Сънят отново се изплъзва от обятията ми с алармата от будност, преди да го напъхам в раницата, с която ще се скитам по линиите на неясна мисия, по хълмове от шум и въпросителни.

Прекалено рано е за слънцето, сумти кубински глас, и прекалено тясно, тук за танц е тясно, стига, вече стига, някой друг порасна.

Завършвам. Автобусът с номер 21 ще спре на спирката, шофьорът му ще превърти кормилото по друга ос и няма да съм просто пътник, и няма да стърча в мъглата като паметник на непонятното, и няма да съм повече сама, и няма да напипа нищото онова красиво чудо, неопипано и непознато.

Тази будност, милата, търчи по склона и ще изпревари изгрева.

И безутешното на тази всяка есен, и оловното на недоволството, и маршрутът ми, наопаки, сама на първата седалка, като прегръдка в сън седя и ей сега да проговоря.

Chopin fangirl.

На 3 години и 3 месеца той открива понятието скука. На 33 години аз открих копнежа по нея, малко по-късно и по него. Зависими един от друг, се захранваме като полюси.

Ако целият живот се случва винаги сега, то човекът определено е пригоден априори да живее на тясно. Вероятно дори само 3 стаи са противоестествени. Опитът мълчи.

Ще ти измия чиниите, Швейцария, но само защото и аз съм яла от тях.

Събирам последните малини от градината. Разбърквам ги със спомени, докато се получи димящ от носталгия сорбет.

Вече зная точно колко ти е необходимо в поезията. Колко аз все още предстои да разбера. Имам чувството, че количеството ще клони към 3.

Есен е и мислещото ми тяло пак започна да преяжда. После боли коремче, но не неговото, моето.

Мечтая, следователно не съм.

Никаква милост към себе си и света, но редовно поливам цветята и им давам имена на деца.

Еднопосочното време трябва да се приеме, но трябва ли да се приеме и климатът?

Преситена съм от тиха красота, за която не намирам място. Усещането е подобно на повдига ми се, точно в корена на думата.

Не е необходимо да говорим.
Това, което бих ти казала,
го казва и дъждът. Че падам.
И има ли значение върху какво?
Приветстват ме первазите
наоколо.
За теб градът е сигурно досаден,
но все пак
чудесно място е за падане.
Тротоарите събират локви,
а локвите – едва – окото ти.
А то помита с мигли мрака
на полета, наречен прямо грешка.
Достатъчно високо е,
но ти си близо, няма да боли.
Човешко е,
ужасно смешно и човешко е
как се държа все още с малкото си пръстче
за клоните, които съм уцелила
по пътя си надолу.
Понякога защото долу
от кръстопътите остават само кръстове,

нали?
Но няма да е нужно да ме молиш
да се пусна. Вече съм готова,
достатъчно е мокро.
И няма да говорим за посоката,
това е сигурно. Ти гледай само
и единствено нагоре. Да, нагоре.
А аз в свободен полет
уча всичко, даже и това:
да стискам зъби, тихо да се моля.
Например
да уцеля точно лявото ти рамо,
заякнало от носене на тежки облаци.
Точно мястото, където щеше да се настани
в петък, пет без пет, умората
от чадърите на другите,
крепящи върху себе си града,
нивелирани от суша хора.
Свали си якето и запуши уши.

Не слушай.
Няма да говоря.
Дай ми само онзи ласкав звук,
контролен, равномерен ритъм
чук чук чук –
сърцето ти, изплезило език нагоре,

готово всичко да опита.

на никого не трябва, но

щурците упорито продължават

е гол под лунната омая

тялото му няма покрив

крепостта му няма глас

пространството постелено

е лонно възвишение до

погледа към не не ме е страх