Selda

Лице с повдигната брадичка. Гръдният кош изпъчен. Протяга ръка и кърви, повдига  крак и кърви, усуква се по оста си и кърви, тича до тоалетната. Голямата лампа продължава да маркира мястото ѝ върху картона с ярка, кръгла щампа.

Такава е твоята воля, творецо, ти, който си мъртъв, защото избра да не се родиш, ти, който умираш веднъж месечно, а тя те събира старателно в силиконовата си чашка и те изхвърля обратно в природата, прах при прахта, плът при плътта, бог в канализацията. 

Нито един човешки поглед не бива да се върти около този свещен акт. Гладката порцеланова кожа на тоалетната чиния те поема, ти се плъзгаш като сластен кървав ангел и се разтваряш в нови, човешки форми, които едва третото натискане на копчето ще разпръсне изцяло. 

Връща се – при живите, при погледа. Живото има нужда от погледа на други живи, иначе може да се окаже, че е мъртво, че хладния въздух е всъщност порцелан, че порцеланът е ковчег, от който не може да излезе. Не драматизира, нищо че се връща от тоалетната, нищо че току-що е погребала бог, нищо. Да умираш не е повече от едно чувство. Разположено в кръга от ярка светлина.

Повдига крак, начало на пирует. Замайване. Край.

По-късно някой я настанява пред чиния със селда. Принцеса Селда рови в чинията си и в интернет: как да почистя тоалетната чиния, за да не личат следите от бог?

Свободна ли си? пита рибата. От какво? Свободна от религия, от съвест, от планове. А тази тъга? Тази тъга, която винаги има вкус на нещо развалено?

В името на Девата, на клиториса, на всички изгубени шансове, свободна съм – крещи тя. В името на майката, която не стои в този кръг от светлина. Светкавица. Окото зад камерата не говори, не смее да говори. Аз съм свободна да кървя. Аз съм свободна да убивам бог, месец след месец. Ето костите му, забити в гърлото ми. 

Светкавица, а после един мъжки глас – преекспонирахме.

Детето ще дояде селдата. Знаеш ли, казва, в корема ми имаше бебе, но то изяде пеперуда и умря, и откакто е мъртво, обичам да ям риба.

мама има топла голяма ръка дланта покрив с пет греди мама изчезна в голямо петно на стената не в прозореца това лице обичам защо ме гледа мама искам да гушна мама гладен съм какво не знам дали е самолет мама мирише голяма тревога пие кафе гледа не мен о ето дланта покрив тя казва уморен си защо мое защо казва мое ти не си неин казва лицето в прозореца

Селение

Седя тук и чакам едно изречение. Искам то да съдържа думата селение, това е единственото условие, което му поставих.

Понеже няма какво друго да правя, изглаждам гънките на стари, нацупени текстове. Това занимание е равносилно на чоплене на устни, чесане на нос или гризане на нокти – точно толкова задоволяващо, колкото и незадоволяващо.

Павианите (Papio), наричани още бабуини или песоглавци, са род едри маймуни от семейство Коткоподобни маймуни.

Джапанки.

Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова

Бащата на Чарлз Симич.

Можех ей-сегичка да заплача и така да изчистя всичко, но за съжаление съм болезнено подута от текст и абсолютно запушена.

Big girls don’t cry, четирите сезона надуват стон в глъбините ми. Айайай.

Седя тук, ям сухи череши, обмислям и устните да подхвана.

Следва котешката тоалетна на Хелге Шнайдер.

За да завърша картината, ставам да си налея вино и се блъскам челно в един незатворен шкаф.

Стоя, държа носа си с две ръце и чакам едно изречение.

Ок, казвам накрая. Може и без селение.

А Пaул Целан, време е да стане време.

202021

(господи, бог на числата, изслушай моята изповед)

Придърпай стрелките на часовника с воя на една неверница, която в твоята математика е избрала да бъде пространството между едно съвършено множество и една съвършена празнота. Зачеркни уравненията ми, за да ме накараш да скоча от знака за равенство в устрема на двузначието. Чуй какво преживях в скобите и после ги отвори. С единицаединностедно.

Не успях да съм тяло. Не зная какво прави тялото ми през цялата тази година. Нито веднъж не успях да вляза в него, колкото и да се натисках. Бутах сополивия пластелин на душата си в неща, което ми приличаха на врати, но нито едно не поддаде. В дъха се притисках, но той се оказа нещо неестествено, като назизустен стих с нестроен ритъм. В жили и кости дълбах, но те се оказаха чужди, срещу мен зяпна един недомил геном и ме изгони. Дърпах и рязах, мокрих и оцветявах коси, но влязох само в картини без съдържание, без пот и без сенки. Огъвах, пришпорвах, гълтах отвари и сумтях по баирите, под смълчаните облаци, но не намерих форма, която да чувствам. Къде е тялото ми? В кое измерение? Накажи ме със знание, господи.

Прегреших и що се отнася до поезията, както винаги правим с най-близките си. Наругах я, охулих, изгоних я. Натоварих я със всичките си товари, римувах я с трудно, защото поисках чуждото, поисках логиката. И се отдадох на твърдия език, бях щастлива в краката му като неопитна ученичка, ревях ту от любов,ту от страх, размазвах със сълзи кекавите си изречения, после ги гълтах и кашлях и припадах от изтощение. Когато Психея поиска храната си, поезията се изплези, хвърли тенджера на пода, а оризът се разсипа в Китай. Блажени са дисциплинираните, нали? Накажи ме с поезия, моля.

Цяла година ме преследва и Черният Четириъгълник, който е нещо като твой дявол, нали? Където и да се намирах, той ме засипваше с допамин, което е евтина дрога за трезвите, но тъй перфидна, тъй сладкоумно измислена. господи, ти обаче не си го измислил, защото дяволът е самозахранваща се формула, а ти би предпочел аз да съм стойността на ъгъла между траекторията на летящата пластмасова торбичка и магистралата на слънцето. Или поне така ми се стори в урока по математика в първи клас. Прегреших, защото повярвах в греховете си и той ме погна. Накажи ме с други дроги, господи.

Освен това прегръщах дървета, детето си, други деца и котки и кучета и крави, дивих се на природата, наблюдавах вътрешностите си, отказах се от куп неща, освободих място и се заринах с тъга, проснах се в страха си, не се оплаквах, оплаквах се, станах си съвсем чужда, съвсем нова, досадна и абсолютно чиста, намерих бял косъм и червен конец, няколко края и едно начало и идея за множество други начала. Бъди този път с мен, господи, аз съм само едно. Само едно, като в единствено или едновременно или еднаква.

Дай ми това едно.

Кърви, която си е тръгнала

Разказват ми, че Девата издъхнала

сред пир, на маса с кървави меса,

и сянката  ѝ се родила там

с престилка, със разрошена коса,

в обятията от сиво.

Девата загина и това

не се намести даже във историята.

Трагедията няма запетайки

и други препинателни, и кой

ли ще посмее без опори

да пише, да я диша?

Лесно е без дъх да се говори.

Какво научих всъщност?

Че светът зависи. Случайността

увисва като прилеп тук и там, а нощем

раздават се случайно имената.

И местата им. И още:

Девата си тръгна със невинност,

но вина изпитват близките ѝ хора.

Светът е натежал и неподвижен,

Христос е с главоболие, Светият Дух –

сред вечна пролет, с пролетна умора.

Сред този вой от празнота дойде слуха,

че Девата лишена е от тяло,

а блудницата – двойна, наедряла,

в леглото си сред меките прозявки…

Не, нищо не излиза от това,

ни притча, нито параграф.

В хипотенузата на онзи свят триъгълник

стои, неизчислен, сънят.

На метър от смъртта.

Това ли ни побърква?

Изглежда Девата наистина умря.

Там, дето времето безмълвно е,

едва ли има шанс да разбера

защо. Бог също във плача е на Мария.

Той себе си изтрива с преподреждане.

Разменя бебета с утроби, декантира

бутилките на новото. Мълчи надеждата.

Но който чуе, няма да забрави,

и който ослепее, уж проглеждал…

Коленичим и неволно се изреждаме

да бъдем нея и да бъдем воя ѝ.

Но няма на кого да се обидим.

Това сме ние, само неразбиращо

се струпват облаци върху тъгата ни –

изкормено, разцъфналото зрелище

на зрелостта. Умря коя?

Учителката, лелката, приятелката?

С избръснати крака, с чорапогащник,

вероятно и с червило, вчера купено.

Пирът на малките неща,

на ни едно петно във мивката,

на ни едно…

Кърви, което си е тръгнало.

Animula vagula blandula

Едва-едва изхвърлена отвъд, плахо чукам по черупка с главоболие, но отваря се главата ми. Люспите от спомени в краката, слънцето, издуло тишината, колко е познато всичко, но не искам да е мое, а и аз се нямам. Този ден навън е възпалителен, пълен е със течности без твърдост, пълен с очертания за повече (явно тук, сред този сън, се ражда празнотата). Някъде стените се пропукват, някъде празнуват пълнолунието, още виждам в другата страна, където съм пораснала до трийсет грама.  Тук съм под карфицата на юли, тук се чувствам приютена от пръстта под стъпалата си. Една река отнася, после връща, после пита „Ти ли си?“

Заякнала от кал,  вместо да политна, кимам аз.

Още време

Вярваш ли във времето?

Благодарение на вярата всичко се върти по-бързо и по-шеметно, скривалищата изгоряха едно по едно и сега нямам друг избор освен да се случвам в сегашно време. Дълго се съхранявах от този ход, но може би не е необходимо. Опасността във вярата не е по-голяма, отколкото другаде.

Така или иначе времето се случва паралелно, другаде. А тук, където съм, където си, когато четеш това, е все още нощ, на крачка да се срещне с утрото, и аз завинаги ще искам още.

Soledad

Бяла е стаята, почти символична, почти нереална, светнала от празнота и радост. Седя с изпънат гръб по средата ѝ, обгърната от полупрозрачна златиста тъкан, и се взирам на изток. Прозорците са широко отворени и гледката е разперила ръце за прегръдка. Виждам как пенливите вълни, тъмносини в недрата си и сребристи по периферията от раждането на изгрева, напевно настъпват към плажа, докосвайки все повече от бежовата плът на влажния нощен пясък. Една нежна розова ръка докосва челото ми…