мама има топла голяма ръка дланта покрив с пет греди мама изчезна в голямо петно на стената не в прозореца това лице обичам защо ме гледа мама искам да гушна мама гладен съм какво не знам дали е самолет мама мирише голяма тревога пие кафе гледа не мен о ето дланта покрив тя казва уморен си защо мое защо казва мое ти не си неин казва лицето в прозореца

Разказват ми, че Девата издъхнала

сред пир, на маса с кървави меса,

и сянката  ѝ се родила там

с престилка, със разрошена коса,

в обятията от сиво.

Девата загина и това

не се намести даже във историята.

Трагедията няма запетайки

и други препинателни, и кой

ли ще посмее без опори

да пише, да я диша?

Лесно е без дъх да се говори.

Какво научих всъщност?

Че светът зависи. Случайността

увисва като прилеп тук и там, а нощем

раздават се случайно имената.

И местата им. И още:

Девата си тръгна със невинност,

но вина изпитват близките ѝ хора.

Светът е натежал и неподвижен,

Христос е с главоболие, Светият Дух –

сред вечна пролет, с пролетна умора.

Сред този вой от празнота дойде слуха,

че Девата лишена е от тяло,

а блудницата – двойна, наедряла,

в леглото си сред меките прозявки…

Не, нищо не излиза от това,

ни притча, нито параграф.

В хипотенузата на онзи свят триъгълник

стои, неизчислен, сънят.

На метър от смъртта.

Това ли ни побърква?

Изглежда Девата наистина умря.

Там, дето времето безмълвно е,

едва ли има шанс да разбера

защо. Бог също във плача е на Мария.

Той себе си изтрива с преподреждане.

Разменя бебета с утроби, декантира

бутилките на новото. Мълчи надеждата.

Но който чуе, няма да забрави,

и който ослепее, уж проглеждал…

Коленичим и неволно се изреждаме

да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

Но няма на кого да се обидим.

Това сме ние, само неразбиращо

се струпват облаци върху тъгата ни –

изкормено, разцъфналото зрелище

на зрелостта. Умря коя?

Учителката, лелката, приятелката?

С избръснати крака, с чорапогащник,

вероятно и с червило, вчера купено.

Пирът на малките неща,

на ни едно петно във мивката,

на ни едно…

Кърви, което си е тръгнало.

Две момчета вместо едно.

Едва-едва изхвърлена отвъд, плахо чукам по черупка с главоболие, но отваря се главата ми. Люспите от спомени в краката, слънцето, издуло тишината, колко е познато всичко, но не искам да е мое, а и аз се нямам. Този ден навън е възпалителен, пълен е със течности без твърдост, пълен с очертания за повече (явно тук, сред този сън, се ражда празнотата). Някъде стените се пропукват, някъде празнуват пълнолунието, още виждам в другата страна, където съм пораснала до трийсет грама.  Тук съм под карфицата на юли, тук се чувствам приютена от пръстта под стъпалата си. Една река отнася, после връща, после пита „Ти ли си?“

Заякнала от кал,  вместо да политна, кимам аз.

Бяла е стаята, почти символична, почти нереална, светнала от празнота и радост. Седя с изпънат гръб по средата ѝ, обгърната от полупрозрачна златиста тъкан, и се взирам на изток. Прозорците са широко отворени и гледката е разперила ръце за прегръдка. Виждам как пенливите вълни, тъмносини в недрата си и сребристи по периферията от раждането на изгрева, напевно настъпват към плажа, докосвайки все повече от бежовата плът на влажния нощен пясък. Една нежна розова ръка докосва челото ми…

…

Аз се заредих с чаша безалкохолно и се заковах между двете места, не бях сигурна къде пасвам в момента. Беше минал половин час от приема и все още не чувствах нищо, освен може би че ми става много горещо, нетипично горещо за почти два през нощта. Тънкият ми потник ми се стори твърде тесен и задушаващ, късите панталони също, шевовите им се усещаха неприятно по кожата. Имах бански отдолу, но все още не смеех да се разхождам така сред петдесетина общо взето непознати. Мислех, че просто съм нервна, мислех, че сигурно нищо няма да усетя от малката доза, сетих се и за един друг „първи път“ екстази в България, когато ни бяха дали нещо фалшиво (вероятно аналгин, защото единственият ефект беше, че главоболието ми изчезна). Виждах приятелите си във вътрешността на склада, точно под един ЛЕД лъч, как подскачат и жестикулират диво, те със сигурност вече се носеха по вълната… Погледнах часовника, 50 минути. Изпитвах лека завист. Не се сетих за двете парчета кекс, които изядох малко след полунощ. Те бяха забавили нещата малко. Реших да помоля Мара за другата половинка и влязох в склада, които се тресеше от басовете. Беше тъмно, Лука се беше постарал звука да е на ниво, но светлинно шоу нямаше. Само няколко евтини ЛЕД лампи в ъглите, които разпръскваха слабата си светлина в такт с музиката. Сетих се, че имах фенерче, и светнах в краката си, за да го изпробвам. Мисля, че точно в този момент се случи. Заля ме топла вълна от главата до петите. Отгоре-надолу и обратно. И пак, и пак. Взирах се в краката си, осветени от фенерчето, което вече не държах, защото тази вълна ме дръпна извън тялото ми. Това бяха чужди крака, изведнъж странно красиви, но абсолютно несвързани с мен. Катапултирана в едно много, много меко облаче малко над себе си, аз се завъртях в кръг, за да видя какво става, и времето се завъртя с мен. За пръв път разбрах (но и бързо забравих след това) как точно съзнанието си създава образи. Регулирайки бързината на въртенето си, аз си избирах разни неща, които очите ми срещаха по пътя си – нечий лакът да речем, дървена греда, бутилка, сянка, шапка, врата, и с абсолютна лекота си ги залепях в ретината по съвсем друг начин, и картините бяха толкова абсурдни, но не по-малко реалистични от нормалната подреденост на тези елементи. Музиката зае ролята на кръв в това ново тяло, което обитавах, и беше единственото, което чувствах – нито хората, в които без да искам се блъсках, нито острите трески, които се забиваха в босите ми крака, нито чашата сок, която разлях върху себе си, достигаха до тази светеща аз. За пръв път бях така загубена в момента, за пръв път събрах иначе разпиляните части на духа си на едно място. Тук бях сигурна, тук можеше да се случи всичко, целият свят беше захарен памук, който можех да си моделирам както искам или да ям, потръпвайки от сладост. Фактът, че такова щастие е въобще възможно, произведено на физическо ниво и директно проектирано в душевното, ме разтърси до дъното на съществото ми. Къде оставаха иначе всички тези възприятия, недоловими и покрити с калта на ежедневието? Всичко, което бях преживяла досега, а усетила само с една стотна от възможното, къде беше складирано, дали можех да намеря достъп? Дали имаше някакво място в мозъка, в което можех сега да се втурна, въоръжена с мощната сила на моментанното си безсмъртие, отворена като дива роза, свободна от себе си, от хормоните, настроенията и страховете си, в чистата, блестяща кожа на духа си? Заклевам се със смешна патетичност да се отдам на тази битка и да не спирам, докато не я спечеля, докато не си осигуря тези възприятия през цялото време, в абсолютно трезвено състояние.