Писък

Следобедът успокоява дишането си. По-малките деца, уморени от племенните си танци под слънцето, играят унесено на едно одеало под чадъра като в реклама от осемдесетте. Възрастните са достигнали онова специално ниво на концентрация на бяло вино в организма, което не ги прави забележимо пияни, но и не им позволява да се отдадат на естествения си инстинкт да си тръгнат от продължилия вече цял ден детски рожден ден. Всеки носи своята версия на безобидна, размазана усмивка. Бащата на О. вади ликьор от килера. По-големите деца, които също седят с нас на масата, предлагат „игра за разведряване“, която включва теглене на числа и изпълняване на разни номера според специална таблица. Например пълзене под столове, лицеви опори, подскоци и подобни физически изпитания. Аз съм трезва, не защото не ми се пие, а защото само така мога да отдам подобаваща чест на пътуването си като майка. Играта дава бързи резултати, градината се оглася от пърхави хихикания, малките деца се приближават плахо, ококорени, няколко с палци в устите . Т. чупи очилата си, докато прави латерално кълбо. След 5 кафета чакам реда си с нетърпение, мускулите ми са гладни за движение. Пада ми се 5 вертикално и 10 хоризонтално, което се оказва писък. Писък до изпразване на дробовете, пояснява чипоносата Л. и ме гледа предизвикателно, така, както само десетгодишните момиченца могат. Какво? Аз и писък? Срещам погледите на останалите, съвсем неангажиращи са. Това не са хора, пред които бих се срамувала да се откажа, макар че в същото време помня точно кога и в какъв контекст всеки един от тях ми е казвал, че говоря твърде тихо. Обмислям да гаврътна чашка ликьор за смелост, защото съм сигурна, че това упражнение просто не го мога, тези мускули просто не съществуват у мен, но инатът се включва навреме. Поглеждам към О., поемам дълбоко въздух и…

Колко време? Минута, две или повече? Не знам. Не чувам този мой писък, но усещам колко е приятен. Приятно ми е да го изпускам от себе си и не искам да спирам. Дори когато усещам, че въздухът в дробовете ми свършва, от някъде се появява нов въздух, който продължава да захранва пищенето. Когато то най-сетне замлъква, се оказвам в кръга от тишина, очите на приятелите ми са широко отворени, сякаш придържани от клечки за зъби, противно гравитацията на жегата. Главата ми е лека, цялото ми тяло е леко, съвършено темперирано, усещам мисълта си остра като ръб на хартия. Уау, казва М., това бяха поне 3 гласа, насложени един в друг. Не, не три гласа, поне 30 години, мисля си. Едногодишният Ю., който досега е спал на тревата, се разплаква, гледа ме уплашено. Никой не му обръща внимание. Срещам погледа на О. Той накланя глава и започва да се смее по онзи начин, който някога, в зората на човечеството, е създал понятието „радост“. Малко след някой подобен писък вероятно.

Как така в един момент чувстваш ясно как цялата тъга на света се е събрала в гърлото ти и те души, а в следващия дъвчиш настървено сандвич с пилешко и си тананикаш „Тиха среднощна нега“?

Велика биология.

Блага

След втората ми среща с Яна Лозева, вървя дълго из една съвсем блага, упоена от неделята София. Използвам дългата сатенена рокля, с която се снимах, като одеяло за пикник в тревата. Роклята е на 7 години, носила съм я вече във всички важни емоции, но никога извън дома, и това е хубав дебют за нея, денят е подходящ, тревата е сочна и рисува.

Как беше премиерата, пита Яна, аз сумтя в опит за неутрален отговор. Така и си помислих, каза тя, аз след такива неща съм като болна.

Не ѝ разказвам колко се срамувах, че носих костюм, защото исках да кажа нещо важно, което забравих. Което забравих, обличайки се.

Докато лежим върху роклята и гледаме облаците (те са пяна, а синевата е вана, в която се къпем насън), кихам няколко пъти. Кихавиците изминават поне километър през вътрешността ми. Облекчаващо е.

От няколко дни, съвсем без да искам, мисля за нещо, което онова злобно човече с мустачки от 20 век е казало „Знам, че всяко велико дело на този свят дължи развитието си на велики оратори, а не на велики писатели.“

Днес всичко е друго, каза Яна, смених фона. Не много. Гледам да се разнообразявам според възможностите, които ми се предлагат.

Това, което ни се предлага сега, е абсолютно същото като и тогава. Водата на ваната не е сменяна. Но всичко е друго.

След сладоледа започвам да мисля, че има една друга възможна история – тази на тихото разбиране, на кратките проблясъци свързаност, за която е по-добре наистина да се мълчи и може би само в краен случай да се пише. Затварям очи за съвсем кратко и когато ги отварям, съм като измита вътрешно.

Офия

Забранявам да пишеш, освен ако не е за самолети. – казва О и разлива с широк жест, прилягащ на дързостта му, чашата ми с кафе, а тя превръща столчето на автобуса в топло усещане за провал.

Всъщност съвсем нямах намерение да пиша. Посегнах към четириъгълното си продължение на ръката само заради привичната на възрастните невъзможност да се взират в преминаващия покрай прозорците пейзаж за повече от 20 секунди. Бях отворила приложение за онлайн банкиране, а сега седях в локва кафе.

За самолети значи, добре. След малко ще се качим в един такъв. За пореден път тази година. Когато страхът ми от летене изчезна, той отстъпи място на досадата, тоест на маската на досадата, която – типично за възрастните – се опитва да покрие вълнението, онова чувство, люшкащо се опасно близо до страха. О. все още не познава този емоционален карнавал.

След малко ще влезем в малкото летище Базел-Мюлхейм. Ще минем през тоалетната, където той ще натисне зелено копче под въпроса „Доволни ли сте от нашите тоалетни днес?“. Аз ще се преоблека и ще натикам прогизналите с кафе панталони в найлонова торба, която ще забравя до мивките. Ще излезем отново навън, за да изпуша една бърза цигара, докато се опитвам да привлека вниманието на О. върху нещо по-достойно от ръката на майка му, която приближава странното димящо нещо към устата си. Затова и няма да успея да потъна в медитативното състояние, което ми обещава гледката на плоската земя – трамплин наоколо. Един зелен автобус води нови тумба желаещи за излитане, а после завива и се спуска да събере онези, които току-що са пристигнали от долната платформа. Там седяхме точно преди седмица.

После ще преминем необходимите точки на проверка, там, където си събличаме якетата (ще се сетя за торбата с мокрите панталони, но няма да се върна), доказваме идентичността и намеренията си (да, макар че не носи моето фамилно име, приликата ни е достатъчна, за да докаже, че не съм някакъв случаен човек, отвличащ дете, което явно е упоено достатъчно, че да целува ), и накрая там, където гигантски шоколади и близалки проверяват вътрешната сила на моето все още ново родителско „не“ (става все по-лесно, по-органично, като градина от гигантски близалки).

Десет минути по-късно ще влезем  в онази зала, където се събират чакащите за нискобюджетни полети към балканските държави. Тоалетните там не заслужават да натиснеш зелено копче, оранжевото е достатъчно. Автоматът за напитки е развален, както и глупавите люлеещи се колички, които иначе гладно поглъщат родителски монети. От детските писъци наоколо ми се приисква да се преоблека, но вече нямам с какво. Но малко пот е част от костюма на пътуващия.  Спомням си времето, когато  бебешкият плач събуждаше малки водопадчета кърма от гърдите ми, което беше особено неприятно, когато собственото ми бебе не беше наоколо, а в яслата например. Усещането приличаше на това да седиш в локва кафе, макар течността да беше значително по-малко. Тук, в тази чакалня на изтока, има много бебета. Благодарността се ражда в присъствието на правилната перспектива. Животът се ражда от неудобството.

Чакаме, седнали на мокета на пода, защото седящите места отдавна са свършили. Няколко пъти някой се спъва в краката ми, макар че съм притиснала колене до гърдите. Разглеждаме книжки и ядем сухари, чиито трохи аз старателно събирам, но от скоро знам, че го правя не защото съм такъв човек, а само защото магнитното поле на Швейцария ме държи прекалено здраво. От време на време поглеждам към изход 27, за да видя дали е отворен, но във все по-дългата опашка не се забелязва движение. Струва ми се, че всичко това би трябвало да преживея другояче. Размечтавам се. Откакто нося обеци, тялото ми сякаш е загубило голяма част от устойчивостта си, а ландшафта на мечтите е сменен с нещо блестящо. Сякаш бронята ми е била стопена и свита в няколкото грама метал, сгушени в ушната ми мида като спомен за отдавна отминал рицарски живот. Окичена от този спомен, бих пристъпила гордо по пистата към личния си самолет, примерно, където също не бих допуснала присъствието на трохи, не защото съм такъв човек, а такъв хамелеон.

След това нещата се забързват. Високоговорителите си устройват звуков дуел, опашките се размърдват, ние се изправяме, минаваме през още някаква проверка на паспортите, затлачена от нервна жена с прекалено голям ръчен багаж, която крещи на служителките, някой ни махва да побързаме, прибирам явно твърде скучните си документи в джоба на сакото.

Чак в последствие забелязвам, че жената е крещяла на чужд ми език. Може би е нормално след многобройните проверки отведнъж контролът да отслабва. Или да отслабва магнитното поле. Може би тук вече е официално обявената ничия земя, анархията на 250 квадратни метра, експеримент, който е трябвало да се състои. Или е случайност, съвсем позволима случайност, имайки предвид натиска на множеството. Миризмата, децибелите, трохите. Или може би за мъничко сме станали невидими, омагьосани от някоя приказка, която О. е настоял да прочета точно чейронтраннадесет пъти. Или са били слушалките, с които запуших слуховите си канали веднага щом закопчахме предпазните колани, или е главата на О., намерила котешкото си място в скута ми, повлякла ме към сладки двучасови сънища. Или е самолетът, който обърка всичко, защото е грешният самолет, защото е самолетът за Осхрид, Окдеса, Оксенбург, Огове, Огие, Ован, Омалие…

И въпреки това, напускаме мястото, където паметта създава легенди, напускаме лесното и пристигаме някъде.

Приложението за онлайн банкиране премигна само веднъж и ето, цял един живот се смени. 

Музей на отвращението

Тенджерата с къкрещ боб в 6.30 в кафенето на гарата.

Тези, наредили се по пластмасовите столове, за да чакат боба, влака, нищото.

Миризмата на цигари в сплъстената тъга на чакалнята.

Пияният, който повтаря, че чака охраната, за да ѝ пречупи гърлото.

Дългуч с чувал в парка, дошъл от непубликуван ръкопис на Стивън Кинг, настъпил измисленото ми островче от спокойствие завинаги с две реплики.

Подпухналото лице, запътено към скорошна смърт, разхождано от кротък човек, разхождащ на свой ред бяло кученце в мъглата под изгрева.

Педиатърката, размахваща в лицето на крехко самочувствие рецепта, съдържаща два антибиотика срещу вирусна инфекция.

Тъмното във фугите. В ъглите на баните, между блоковете, лепкавия език на разрухата.

Сергиите, понятието наред със съдържанието им.

Белият хляб, дъхащ на фабричен въздух, на фабрика, на отдавна незабърсван плот, опакован в целофан, с размер на четиригодишно дете.

Тишината в ума, а отвъд – вечният шум.

Празното петно там, където е имало училище. Празните погледи там, където е имало учители.

Миризмата на капан. На страх. На собствената ми пот.

Невинните, които все пак живеят тук, оплескани от мен самата.

Чужд си тук, но не заради езика. Чужд си заради моята немощ пред света. Няма как да ти обясня на който и да е език какво ще прави жената, която спи върху два вече разкашкани картона, когато завали.

Мета

Единственият възможен текст по темата би бил един съвършен не-текст, ненаписване на невъзможното с цел магията на двойното отрицание да си свърши работата. Но и в неписаното темата остава и то остава като топка в корема, като типично за декември болезнено свиване в минимални (телесни) територии, излазът на текста затворен, текстът метаболизиран от тялото. До съвършенство. До скоро, мой текст.

А., която може би ще прочете този текст с помощта на DeepL, ми писа, че домът не бил някакво място, а бил просто там, където съм. Ще прощаваш, скъпа А., но това са врели некипели (DeepL, take this!) или ако предпочиташ бабини деветини (what about this?). Ако сега не ми се говори с теб, то точно това е причината. Как да говоря, щом самото говорене се осъществява с граматиката и фонетиката на това, което не е част от мен, ерго нямам никаква възможност да изразя нещо друго освен чуждост. Дори и отчуждението е място, но недостъпно за други, ето защо съм толкова заета –  начертавам истинската карта, която е изпълнена с граници. За да преминеш тези граници се изисква преобличане на гласните струни, активиране на други неврони превключване на друга предавка, което автоматично повлича колата ми по други теми. Трябва ли да се оправдавам, че сега точно не ми се преоблича, че ми се носи пижама по цял ден, и то някоя от бабините ми? Представи си човек, който влиза в хотелска стая. Знае как да борави с всички неща в нея, но не забравя, че те не са неговите. Гледа да не ги повреди и да не разхвърля много, неудобно му е от камериерките, които идват всеки ден. Вечерите прекарва облечен в работните си дрехи, защото не си е взел пижама, защото няма куфар, който може да пренесе този товар на пижамата. Дори и човекът да прекара дълго време в тази стая, хотелът си оставя хотел. Не е трудно, леко е, и това е ужасно. Не е място, език е, също може да го наречем чужд език.

DeepL някога може и да промени това, но аз през цялото това време изрядно внимавах да не се заразя от техно-оптимизъм (този на А. е доста заразен), така че предпочитам да изключа телевизора малко преди прогнозата за времето.

Никаква мета. Не съществува. Невъзможно е и не е текст.