражението в набразденото езеро напразно иска да се слее с теб, празно иска.

Отказвам цветовете вместо цигарите.

Времето в единици тежест – 15кг.

Мълчи, клепсидра, върви да поиш часовете си.

Можеше да бъде филм, добре че не е.

Спрял, спряла, цяло.

Чужди баби кърпят улицата.

Под тежестта на котките от цял квартал поръчвам цаца.

Лицето ми с грим, подпис със слюнката на мръсница.

Вечната градина на неспокойствие то, все още без адрес.

Сипей в свлачище, питай, плачейки.

Annus Mirabilis, дори не е относително.

Още имаш reverie на ревера, не реви!

Невидимото за очите поне си е на сигурно място.

Да разбера или да живея.

Смъртта все още говори на чужд език, все още търся учебник.

Още търся и това, което съм намерила. За радост намирам още от същото.

O: Тук има не!

Лятото съществува, вечно недовършено.

Надута светлина, щедра само към собствения си образ, почти като човек.

Съзнанието определя и битието, и небитието.

Светофар

И залезът, последният ни светофар, остана

една червена точка в огледалото, 

Вероятно някой е натиснал REC. 

Нов скелет, изграден от колчета на пътни знаци, 

събаря плахата подредба в тялото ми,

носила ме четвърт век.

Ръката ти намира първо скорост, после начин. 

Знам вече, че по тези пътища се стъмва рано

и не към изгрев е насочено това свистящо бързане. 

Отдавна сме подминали човешкото, 

ми казваш. 

Тогава виждам,  че колата спряла е

сред рамка от безмълвен септемврийски въздух, 

едва щрихирано шаси, но пресен слой от вечност. 

Със сигурност резервоарът с планове е празен. 

Това не е обаче филм и няма осветление, 

и няма листи с реплики във джобчето, 

и няма страх оттук нататък. 

Мълча. Езикът ти не е език, а нож, 

браздящ с римуваните си движения

очертанията ми сред мрака. 

Дори със вързани ръце намирам копчето

за още. 

Не само че започва, но и свършва всичко в тази песен. 

Познаваш я, разбира се, Cantara. 

Божествен стон обляга едрото си тяло

върху нервните ти гръдни кости. 

После заедно, по навик, ровим в миналото за цигара.

И ако можех утре да разтворя вестник, 

щях да прочета „Пожар

в паркирана на края на света кола,  

но жертви няма.“

Сега обаче пламва в дясно изгрев – светофар. 

И всичко почва пак да се повтаря.

Къде отиде тялото на моя див любим?
Мъглите ли покриха тежкия от зной разкош на кожата,
завоите нарязаха ли необхватната гора,
където ябълки – сърца на дребосъчета – изхранват птиците,
където меки са пътеките до щастието
и стъпките по тях се сливат в напеви за славата на някой си,
създал това, което вижда само той самичък
и под гъстите си мигли сам събира в язовир?
Къде отиде слънцето, което очертаваше блестящи обръчи
под плясъка на рибите, под скока им в пространството
на нашия общ поглед, сплел ръце срещу лика на невъзможното,
срещу променливия силует от хълмове без фокус?
Къде отиде тялото на моя див любим,
дали отплува с безпосочната вълна на вятъра,
по недовършената магистрала с дупки неизречено,
дали сега пътува, както началото пътува с хъс към края си
и както вятъра пътува без да стига някъде,
все още топъл от прегръдката на лятото
с лице червено и разплакано?
Дали го взе онази чиста светлина на утрото,
изплакнала краката си в планински бързеи,
разперила ръце над свлачища, над нощна глъб и борове,
тъй жарка да покрие всички тъмни сънища,
че е помела с потопена в жито четка и сънуваните?
Къде отиде тялото на моя див любим,
онази вкусова хармония на въздуха,
издишана със смях, презрял във гърлото,
с прашец от жълт кантарион и прегоряла под ръцете кротка хвойна,
с електричество на топла козина,
разнасяно от сенките на бледи облаци
над некартографирата територия,
над храстите – протегнати към нищото ръце,
със неопитани от никого освен от дивото малини.
Къде отиде тялото на моя див любим?