Посветих целия си ден на това да спя добре през нощта. Изтупах завивките, проветрих стаята и се озъбих (вместо да го захапя) на шоколадовото чудовище, което винаги излиза по тъмно и танцува сластни ориенталски танци пред изтощеното ми съзнание. Също: внимавах с кафето и с екраните, дори с екраните в кафето. В 22 часа придърпах завивката над главата си. Точно в този момент О, който от два часа спеше безшумен, ангелски сън, започна да хърка. Понеже О е дете, от него се очаква това да звучи най-много като леко ръждясала музикална кутийка, но в случая имахме запушен нос и дращещо гърло в механизма ѝ („не, няма проблем да изсипеш кофа студена вода върху себе си и после да играеш два часа навън с мокри дрехи, детето ми, наслаждавай се). Брахиални ритми разтърсиха малката ни спалня. След като се уверих, че този шум, напомнящ варели, търкалящи се по калдъръмена улица, наистина идва от това има-няма 15 килограмово същество (за миг се стреснах, че в умората си съм сгрешила етажа и съм си легнала в чуждо жилище), аз придърпах слушалките и – о, докоснах екрана на телефона, който просветна като намигване – липсвах ти, а?

Час и половина по-късно най-после бях избрала какво да слушам, за да не регистрирам въздушните потоци на О, борещи се на живот и смърт с кохорти от сополи и подути лигавици. Междувременно по необясними причини бях прочела две статии, посветени на Хитлер (знаете ли за онзи интернет закон, според който колкото по-дълго се ровите в мрежата, толкова по-вероятно е да попаднете на материали, посветени на Хитлер?), бях постнала снимка в Инстаграм, бях размишлявала дълго защо го правя и какво би имало във фийда на Хитлер, ако тогава имаше Инстаграм, бях се стреснала от собствените си мисли, бях изтрила снимката в Инстаграм и преровила няколко списъка в сторител. Най-накрая: дебелите хлебарки в ушите и скок надолу с главата в нечия чужда история (в която Хитлер още не се е бил родил).

Но, момент, ходеше ми се до тоалетната, освен това бях жадна. Попаднала в кухнята, усетих, че няма как да мина без да кажа няколко окуражителни думи на шоколадовото чудовище, което хленчеше, разтопено до маса без ясни контури в ъгъла (това не е изкуство, така че спокойно може да се изчисти, може и да се изяде). А какво допълва сетивния хоризонт на шоколада? Правилно, цигара. Една, две и така нататък. После усетих, че ме боли глава, но вероятно беше, защото погледнах към часовника.

Безсънието обитава лявата хемисфера на мозъка и обича математиката (в смисъла на игра с информация), бихме могли дори да кажем, че тя му е основно хранително вещество. Еди-си-колко часа е, еди-си-кога трябва да станеш, еди-си-колко-съвсем-недостатъчно часове ти остават да спиш, хайде заспивай сега, ти – тревожно животно, хайде заспивай, ти – отчаяна, безволева жертва на дигитализацията и на мозъка си. Хайде, пробвай да ме изключиш, след като си натъпкала търбухчето ми (а и своето) до краен предел, след като всички лампи и лампички в контролния център светят.

Все пак, пробвах. Книгата в сторител се оказа за радост само прилично занимателна, така че нямаше риск и това да ми попречи. Лежах със затворени очи в тъмното, упорито лежах, докато пулсирането над дясната ми вежда (защо сега отведнъж в дясно, заради огледалното предаване на стимулация към тялото от мозъка ли? дали да проверя все пак?) се усилваше. В един момент гласът на четеца започна да ме дразни, падините му бяха твърде стръмни, пълни с езера от патина, високите тонове – твърде звънки, този човек определено нарочно се опитваше да ме разбуди, а и тази буйна компания от думи – точни съществителни, сочни прилагателни, този шумен, подпийнал език, който празнуваше, изречение след изречение, собственото си съществуване – кой съсед би останал безразличен? Скочих, ядосана, запратих слушалките в ъгъла, разлях бутилката с вода, която си бях домъкнала от кухнята, за да не трябва да ставам повече. От шума О се разбуди и се разплака, което беше най-доброто, което можеше да ми се случи, в комбинация със затихването на хъркането, защото веднага изрита безпосочния ми гняв и ме накара да включа на задна предавка и да се върна в леглото, за да го гушна. Добре, добре, пиано. Беше едва три часа. Нямах щанс да се наспя, но имах шанс поне да не прекарам идващия ден с асоциалната мантия на заклет лунатик. Няколко часа, колкото и да е, по-добре от нищо, или беше по-добре без нищо, по-добре…по-добре нищо, отколкото гняв. Гняв, вгян, нвяг, защо всъщност? Малкото телце впи ръчички в мен, сякаш съм спасителен пояс, сякаш усещаше, че съм будна и мога да преплувам тъмното без проблем. Мога, да, тъмното мога, но светлото се оказва много по-трудно. Твърде малък е, каза госпожа Виленер, детска учителка, която в сборните си три мунути и петнайсет секунди контакт с мен е успяла да ме накара да се изпотя пет пъти, повтаряйки едно и също изречение. Не че нещо – тя не знае всичките сочни, подмолни наслагвания, които аз виждам в тези три думи. Дори и аз не бях наясно понякога с всички подтекстове, които мозъкът ми решава, че е разчел. Когато хъркането започна отново, аз внимателно се изправих и застанах до прозореца, където трябваше да се подпра на перваза, защото се олюлявах като онзи с мантията по-горе. Луната, изпълнила дрехите си, блъскаше по стъклото – тежка, мазна луна. Блъснах и аз, лекичко, за да не го счупя, финансовото ми състояние не приветства свободата на емоциите съвсем, блъснах още веднъж, за да привлека вниманието на дебелата небесна лелка, която ужасно ми напомняше госпожа Виленер и зашепнах, все едно баях на отражението си в нея:

разбира се че е малък вие какво очаквате аз ли да седна на столчето децата са малки ясно децата са малки и различни а този тук е върховен чувате ли нима не сте чували че родителите и децата са скачени съдове вие го правите толкова малък чрез смаляването на майката вие сте виновна че той се разплака вие а не рождената му дата вие и вашите твърде тъмни рамки на очилата и вашите твърде тъмни контури на това което очаквате вие на която се плаща да приветствате дребосъчета и да сте мажоретка на порастването да приветствате чувате ли с усмивка с радост не с тъмни очила богове вие трябва да имате очи само за общите знаменатели плащат ви да приветствате децата на такива зашеметени от живота родители като мен да приветствате диви мъничета без график които ядат каквото и когато си поискат и играят мокри навън до късно и спят с майките си и спрягат всяка дума със защо и реват когато нещо не е наред точно такива държавата иска това от вас да ги направите големи богове точни мощни послушни с правилните кутийки със закуска ядящи обяд в 12 нула нула и с план за следващите 12 години напред нали трябва да са малки за да се получи това или искахте аз да ви свърша работата не не и в моята супа не и в моя фиид не и още една година без детска градина имате ли представа въобще…

Колко сме сами, когато безсънието угаси светлините си и се отпусне върху раменете ми, а аз се просна в осветеното от луната петно и започна да плача, и когато се окаже, че именно тези сълзи са пречили на очите ми да се затворят достатъчно дълго и достаъчно благо, за да заспя.

и да можехте да чуете как хърка о как величествено хърка изобщо нямаше да го подценявате а сега вървете по дяволите

Три ябълки, откраднати от мъртвата градина,

мъглата ги облизва,

и поглед върху тях, откраднат от смъртта.

Видях как изгревът се спря

за миг да си поеме дъх

преди да плисне върху сградите.

Дори и само заради това си знаех –

изкачил е август.

Каквото трябва – прецъфтя, а юли

обу си панталоните от лен

и се прибра в дома на еуфорията.

Отраженията бавно се променят,

все по-настойчиво присъстват сенките,

дълбоката вода цвърти нагоре

и капе в езерата – зеници,

насища ги със меланхолия.

Околоочните ни мускули

доловимо, с тих възторг, отпускат се.

Ръцете, които отпускат прегръдката си
около нещо, току-що родено.

Не казвай на никой,

че си правил любов

до окото на голямото езеро.

Добре дошъл в страната на фантазията, мъниче. Това е първата приказка, която ти ми разказа, за да ме приспиш, и това със сигурност не е краят.

„Имало едно време един човек-гъба, който се загубил. Срещнал една вещица, попитал я “ Можеш ли да ме заведеш при мама?“. Но вещицата го омагьосала и го превърнала в замък. После го превърнала в дим, а после в друга вещица. Майката на човека се върнала и започнала да го търси. Видяла вещицата и очите ѝ и казала „О, това е моето дете“, но вещицата я омагьосала и я превърнала в гъба, и това е краят.“

Струва ми се, че липсват доста парчета в разкошния плащ на небето. Парчета, останали там, където съм била най-щастлива, отрязани от ножицата на една и съща, винаги една и съща, но невъзможна да се възстанови с усилия на волята усмивка. Знам къде са тези парчета, завиват места, които не ги виждат, превръщат тези места в очи, невидимо топлят невиждащите очи на света. Няма нужда да ги търся, виждам ги, виждам и съвършения бод на шевиците, които са ги пришили там, където са.

Тук културата все по-често прилича на природа – съществува независимо и въпреки човеците, които обитават пространствата около нея.

Кафка и габа. Театър и цирк. Риба и абсент.

Когато е най-горе на стълбичката, плахо клекнала пред сребристия устремен наклон, за кратко проблясват, с необясним, дразнещ очите контраст, сивите ѝ коси – после тялото ѝ се отпуска и отдава на бесния мокър лупинг, и изчезва, слива се отново до съвършенсто с детството.