Category Archives: поток на съзнанието

Близостта на телата кара абстрактните понятия да се отдалечават от буквите, в които са облечени. Това не би било проблем, ако не искахме толкова силно и точно сега да създадем ново тяло от текст, което да спаси света от войната, омразата и загубата на смисъл, от неясните очертания на изкуството и неестествената тежест на свръхчовека. Останалото се разтваря лесно в етанол. Разстоянието между “интелект” и “интерес” и после “несресан”, след което “харесва ми”, е само няколко глътки от калифорнийското розе реколта 2014 или от тежкобъчвеното уиски, за което никой от нас не е платил. 

Преследва ни мисълта (дали е достатъчно плътна), че ще бъдем наказани, ако не участваме. Най-малкото ще бъдем наказани от времето, задето не сме платили с нещо – разсъдък, здраве или поне едни 120 франка.

Не бива да се вини виното, нито дори уискито, което не сме избрали, казваш, истинския злосторник е музиката. И ето, аз се сещам за цигулката на мрачния ми русенски дядо, виртуозната му цигулка, която всеки път напластяваше съвсем конкретен контраст между съществуването му, между свръхстандартния му апартамент, свръхсмъртното му тяло и необятните пространства на Малер, Бах и Бетовен, и как тази ужасяваща граница ме караше да мълча. За ученическата цигулка на майка ми, натикана под бузата от любящите ръце на баба ми, покрити с кръвта на поредния заклан петел, за нейния отказ да продължи да живее по-дълго от кокошките. За бунта на баща ми, малък оловен войник, който се изчерпа до “няма да насилваме детето”, вечна слава за смелите,  след което аз, съвършено свободна, станах балерина, а после поетеса. Няма как да избегнеш музиката. Интелектът, колкото и да е трениран, в един момент не издържа и се предава. Особено лесно се случва, когато две тела са близо едно до друго, достатъчно близо, за да се обичат, докато толкова много други наоколо се мразят и напластяват контраста между етера и етанола с тъмни облаци и идеи. Когато двете обичащи се тела са закодирани с бунт и всеки път, когато чуят съвършената хармония, напускат пределите си, за да я задържат, а когато се завърнат, с ръце, омазани в сладък сок, предели няма. 

Няма как да видим какво се случва след това, защото нямаме подходящи абстрактни понятия. Историята ще отсъди, според вибрациите. Историята явно не е абстрактно понятие, щом е оцеляла с толкова много музика, притисната между етанол и етер. А да оцелееш е най-важното.

Лице с повдигната брадичка. Гръдният кош изпъчен. Протяга ръка и кърви, повдига  крак и кърви, усуква се по оста си и кърви, тича до тоалетната. Голямата лампа продължава да маркира мястото ѝ върху картона с ярка, кръгла щампа.

Такава е твоята воля, творецо, ти, който си мъртъв, защото избра да не се родиш, ти, който умираш веднъж месечно, а тя те събира старателно в силиконовата си чашка и те изхвърля обратно в природата, прах при прахта, плът при плътта, бог в канализацията. 

Нито един човешки поглед не бива да се върти около този свещен акт. Гладката порцеланова кожа на тоалетната чиния те поема, ти се плъзгаш като сластен кървав ангел и се разтваряш в нови, човешки форми, които едва третото натискане на копчето ще разпръсне изцяло. 

Връща се – при живите, при погледа. Живото има нужда от погледа на други живи, иначе може да се окаже, че е мъртво, че хладния въздух е всъщност порцелан, че порцеланът е ковчег, от който не може да излезе. Не драматизира, нищо че се връща от тоалетната, нищо че току-що е погребала бог, нищо. Да умираш не е повече от едно чувство. Разположено в кръга от ярка светлина.

Повдига крак, начало на пирует. Замайване. Край.

По-късно някой я настанява пред чиния със селда. Принцеса Селда рови в чинията си и в интернет: как да почистя тоалетната чиния, за да не личат следите от бог?

Свободна ли си? пита рибата. От какво? Свободна от религия, от съвест, от планове. А тази тъга? Тази тъга, която винаги има вкус на нещо развалено?

В името на Девата, на клиториса, на всички изгубени шансове, свободна съм – крещи тя. В името на майката, която не стои в този кръг от светлина. Светкавица. Окото зад камерата не говори, не смее да говори. Аз съм свободна да кървя. Аз съм свободна да убивам бог, месец след месец. Ето костите му, забити в гърлото ми. 

Светкавица, а после един мъжки глас – преекспонирахме.

Детето ще дояде селдата. Знаеш ли, казва, в корема ми имаше бебе, но то изяде пеперуда и умря, и откакто е мъртво, обичам да ям риба.

Седя тук и чакам едно изречение. Искам то да съдържа думата селение, това е единственото условие, което му поставих.

Понеже няма какво друго да правя, изглаждам гънките на стари, нацупени текстове. Това занимание е равносилно на чоплене на устни, чесане на нос или гризане на нокти – точно толкова задоволяващо, колкото и незадоволяващо.

Павианите (Papio), наричани още бабуини или песоглавци, са род едри маймуни от семейство Коткоподобни маймуни.

Джапанки.

Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова

Бащата на Чарлз Симич.

Можех ей-сегичка да заплача и така да изчистя всичко, но за съжаление съм болезнено подута от текст и абсолютно запушена.

Big girls don’t cry, четирите сезона надуват стон в глъбините ми. Айайай.

Седя тук, ям сухи череши, обмислям и устните да подхвана.

Следва котешката тоалетна на Хелге Шнайдер.

За да завърша картината, ставам да си налея вино и се блъскам челно в един незатворен шкаф.

Стоя, държа носа си с две ръце и чакам едно изречение.

Ок, казвам накрая. Може и без селение.

А Пaул Целан, време е да стане време.

(господи, бог на числата, изслушай моята изповед)

Придърпай стрелките на часовника с воя на една неверница, която в твоята математика е избрала да бъде пространството между едно съвършено множество и една съвършена празнота. Зачеркни уравненията ми, за да ме накараш да скоча от знака за равенство в устрема на двузначието. Чуй какво преживях в скобите и после ги отвори. С единицаединностедно.

Не успях да съм тяло. Не зная какво прави тялото ми през цялата тази година. Нито веднъж не успях да вляза в него, колкото и да се натисках. Бутах сополивия пластелин на душата си в неща, което ми приличаха на врати, но нито едно не поддаде. В дъха се притисках, но той се оказа нещо неестествено, като назизустен стих с нестроен ритъм. В жили и кости дълбах, но те се оказаха чужди, срещу мен зяпна един недомил геном и ме изгони. Дърпах и рязах, мокрих и оцветявах коси, но влязох само в картини без съдържание, без пот и без сенки. Огъвах, пришпорвах, гълтах отвари и сумтях по баирите, под смълчаните облаци, но не намерих форма, която да чувствам. Къде е тялото ми? В кое измерение? Накажи ме със знание, господи.

Прегреших и що се отнася до поезията, както винаги правим с най-близките си. Наругах я, охулих, изгоних я. Натоварих я със всичките си товари, римувах я с трудно, защото поисках чуждото, поисках логиката. И се отдадох на твърдия език, бях щастлива в краката му като неопитна ученичка, ревях ту от любов,ту от страх, размазвах със сълзи кекавите си изречения, после ги гълтах и кашлях и припадах от изтощение. Когато Психея поиска храната си, поезията се изплези, хвърли тенджера на пода, а оризът се разсипа в Китай. Блажени са дисциплинираните, нали? Накажи ме с поезия, моля.

Цяла година ме преследва и Черният Четириъгълник, който е нещо като твой дявол, нали? Където и да се намирах, той ме засипваше с допамин, което е евтина дрога за трезвите, но тъй перфидна, тъй сладкоумно измислена. господи, ти обаче не си го измислил, защото дяволът е самозахранваща се формула, а ти би предпочел аз да съм стойността на ъгъла между траекторията на летящата пластмасова торбичка и магистралата на слънцето. Или поне така ми се стори в урока по математика в първи клас. Прегреших, защото повярвах в греховете си и той ме погна. Накажи ме с други дроги, господи.

Освен това прегръщах дървета, детето си, други деца и котки и кучета и крави, дивих се на природата, наблюдавах вътрешностите си, отказах се от куп неща, освободих място и се заринах с тъга, проснах се в страха си, не се оплаквах, оплаквах се, станах си съвсем чужда, съвсем нова, досадна и абсолютно чиста, намерих бял косъм и червен конец, няколко края и едно начало и идея за множество други начала. Бъди този път с мен, господи, аз съм само едно. Само едно, като в единствено или едновременно или еднаква.

Дай ми това едно.

единственият възможен път към вечността минава през огромно, прогизнало със сълзи поле от тотална слабост

Вярваш ли във времето?

Благодарение на вярата всичко се върти по-бързо и по-шеметно, скривалищата изгоряха едно по едно и сега нямам друг избор освен да се случвам в сегашно време. Дълго се съхранявах от този ход, но може би не е необходимо. Опасността във вярата не е по-голяма, отколкото другаде.

Така или иначе времето се случва паралелно, другаде. А тук, където съм, където си, когато четеш това, е все още нощ, на крачка да се срещне с утрото, и аз завинаги ще искам още.