Игра на завинаги

Бих осъзнала всичко, ако беше за последно.
Ако преживяното не притежаваше такава дълга сянка
и нямаше да се повтори.
Как ритаме със гумени ботуши в тъмното
кълбета светлина и как фенерчетата
все отскачат към началото на парка,
където е по-малко страшно. Рикошет
от вечерния час за малките,
но въпреки това
за двадесет и пети път сме на пързалката,
покрита с нежен за очите скреж.
И тази дива скорост на смеха ти.
И уравнението във главата ми
как лекотата изпреварва, а ти преминаваш
в тъмното като приятен сън,
който утре – винаги – ще се повтори.
Мама, двадесет и пет пъти в час или дори по-бързо.
Ще закъснеем за живот или за нещо друго,
аз ще хапя устни и ще нямам време
да зачеркна нещо по чертите
на вътрешните стаи,
и ще мечтая да напиша точно същото,
докато опъвам в десет вечерта, ноември,
напрек изтритото пространство на площадката,
един хамак. Ти питаш, тук ли ще живеем и завинаги ли?
Аз те притискам в пулса на люлеенето
и казвам
само докато го осъзная.


Сънят отново се изплъзва от обятията ми с алармата от будност, преди да го напъхам в раницата, с която ще се скитам по линиите на неясна мисия, по хълмове от шум и въпросителни.

Прекалено рано е за слънцето, сумти кубински глас, и прекалено тясно, тук за танц е тясно, стига, вече стига, някой друг порасна.

Завършвам. Автобусът с номер 21 ще спре на спирката, шофьорът му ще превърти кормилото по друга ос и няма да съм просто пътник, и няма да стърча в мъглата като паметник на непонятното, и няма да съм повече сама, и няма да напипа нищото онова красиво чудо, неопипано и непознато.

Тази будност, милата, търчи по склона и ще изпревари изгрева.

И безутешното на тази всяка есен, и оловното на недоволството, и маршрутът ми, наопаки, сама на първата седалка, като прегръдка в сън седя и ей сега да проговоря.

Друго е

Другото време излезе. Усещането – едно приятно масажиращо мозъка ми ами сега?

Корица: Belronika

Tef(th)tering

На 3 години и 3 месеца той открива понятието скука. На 33 години аз открих копнежа по нея, малко по-късно и по него. Зависими един от друг, се захранваме като полюси.

Ако целият живот се случва винаги сега, то човекът определено е пригоден априори да живее на тясно. Вероятно дори само 3 стаи са противоестествени. Опитът мълчи.

Ще ти измия чиниите, Швейцария, но само защото и аз съм яла от тях.

Събирам последните малини от градината. Разбърквам ги със спомени, докато се получи димящ от носталгия сорбет.

Вече зная точно колко ти е необходимо в поезията. Колко аз все още предстои да разбера. Имам чувството, че количеството ще клони към 3.

Есен е и мислещото ми тяло пак започна да преяжда. После боли коремче, но не неговото, моето.

Мечтая, следователно не съм.

Никаква милост към себе си и света, но редовно поливам цветята и им давам имена на деца.

Еднопосочното време трябва да се приеме, но трябва ли да се приеме и климатът?

Преситена съм от тиха красота, за която не намирам място. Усещането е подобно на повдига ми се, точно в корена на думата.

Апория

Не е необходимо да говорим.
Това, което бих ти казала,
го казва и дъждът. Че падам.
И има ли значение върху какво?
Приветстват ме первазите
наоколо.
За теб градът е сигурно досаден,
но все пак
чудесно място е за падане.
Тротоарите събират локви,
а локвите – едва – окото ти.
А то помита с мигли мрака
на полета, наречен прямо грешка.
Достатъчно високо е,
но ти си близо, няма да боли.
Човешко е,
ужасно смешно и човешко е
как се държа все още с малкото си пръстче
за клоните, които съм уцелила
по пътя си надолу.
Понякога защото долу
от кръстопътите остават само кръстове,

нали?
Но няма да е нужно да ме молиш
да се пусна. Вече съм готова,
достатъчно е мокро.
И няма да говорим за посоката,
това е сигурно. Ти гледай само
и единствено нагоре. Да, нагоре.
А аз в свободен полет
уча всичко, даже и това:
да стискам зъби, тихо да се моля.
Например
да уцеля точно лявото ти рамо,
заякнало от носене на тежки облаци.
Точно мястото, където щеше да се настани
в петък, пет без пет, умората
от чадърите на другите,
крепящи върху себе си града,
нивелирани от суша хора.
Свали си якето и запуши уши.

Не слушай.
Няма да говоря.
Дай ми само онзи ласкав звук,
контролен, равномерен ритъм
чук чук чук –
сърцето ти, изплезило език нагоре,

готово всичко да опита.

дом, ние

тук идва ред на метонимията

така близко е до ние

под хладния дъжд и как стаята

се изпълва с чужди шумове

и няма ред за думата

в мъглата и омаята стърчим

безмълвни на балкона и

целият град и целият свят

е местоимение с две врати

едно движение стъпка обратно

е в краката ти нито един от тях

не върви към дома

тук идва ред на метонимията

генератор на електрически трептения

вечен климатик

ще хвърля този фас по дяволите

ще запаля задния двор но ти

си безстрашен и не те е еня

ене мене не

сега навън сме ние

и мисля че е несменяемо

под този дъжд ти принадлежиш

съвсем другаде но този ничий дом

сега ще коленичи

пред теб и също между редовете