Къс I

Но тази нощ всичко щеше да върви по любов, а не по вода. Залезът проникваше в сърцето ми като нежен любовник. Правех коктейл след коктейл и се взирах в лицата на хората, регистрирах всяка пора, всяко потрепване на лицевите мускули, изучавах сенките на лятото в очите, телата, косите. Опитвах се да запомня всички имена, всички истории, анализирах движенията, степените на пиянство, какво липсваше, какво беше в повече. Музиката се промени с настъпването на нощта, стана по-тежка, по-трансова. Басовете гъделичкаха босите стъпала, караха ръцете ми да се мърдат конвулсивно настрани, описвайки леки вълни от това, което чувах. Бях толкова щастлива, будна и трезва, че имах чувството, че ще се отлепя от земята. Към един през нощта Мара ме хвана за ръка и ме дръпна настрани. „Време е, събрах всички в „Леглото“.

Почти бях забравила за какво бях дошла тук.

Пролетна умора

Вятърът връхлита като вълна от съскаща топлина, подута от цветен прашец и майски бръмбари. Птиците крещят заклинания на тропическия си език, а слънцето танцува от вълнение. Вървя по ръба на обедното слънцестоене.

По пръстите ми тече сок от портокал, който разкъсвам сегмент след сегмент с треперещи ръце. Трябват просто малко повече витамини в това време на годината, но това е десетхилядния портокал, чиято лечебна мощ отказва при мен. Тече по пръстите ми, в гърлото ми, но веднъж преминал оттам, бива веднага засмукан от чудовищната паст на мозъка. С мощни вендузи това розово, жестоко създание в главата ми черпи глюкоза в индустриални количества, за да осъществява пъклените си планове далеч от мен, в хладните, тъмни помещения на черепа. Всяко хранително вещество му е от полза. Никае оръжие не може да го спре. Всяко действие срещу силата му е действие за засилване.

За бедното телце не остава нищо, освен празна целулоза. Сядам на тротоара, защото ми се вие свят. Светът се увива около мен със змийски движения..

Дали ще ми помогне някой?

Тогава идва вятърът. Оплита се в ключиците ми, завърта се около замъглените ми мигли, издухва световъртежа, поема ме, повдига ме. Кожата ми настръхва от топлина. На метър над земята съм и забелязвам, че мисленето ми е останало върху асфалта и няколко пешеходци вече са го стъпкали. Локвата е кървава, розова или може би оранжева на цвят.

Нели Станева, съвременен български автор

Кой е тук?

Преди известно време Вероника , която рисува стиховете ми в момента, ме зашлеви с гъделичкаща светлина, част от която бяха тези въпроси. Трябваше да правя други фокуси с тях, но аз като вечен бунтар реших да ги приема буквално и текстово, а и да ги предам нататък. С лъжичка слънце. Добро утро!

-аз съм неспокойна тишина, притеснен огън, чаша с мъдра вода (приливи-отливи)

-химически реакции, неизследваното, космоса, клетките, ежедневието (да го наблюдавам и пренареждам)

-не снимам сънищата си, страховете си (засега, не съм намерила начин)

-обичам абсурда, дресирането на понятия, удоволствието

-куртизанка

-копчето на кафе машината – пъпа на вселената

-нямам любимци, литературното сърце може да обича много и различни текстове (полиамор)

но ето един, удобен за формата, Башо например:

Паяко,

шумиш ли, пееш ли?

Есенен вятър.

-експанзия, експанзия

Възбудата е

(час по астрална биология)

Първо: хладен полъх в дясната сърдечна камера, защото теква нова кръв към нови кръвоносни съдове.

И второ: изпотяваш се, топлината на лицето плъзва и към мозъка, и избутва съпротивите, състояли се от недомислия – барикадите на егото. Плъзва топлината в тялото, разширяват се очите ти, вече виждат и невидимото – пулс и пръстени енергия, все по-тясно става в аз-а ти, плахо, нервно се оглеждаш и разбиваш светогледа си, текваш на момента, ставаш плазма от живот за клетките, към върха на животинското, извисяваш се до кожа, топли мускули, смирение, доброта със цвят на жертва.

Трето: някъде под кръста ти се отваря клапа, бездната в теб се слива с бездната-вселената и завърта се торнадото, което хваща всичко, там – под кръста ти – боли, крещи и дращи, и цялата земя е подпалено животно, дави се на тласъци в течна, хладна, лепкава стихия.

Ти изчезваш. И последно: тук умираш и се раждаш, а от космоса остава малък знак – като от нокти.

Нереална

Светлината на утрото е прелестна, дъхава като току що разцъфнала пъпка и сияйна в ядрото си, но кой знае защо се чувствам така, сякаш именно тя, а не Марко, отрича съществуването ми. Има доста причини да бъда разбъркана днес. Станах доста рано, а снощи пих много. Мисля, че първата бутилка червено вино свърши още към девет, тъкмо се беше смрачило, а как да прекарам остатъка от нощта без одеало? Към десет винаги става хладно, дори и през лятото. От някъде се спуска едно сивкаво течение, протяга се към мен, допълва чашата ми, отваря бутилки. След това се укротява и говорим.

Марко винаги ми казва, че не бива да пия, или поне не преди снимки, но Марко прекарва нощите с жена си, а аз съм сама. Освен това не мисля, че ми личи особено, нито лицето ми е подпухнало, нито очите кървави както съм виждала по филмите (или както се получава при Марко, когато прекара нощта с мен). Това се дължи, мисля, на факта, че когато реша да пия, не ям. Само по няколко плода и хлебчета през деня, а вечер съм на балкона с чашата и чакам. От малкото столче, което съм заела, се виждат отрязъци небе, гора, няколко къщи и между тях слузестата река. Това не е обида, намирам реката за слузеста, защото образува нещо като обло, лъскаво тяло пред очите ми, синкаво-зелено до тюркоазено през истински ведрите сутрини като тази, без бързеи или други нарушения, и никога не съм я виждала да е развълнувана – носи се с достойнството на свещена и заситена змия. Именно в тази река Марко иска да ме снима днес, намерил е място на около километър от моето жилище, там, където няма вече къщи, а само побеснели тъмни иглови дървета, които пазят бреговете. Той няма представа, че съвсем не ми се влиза в тази вода, че съм я наблюдавала дълго и опознала дотолкова, че съвсем не искам да я смущавам с присъствието си, не и в този участък. Има други места, надолу, след десетина километра, когато тя минава през града, разтяга се, забавя се, където я облива плоско слънце и я умиротворяват изкуствени пясъчни плажове и игрища за волейбол и деца със сладоледи и надуваеми дюшеци и плувци със стегната, зачервена кожа. Там реката не ме плаши, там прилича на приятел, на надуваем басейн, на семейство, но тук? Тук тя е люспеста, слузеста, а и тези гори наоколо растат безспирно, без контрол. Но Марко има нужда от спокойствие за да снима, винаги е несигурен в себе си, всякакви шумове го притесняват, често се вбесява, така че търси усамотението на неприятните места, за да може да ми крещи и да чуе тишината ми в отговор. Аз искам да бъда картина, затова и никога не му отговарям, макар че често ми се иска да му кажа, че снимките са хубави и защо всъщност никога не ги показва на други хора и защо не отидем в града, на пиацата, да хапнем сладолед, и да се смеем и може би, защо не остане да живее с мен завинаги, за да делим бутилките червено вино, така че да не изпадам повече в делириум, защото съм изпила толкова много тишина. Но никога не съм говорила с него и честно казано, не мисля че и сега ще успея, докато търсим удобно място да закрепим трипода и останалите джаджи, а на мен ми е толкова зле.

Както казах, светлината тази сутрин е магическа като невинна девица, милва лицето ми с роса и обещания за юни и юли и други безкрайни летни месеци, които могат да ми се случат, но едва ли.

Намираме нещо като плаж, метър на метър плоска кална повърхност, промита от нощната вода и сега останала да се суши бавно, на сянка, под надвисналата зелена корона на растителността по брега. Марко вече е съвсем наежен, въпреки че сме вървели едва десетина минути, той би искал вече да е започнал да снима, притеснява се от въртенето на земята, от пълзящото по хоризонта слънце, от времето, което е другаде и от теченията, които ще го простудят. Аз се събличам безмълвно, не съм си взела хавлия, но няма значение, студът не ме плаши вече. Той не ме гледа, взира се в черните буболечки по камерата си, върти и настройва, а моята кожа преминава бързо от състояние на болезнено настръхнали косъмчета в състояние на гладка безчувственост, защото съм се научила с времето да правя такива фокуси. Когато е готов, той поглежда към мен с онази гадна и остра досада, но не намира нещо, за което да се хване и да ме обвини, така че погледът му се смекчава и за секунда – но само за секунда – се сещам, че хората са истински и хубави и достойни за обичане, когато са обезоръжени, меки и нищо не искат. Сещам се също, че някога съм се влюбила в този мек поглед, спънал се и паднал на пода на фотостудиото при вида на моето тяло, завладяло пространството му за първи път. Сещам се и за много други неща, за които няма смисъл да говоря сега, защото ще отнемат ненужно място в описанието на случката. Сигурно ви е ясно, че професията на модела предполага много време за мислене, тайната обаче е в това да отделиш духа си от тялото, за да не пречи на снимките. Докато тялото е празно и следва правилата на играта, мислите могат да се реят накъдето си искат. Всъщност, често съм фантазирала да не се върна в тялото си изобщо, така и не намерих досега причина да го обитавам, но продължавам да я търся в снимките на Марко. Може би те ми дават позволение да съществувам като цялост, като нещо повече от клетки, които са жертва на махмурлук, глад и мъже, които разкъсват от вътрешен бяс тишината ми.

Водата е студена, вероятно защото току що се е родила в някой натежал от хилядолетия алпийски ледник или защото аз не съм картина. Трябва да вляза до колене, казва Марко, по-точно до три милиметра над колянната капачка, за да изглеждат бедрата ми възможно най-хармонично, заобиколени от сочната, страховита вода. Това вероятно има смисъл и аз търся място за замръзналите си ходила по гладките зеленикави камъни. Цялата растителност наоколо запява, кръвта шурва в ушите ми с едно заплашително „пиуууууууууу“, а Марко е нахлузил смешните си рибарски ботуши и едва-едва е пристъпил в сумрачната тиня, където течението дори не се усеща. Държи фотоапарата си здраво, заврял гордия си нос в дисплея, но съм толкова далеч от него, че вече не виждам дали снима или не, затова тялото ми започва да изпълнява това, което трябва, както винаги без сигурността на наблюдателя, на окото, на затвърждаващия механизъм на техниката. Дали ще съществувам без него, се питам, и над главата ми една черна гарга врязва човката си в стряскащия покой, който следва от този въпрос.

Зад завоя се задава дънер, плаващ с прилична скорост, изтръгнат от свлачищата някъде нагоре, в още по-дивото, плува като труп и като поздрав на страховете ми. Така разбирам, че вече не ме е страх. Лошото усещане от тази сутрин сваля маската си и се оказва много симпатично. Мисля, че е време да ям сладолед на пиацата, чудя се дали бих предпочела ягодов или малинов, но все още не съм решила. Лекичко се отпускам в прегръдката на водата и не отнема много и течението вече ме носи със същата скорост както и зеленикавия дънер, а Марко крещи. За момент се стъписвам – явно съм го уплашила и може би допускам грешка, но след няколко метра успявам да се обърна по гръб и да погледна назад. Виждам го съвсем малък в далечината и около него рояка от десетки черни птици, които кълват лицето му, и знам, че той не вика от болка за мен. Изпъвам се доволно напред, пробвам няколко замаха с ръцете, колкото да се успокоя, че съществувам, и крещя от радост „Юхуууууу“. Знам, че никой не вика така в истинския живот, но тази сутрин светлината беше прелестна, почти нереална.

Bias

Езикът / хормонът ЕЗИК

взаимодействие с другите

все още – поле на изследвания

от вчера до утре се търси къде

се загуби и къде, всъщност, се

намира когато е тук

протоколът.

Езикът е толкова biased.

 

 

 

Йога

Мад изпъна краката си във въздуха. Вече владееше челна стойка с правилното дишане и с точният ъгъл между плешките и вратните мускули и можеше да я задържа за половин час, макар че за проекта му бяха нужни само десетина минути, и то само в краен случай. Но Мад беше перфекционист. Подреждането на планетите щеше да му даде шанса да опита днес това, върху което беше работил като обсебен месеци наред и за което беше мечтал цял живот.

Всичко би трябвало да протече добре. Беше получил стипендия от организацията Зелена Батерия. Тя не беше нещо повече от сбор напушени вегетарианци, но някак си успяваше да усвои европейски пари и да ги разпределя без особен контрол по научни проекти като неговия, посветени на чистата енергия. Никой не се задълба в материала, което беше опаковал в кратка и лигава презентация, макар че той си беше подготвил стабилни отговори за всички възможни трудни въпроси. Никой дори не погледна фалшивата му диплома. Онези просто не ги интересуваше. Зелена Батерия даде зелена светлина и той се оказа с няколко хилядарки на сметката си, с които можеше да си купи нужната техника.

Човешкото тяло работи с електрически импулси, но засега не може да ги преработва или да ги предава нататък без да се разруши. Електричеството е в изобилие в космоса, а ние тук се чудим от къде да го избием. Дъхът е електричество. Той е връзката с космоса. Човек просто трябва да свърже полюсите правилно, да се включи към генератор, да намери изначалната си енергийна позиция. Според това, което беше прочел, трябваше да се обърне с краката нагоре. Тъй като нормалната позиция на тялото не създава високо енергийно поле, значи трябваше да стои наобратно. Освен това искаше да черпи електричество от една определена планетарна констелация, която му се струваше най-уместна. Тялото му беше тренирано. Упражняваше се дълго време, пускайки леки електрически импулси по различни места на кожата. Щеше да издържи.

Усети как стъпалата му се сгорещяват. Нещо не беше наред. Температурата се покачваше в грешният полюс. Уредите по ръцете му отсичаха отдръпване на жизнените функции по периферията. Тъкмо реши да прекрати опита си, когато едно усещане на кълбовидна вълна, идваща от недрата на земята, го разтърси. Нещото премина през ръцете му, през изпънатото му тяло, създавайки силна гравитационна вълна, и избухна във формата на гъст пламтящ заряд откъм стъпалата му, сякаш те бяха отвори на оръжия. Пламъкът достигна до тавана и се шмугна в шахтата на комина. Малко по-късно замириса на изгоряло, а след няколко минути пожарникарите пълзяха по покрива и гасяха каквото беше останало да се гаси.

Мад въздъхна и реши да опита по-късно, когато врявата в жилищния блок се успокои. Системата му определено работеше. Трябваше само да промени някои параметри. Може би щеше да опита в банята, със струя студена вода, която да охлажда тялото му и предотвратява прекаленото покачване на температурата?

Именно водата го уби няколко часа по-късно.