Любими,
не изядох ягодите, които ти остави
на плота в кухнята. Те бяха
топли и невинни, и мухлясали.
Тъй вкусни като символ.
бележник
Любими,
не изядох ягодите, които ти остави
на плота в кухнята. Те бяха
топли и невинни, и мухлясали.
Тъй вкусни като символ.
Докато си прави серия от селфита,
бебето в количката ѝ се усмихва
за първи път.
Вали.
Две хавлии върху парното,
притиснати.
Всичко друго – липсва.
Носи го както си поискаш, но животът
единствено на паметта ще е удобен.
Райна Мария Рилке
отхапва червено цвекло
в наелектризирана фуста на Рила.
За всичко има място в този град,
особено за всички биографии
от ръбеста, озъбена тъга.
Неравно много място има
за структури необитавано,
за сградите от вехти книги
и ничията мъдрост по сергиите.
За крехките килии на бездомните –
не повече от три картона стигат
за доживотна перспектива.
За скуката на продавачите,
за празни аули, вагони
с делнична досада, за псувни
на непознати ми езици,
за чуждия привкус в познатия.
За сенки на поети и художници,
увиснали в простора над главите
сред незавършения въздух и за
отврата, за всички груби отговори
на крехките им, розови въпроси.
За всичко има място в този град,
особено за миналото,
туловище на призрачна река,
течаща наобратно извора.
Но и за тайни острови с гальовни котки.
За тежките завивки – имена,
топлината им – непреводима.
За стомасите от пластмаса, в тях –
любовно, извисено вино.
За срамните, смълчани мостове,
които свързват две красиви криви,
за неочаквани градини, свлачища,
обрасли с киселец, коприва.
За всичко има място в този град.
Единствено за моето съмнение,
за халтавия скелет на присъствието
ми в тази незавършена картина,
единствено за него – не.
За него няма място никъде.
Ако някога успея да те вдишам,
да те събера във алвеолите на този глад,
и разбира се, да не издишам после.
Упоена с кислород,
разтърсвана от най-банален порив
да те превърна в говор,
в ярко произнасяне
на неизвестното, което
убягва винаги на мислите.
Завистта те кара да искаш да си някой, който всъщност не харесваш.
И да не харесваш нещо в теб обично и обичащо те клетъчно.
Но че тази завист ще се появи едва след срещата
не със нещо грандиозно, а със грозотата – не!
Каква брутална в простотата си
вселенска промисъл.
Завист към онази нежност
на погледа, който може да си позволи да я избегне.
Розов бонбон
останал от изгрева
в клюна на дребната сврака.
Гняв –
съвършено подходяща сплав,
за празните места.