стихове

Поетесата /я/е/ няма

за поезията трябва значи не само време, но и време за времето, тя – гласът, забит в земята като знаме от една карфица, врабче, дребосъче, но човекът е винаги повече, тялото – повече е, времето, тайната, звездите изчезват, остава само това, което е истински нужно, потребно

тя е

Създател

Все по-странно подреждаш планетите.

Не че вярвам във тях. Но ти – да.

Настояваш страха да усетя

под душащата длан на дъжда,

който плисва по сухото искане,

подредено в парцели земя.

Нелогичното време притиска ме

към космическата ти тишина,

където сега наблюдавам

как разместваш планетите сам.

Знам:

аз не бива да заздравявам,

да изсъхвам (като надпис

със светеща в мрака боя).

Аз не бива да заздравявам,

имаш нужда от мен и кръвта ми.

Все по-странно подреждаш ми раните.

Все по-дълго бездейна стоя.