Сутрин с него

Вероятно ще е същото, когато го намери.
Кафето ще къркори неритмично във корема ѝ,
навън ще крачи неприятен студ от север.
Тя ще наметне нещо тънко срещу отегчението.

Вкусът след трийсет, казват, почти не се променя.
Недоволството е перманентна щампа на началото.
И ако всяка обла форма е съставена от плоскости,
отдалечаващи се една от друга с ускорение,
обратнопропорционално на…
Какво ли ще се промени с едно докосване?

Тя ще се разплаче заради петната по тапетите,
заради повтарящия се в главата и рефрен на
цветовете на завесите, които никога не е харесвала.
И в рикошета на заслабващото ѝ от сълзи зрение,

ръката му ще се разпадне до видение,
а тя ще си откаже изгрева и ще си легне.
Ще си премери пулса, ще го сравни със вчеращния.
Просто твърде дълго е стояла на течение.
Просто твърде дълго се е взирала във него.


Живот нащрек

В едно интервю австрийският психиатър Ото Кернберг описва ситуацията във Виена малко преди началото на втората световна война през детските си сетива. Разказва за приятелите си, група еврейски дребосъци, които са танцували по улиците и са драли гърлата си с „хайл хитлер“ заедно с всички останали, без да разбират какво означава всичко това, без да подозират разликата между градски празник и спускащото се върху семействата им наметало на злото. Разказва и за майка си, която е била „винаги прекалено загрижена, да, бих казал, често обитаваше стаите на параноята“, но която в крайна сметка е убедила бащата на Ото да напуснат страната още докато това е било сравнително лесно. Нито един от приятелите му не оцелял.

Кръвта ми се надига като цунами и намира обяснение. Това нещо в мен, което тъй ме мъчи, може би има някаква функция, закодирана в мен от чужди истории, от чужди тела, от тяхната чужда периферна нервна система. Записана в мен като наследство на еволюцията, подарък от тези, които са оцелели. Малко след като реших, че искам да бъда родител, машината на подаръка се раздвижи. Точна, стройно конструирана, неизпускаща нито един показател от околната среда, гладна за данни, които съвестно да преработи, за да изчисли пропорцията на злото в доброто и обратно. Понякога ми се струва, че съм загубила животинското в себе си, но това не е вярно. Всъщност сега съм перфектното животно, повече от всякога, защото животното е образ на живота, а животът е винаги нащрек, за да се разграничи от противоположността си – смъртта. Противоположността на живота е също съня, упоението, пиянството, транса – все неща, които вече не мога. Зная сега защо.

рант-ина

Дните, които прекарах затворена, броях по космите си. В началото търсех белите досадници в бежовата котка, която съска върху главата ми, късах ги и ги поставях внимателно в един плик, в който бях запазила и първата постригана косичка на детето си. След известно време – време, което чувствах силно, като жабуркане в почвата на мислите си – остана само това, което принадлежеше на невинността. В плика началото и началото на края се бяха смесили толкова добре, че изпитах доволство. Всякакви метафизични жестове облекчаваха досадата на стените, които не можех да напусна без да загубя разума си. Започнах да търся косми по възглавницата, по чаршафите, и всеки ден добявях по един такъв в плика. Не се сресвах, за да не объркам брояча си. Мебелите ми бяха загубили острите си краища и можех да преминавам от стая в стая със затворени очи, плавно, сякаш вървях през сън. Тялото ми омекна и призивите за кихане го разтърсваха толкова силно, че се налагаше да седна за половин час след всеки един от тях, а те бяха много, така че реално седях през по-голямата част от дните си, които са толкова, колкото косми… Докато седях, си представях стръмен планински връх, попил хиляди мъгли, представях си бързото движение на облаците около мълчанието му и какво би се случило, ако долината под него кихне – със сила, пропорционална на мащаба на пространството в съотношение към моите дихателни органи. Вече не чувствах никакво движение в себе си и в мислите си, и това съотношение с дивата природа ми даваше утеха, каквато остатъците цивилизация около мен ми отказваха. Фактът, че нищо не ми липсва, освободи огромна площ в мен, която можех да засея на ново, но с какво? На най-острото място на зимата бях, където семена се намираха трудно. Направих списък с всички човеци, които познавах и ми бяха скъпи по някакъв начин. Имах идея за някакъв алгоритъм, който да определи на кого да се обадя, но докато се мъчех да завърша списъка с треперещи като желе ръце, лицето ми се покри с 40 градусова руменина, също част от дивата природа. И, както често става по време на изгрев, който е завинаги пространство на магията, всичко започна наново и забравих какво всъщност исках да направя. Списъкът се оказа доста дълъг и това ме зарадва – в случай че любовта в артериите ми стане излишна, можех да я изпратя на достатъчно неподозиращи приемници. Представих си всеки един от тях като обитател на колиба, забита из някоя друга дива гора, затрупана от преспи и пищяши вълчи ветрове. Представих си как, ако сега се откажа, след няколко дни там, пред колибата, ще бъде доставено (от кого всъщност?) амфора, увита в бежова козина, пълна с кръв. И обитателят на колибката, изнемощял и обезводнен, със синкав нос и нахапани устни, ще вдигне ръце към небето, а после амфората и ще изпие това, което ме е движило цял живот…

Ще прекарам останалите дни, мислейки за вкуса на личността. После ще преброя космите. Ако са достатъчно много, ще се обадя на някой.

Разсичане. Една стъпка напред, две навътре, което е…също напред или накъде? Кой ще ми даде отговор? Свикнала съм само да питам. Затова и въпросите на детето ми ме плашат. Не зная имената на толкова много неща. Машини, части от машини, части от себе си. Колебая се да наричам цветовете с имената, които съм приела за дадени. Колебая се да кажа, че нещо е правилно или грешно. Вътрешният ми компас никога не е бил толкова разстроен както сега, може би защото съм свикнала да не му обръщам внимание. С времето ръждата е покрила съвършената механика, така, както философията покрива брънките на съвършеното енергично тяло с обяснения на неща, които не изискват такива. Страхувам се от мощта на езика. Бих искала да го прескоча. Да съм отново на онова високо място, където просто слушах някаква музика и въртях ханша си и се чувствах като мощно дърво, разтърсено от вятъра. Но тази лекота ми е отказана сега. От вътрешностите ми блика език, който разсича щастието ми. От света блика също език, който разсича сърцето ми. Някой си коментира моя снимка с твърдението, че дяволът се бил скрил във вещерските ми очи и че сигурно правя зли алхимични магии. Ужасът на това случайно и всъщност неважно твърдение ме преследва. Защо някой си вижда в мен дяволът? Защо злото, защо алхимията? Цялата ми тъмнина, когато настане нощ, е обърната към мен самата. Не знаех, че е видима за други. Вярвах, наивно вярвах, че вместо нея се вижда горещото ми желание да избягам от нея. „Тя цял живот търси светлината и така осветяваше пътя на другите“ и така нататък. Вътрешният хронолог е доста наивен.

Ако злото в мен наистина съществува, то е за да се самобичувам с него, заради греховете на слепия си разум, който иска да разбере повече отколкото успява. Но може би е време да приема, че самобичуването оставя следи, които плашат или събуждат агресия в другите. И че едва ли някой някога ще види ангелското трептене, което захранва машината на злото, което е получило името си от някой, който изобщо не се е замислял как да си служи с езика.

In media res

Сега се доверявам се на процеса дотолкова, че седя отпусната като леко настъпан охлюв – не костенурка – пред винаги-прекалено-малкия си напредък и му се възхищавам, трезва за недостатъците му, като любител на малки животни, като Kleintierschaukel, който се върти докато ми се заповръща. Охлювите имат изключителни мускули, всъщност те друго освен мускули и слуз май нямат. Това вероятно е достатъчно, за да стана писател. Ако историята иска да бъде написана, ще се напише и в малкото петно от прозореца ми към света, незамъглено от прожекциите на съществото ми. Все някъде се намира празен лист, салфетка, празен половин час, нетърпение да съм там, сред новите си приятели, които са хората, които ми липсват сега и които годината на големия страх (и не особено триумфалното му побеждаване) ми отнеха. Ето как този фрагмент по темата се явява нещо като терапевт, защото си нямам:

With reality-to-be goes time.

With the mind goes a world.

With the heart goes a weather.

With the face goes a mirror.

As with the body a fear.

Laura Riding

Всички истории досега, които не са издържали напускането на атмосферата на късата форма, просто не са искали да бъдат разказани от мен. Бих могла да вярвам в това сега, вместо да вярвам, че нещо в мозъка ми не е калибрирано добре, за да пиша това, което искам. Но тези две истини биха могли и да съжителстват едновременно.

В процеса не ми липсва нищо и всичко ме прави щастлива. Нетърпението да свърша записването на историята, тоест да завърша книгата, се усеща само като лек гъдел или тъпо притискане на гърдите ми, неща, които вече лесно успявам да измета към сексуалността, за да не ми пречат на чаткането по клавиатурата.

Чувството за вина, че писането се пише и когато не съм пред лаптопа, а по всяко време, например когато съм в някоя горичка с детето си и всъщност копаем тунели под дънерите, но аз отведнъж не искам да копая нищо, а искам да си извадя термоса, да се надрусам с кафе, да зяпам в короните на дърветата и да не чувам ничий глас, освен разлистването на историята в главата си, е засега най-голямото ми предизвикателство. Чувството за вина е гладен звяр, който измисля безумни изкупления за моментите, в които съм го игнорирала. О. вече разбра, че в този толкова съдбовен период ще може да носи розови, скъсани или летни дрехи през зимата, и да яде шоколад за закуска, щом майка му е била няколко часа извън пашкула на общия континуум. Опитвам се да се успокоя със сравнението пеперуда и торнадо. Аз и моите усилия да му дам правилното са крилете на пеперудата, която според поговорката причинява торнадо на другата част на света, тоест в следващото поколение. Прекрасно като метафора, абсурдно научно. Торнадото се случва, защото всички процеси в и около него искат то да се случи. А пеперудите са хубави насекоми, които не вършат работа за писане.

Страхът обаче върши. Да премина през безсилието най-близките ми да лежат с Ковид на място, което само от уважение към хубавото си детство там няма да нарека „задника на историята“, място, където сякаш всичко живо бърза да загасне и да се превърне в история, ме преработи като перална машина от ада. Излязох от там – нито чиста, нито суха, със сънливата еуфория на войник, победил за кратко.

Имах рожден ден и психосоматични усещания, които имитираха състоянието на родителите ми. Да се притесняваш е действие, заместващо истинското действие, когато то е невъзможно или е безсмислено. Имах и четиригодишен блистер с лоразепам, от времето на първите ми панически атаки, чието теоретическо, неразопаковано присъствие в живота ми винаги ме е успокоявало. „Im Notfall 1/2 oder 1 Tablette“ прочетох по избелелия се стикер-бележка от онази лекарка тогава. Това сега е Notfall, да. Определено. Седях така, а гърлото ми се поду като жабешко, едва ли бих успяла да преглътна лъжичка вода. Седях така, докато ми стана ясно, че всъщност ме е страх от таблетките в блистера. Страх ме е да взема нещо, което ще промени състоянието ми. Успявах дори да се посмея на тази мисъл. Много лош тайминг за такива личностни промени, но да. И какво друго, освен да потърся упора другаде, да призова Доротея, да призова духовете на Сири Хуствед, Крис Краус, Симон Вейл, Шели, Калвино, Валери Петров, Маркус Вернер, Кийтс, баба ми, моите нови фикционални приятели, призраците на желанията ми, да ги впрегна всичките заедно в колата на бъдещето, защото от толкова много страх просто колата е станала тежка. Но хубавото е, че в нея поне няма място за други глупости и другото хубаво е, че има само една-единствена посока, която би приютила чудовищното и тяло.

Какво искам да запомня от тази есен

Колко удобен е допирът на детето ми.

„Аз съм време“ каза то.

Колко хубаво е да бъда в началото на нещо.

Че винаги имам нужда някой да ме води. Някой или някоя идея. Да бъда водена от идея е по-приятно.

Колко облекчаващо е разрушаването на вътрешната ми съпротива. Колко рядко се случва.

Колко точен е часовника на болката.

Петната светлина по прозореца.

Шедрият размах на мъглата.

Колко успокояващо е да пишеш в континуум.

Че реалността не може и не иска да бъде описана, но другото иска.

Че моята медитация е да не медитирам.

Как разпръснатото ято на интересите ми се събра в посока.

Напорът на нуждата.

Колко тежко е чуждото.

Нежното телце на радостта ми.

Колко умно се разместват пластовете на земята.

Колко е трудно, но възможно, да кажеш, че това сега е най-хубавото.

Как избистреното бъдеще помага за горното.

Как нетърпението стана досадна птица, крякаща вечно в сърцето ми.

Как се научих да не чувам.

Колко е хубаво да обичам тихо.

Как забравих да сънувам.

Колко чудни животинки са охлювите.

Какво страхотно растение е копривата.

Как спрях отведнъж да се боря с месоядното аз.

Колко ми се говори.

Колко вълнуващо е да чакам.