Близостта на телата кара абстрактните понятия да се отдалечават от буквите, в които са облечени. Това не би било проблем, ако не искахме толкова силно и точно сега да създадем ново тяло от текст, което да спаси света от войната, омразата и загубата на смисъл, от неясните очертания на изкуството и неестествената тежест на свръхчовека. Останалото се разтваря лесно в етанол. Разстоянието между “интелект” и “интерес” и после “несресан”, след което “харесва ми”, е само няколко глътки от калифорнийското розе реколта 2014 или от тежкобъчвеното уиски, за което никой от нас не е платил. 

Преследва ни мисълта (дали е достатъчно плътна), че ще бъдем наказани, ако не участваме. Най-малкото ще бъдем наказани от времето, задето не сме платили с нещо – разсъдък, здраве или поне едни 120 франка.

Не бива да се вини виното, нито дори уискито, което не сме избрали, казваш, истинския злосторник е музиката. И ето, аз се сещам за цигулката на мрачния ми русенски дядо, виртуозната му цигулка, която всеки път напластяваше съвсем конкретен контраст между съществуването му, между свръхстандартния му апартамент, свръхсмъртното му тяло и необятните пространства на Малер, Бах и Бетовен, и как тази ужасяваща граница ме караше да мълча. За ученическата цигулка на майка ми, натикана под бузата от любящите ръце на баба ми, покрити с кръвта на поредния заклан петел, за нейния отказ да продължи да живее по-дълго от кокошките. За бунта на баща ми, малък оловен войник, който се изчерпа до “няма да насилваме детето”, вечна слава за смелите,  след което аз, съвършено свободна, станах балерина, а после поетеса. Няма как да избегнеш музиката. Интелектът, колкото и да е трениран, в един момент не издържа и се предава. Особено лесно се случва, когато две тела са близо едно до друго, достатъчно близо, за да се обичат, докато толкова много други наоколо се мразят и напластяват контраста между етера и етанола с тъмни облаци и идеи. Когато двете обичащи се тела са закодирани с бунт и всеки път, когато чуят съвършената хармония, напускат пределите си, за да я задържат, а когато се завърнат, с ръце, омазани в сладък сок, предели няма. 

Няма как да видим какво се случва след това, защото нямаме подходящи абстрактни понятия. Историята ще отсъди, според вибрациите. Историята явно не е абстрактно понятие, щом е оцеляла с толкова много музика, притисната между етанол и етер. А да оцелееш е най-важното.

Остров

Какво не е наред, какво
отново следва да се подреди, какво
да се преобразува в смисъл,
в закуската за утре, в независим климат?
Какво не е в това, че пак в какво те има?
Виж тук – трохи от сутринта, а тук –
как под лампата те втриса
от разчлененото ти мислене.
Какво виси все пак от покрива?
Предвкусваш хляб, луна и вино,
но оставаш зад вратата и
не искаш да заспиш и
се гърбиш над чинията с посоки.
Виж – обрив, виж как прекали
с пунктуацията, виж лицето си,
провери
все пак дали не е отворено,
сложи стрела вместо поредна точка
нали
нали
нали
или въпросителна.
Какво ще те спаси,
освен да постоянстваш в голотата си?
Засега с измръзнали пети
и вкочанено веро
упорито триеш зимата от острова,
неприветлив в този вид за хората.

Пулс, подарен от съня

Ставам рано. Колко лесно било
да прескоча дълбоката пропаст.
Само малкото труд – от леглото
да сваля двеста и няколко кости.

На килима, далеч от съня ми,
да ги подредя, за да се стегнат и
да попият капки странно сияние
от гърба на луната, изчезващ

в настойчивия прилив на светлото.
Сякаш тяло потъва във езеро,
но после изплува в кафето ми
под формата на изречение.

Колко крехко е всичко наоколо,
колко сродно – каймака във чашата
и лилавия дъх на високия
облак с изгревната опашка.

Колко леки са всички натрупвания,
отведнъж колко важни и пъргави!
Колко удобни са всичките счупени
опити и недовършености!

Колко лесно било. Само липсата
да е в точната времева рамка.
Шест без пет. Край и начало на приказка.
Пулс, подарен от съня,
който буди ме все по-бурно и рано.

Успях

Няма как да изкача този склон на декември
без да мина напряко през една пещера,
която свързва свлачищата на устрема
и неравномерното, катерещо дишане, винаги хлъзгаво,
с вътрешността на планината, в която е толкова тъмно,
че няма значение колко път ми остава, защото
така или иначе не зная къде точно е то,
нито къде е останалото.
Наричам пещерата си Танц, нищо че в нея
съм абсолютно прозрачна и неподвижна,
това, което мускулите ми правят
е само една от многобройните възможности,
неизползвани от светлината, решила да липсва.
Тъмнината на свой ред използва дирите сладост,
които оставя изкачването.
Те ухаят на пот, те са смисъла на обонянието,
но се движат надолу и после във кръг, неспокойни.
Те се движат към ядрото на времето, без да ме уморяват.
Краят им е тунел, който прилича на поглед във чаша,
вероятно традиционно до прозявка шампанско, което отпивам със поглед
на току-що свестен алпинист,
чиито първи думи ще бъдат:
паднах, успях.

В небето търся само халюцинации на прорези.

Не очаквам никаква естетика във метафизиката.

Само нещо мимолетно, отстранено бързо от премигване.

Нещо по-болезнено от това да си извиеш шията

под гилотината на невъзможното нагоре.

Край на смяната

Едно пияно от безлуние небе
вършее в чекмеджетата с мастило.
След него облаци – готически страшилища –
мачкат светлината на света ни дребен.

Над немощта на лампите, ламетата,
махмурлука, всички украшения,
слънцето като намусена прислужница
замазва с мокра гъба тъмното,
полира мълчаливо Алпите и отраженията им
в реката, колкото да не стои безделно
до момента, в който
падането на измръзнала звезда отмери
край на смяната във пет без пет.