Неспокойно се въртиш под йероглифите
на моята несигурност.
Дали ще се откажеш да заспиш?
Все пак, ако се чудиш,
последният,
с безсрамно полетял надолу щрих

и шев накриво,
значи „съжалявам“.

Остров

Какво не е наред, какво
отново следва да се подреди, какво
да се преобразува в смисъл,
в закуската за утре, в независим климат?
Какво не е в това, че пак в какво те има?
Виж тук – трохи от сутринта, а тук –
как под лампата те втриса
от разчлененото ти мислене.
Какво виси все пак от покрива?
Предвкусваш хляб, луна и вино,
но оставаш зад вратата и
не искаш да заспиш и
се гърбиш над чинията с посоки.
Виж – обрив, виж как прекали
с пунктуацията, виж лицето си,
провери
все пак дали не е отворено,
сложи стрела вместо поредна точка
нали
нали
нали
или въпросителна.
Какво ще те спаси,
освен да постоянстваш в голотата си?
Засега с измръзнали пети
и вкочанено веро
упорито триеш зимата от острова,
неприветлив в този вид за хората.

Пулс, подарен от съня

Ставам рано. Колко лесно било
да прескоча дълбоката пропаст.
Само малкото труд – от леглото
да сваля двеста и няколко кости.

На килима, далеч от съня ми,
да ги подредя, за да се стегнат и
да попият капки странно сияние
от гърба на луната, изчезващ

в настойчивия прилив на светлото.
Сякаш тяло потъва във езеро,
но после изплува в кафето ми
под формата на изречение.

Колко крехко е всичко наоколо,
колко сродно – каймака във чашата
и лилавия дъх на високия
облак с изгревната опашка.

Колко леки са всички натрупвания,
отведнъж колко важни и пъргави!
Колко удобни са всичките счупени
опити и недовършености!

Колко лесно било. Само липсата
да е в точната времева рамка.
Шест без пет. Край и начало на приказка.
Пулс, подарен от съня,
който буди ме все по-бурно и рано.

Маджента

Не искам да си спомням за комарите.
Макар комарът да съдържа в себе си
снаряд от ударни морфеми,
които ще се отразят добре на спомена,
мотив от тъмни точки-болки
сред маджентата.
Но ние имахме очите си и светлината,
как шляпахме прасци в синхрон
и техно-тракането на трамваите,
и потните петна по дрехите,
и апокалиптическия август,
постпостмодерното му празно
via виенето ни по картата
до катедралата.
Нима това ще бъде пътепис,
маркиращ само простолюдие
от оптимистични срички? Не.
Макар да бяхме толкова щастливи,
не мисля да разказвам,
защото щастието винаги е само спирка.
Комари имаше,
нощта бе жегава,
копнежът лек и пъргав,
нахранен щедро,
малко мързелив.
Висяха като мокри листи сградите.
И все едно не бяхме в този град,
а само в стаята с капаци, и все пак
какви кулиси бе нощта,
колко бе милано миналото!
Все пак седяхме дълго там след полунощ,
говорехме за други неудобства,
докато се оцветиха и езиците ни
в маджента от очакване да продължим.

Край на смяната

Едно пияно от безлуние небе
вършее в чекмеджетата с мастило.
След него облаци – готически страшилища –
мачкат светлината на света ни дребен.

Над немощта на лампите, ламетата,
махмурлука, всички украшения,
слънцето като намусена прислужница
замазва с мокра гъба тъмното,
полира мълчаливо Алпите и отраженията им
в реката, колкото да не стои безделно
до момента, в който
падането на измръзнала звезда отмери
край на смяната във пет без пет.

Опус сняг

Сняг!
Опитвам се да изкрещя, но чувам само ехото, познатото,
как като капак оловен хлопва върху шахтата
с ококорена, клокочеща възхита.
За кратко съм забравила коя съм,
коя е улицата, номера, коя играта,
какво загаря на котлона, колко тясно е,
във стаята, която с всяка сутрин се смалява,
защото аз забравям да порасна.
Опитвам пак.
По дяволите, сняг.
С тембъра на точното десетилетие,
и този път във нищо няма да се блъсне
гласът, не ще достигне и бордюра,
не ще нагази в кишата,
не е възможно и отблъскване.
Но скоро.
Гаргарата със детски експлозив ще се повтори,
това поне научих от познатото. И тогава
пейзажът ще е празен.
Ще вали отново сняг
и няма да е трупало напразно.