Офия

Забранявам да пишеш, освен ако не е за самолети. – казва О и разлива с широк жест, прилягащ на дързостта му, чашата ми с кафе, а тя превръща столчето на автобуса в топло усещане за провал.

Всъщност съвсем нямах намерение да пиша, посегнах към четириъгълното си продължение на ръката само заради привичната на възрастните невъзможност да се взират в преминаващия покрай прозорците пейзаж за повече от 20 секунди. Бях отворила приложение за онлайн банкиране, но сега седях в локва кафе.

За самолети значи, добре. След малко ще се качим в един такъв. За пореден път тази година. Когато страхът ми от летене изчезна, той отстъпи място на досадата или тоест на маската на досадата, която – типично за възрастните – се опитва да покрие вълнението ми, люшкащо се все още опасно близо до страха. О не познава нито една от тези емоционални игри.

След малко ще влезем в малкото летище Базел-Мюлхейм. Ще минем през тоалетната, където той ще натисне зелено копче под въпроса „доволни ли сте от нашите тоалетни днес?“. Аз ще се преоблека и ще натикам прогизналите с кафе панталони в найлонова торба, която ще забравя до мивките. Ще излезем отново навън, за да изпуша една бърза цигара, докато се опитвам да привлека вниманието на О върху нещо по-достойно от ръката на майка му, която приближава странното димящо нещо към устата си. Затова и няма да успея да потъна в медитативното състояние, което ми обещава гледката на плоската земя – трамплин наоколо. Един зелен автобус води нови тумба желаещи за излитане, а после завива и се спуска да събере онези, които току-що са пристигнали от долната платформа. Там седяхме точно преди седмица.

После ще преминем необходимите точки на проверка, там, където си събличаме якетата (ще се сетя за торбата с мокрите панталони, но няма да се върна), доказваме идентичността и намеренията си (да, макар че не носи моето фамилно име, приликата ни е достатъчна, за да докаже, че не съм някакъв случаен човек, отвличащ дете, което явно е упоено достатъчно, че да целува ), и накрая там, където гигантски шоколади и близалки проверяват вътрешната сила на моето все още ново родителско „не“ (става все по-лесно, по-органично, като градина от гигантски близалки).

Десет минути по-късно ще влезем  в онази зала, където се събират чакащите за нискобюджетни полети към балканските държави. Тоалетните там не заслужават да натиснеш зелено копче, оранжевото е достатъчно. Автоматът за напитки е развален, както и глупавите люлеещи се колички, които иначе гладно поглъщат родителски монети. От детските писъци наоколо ми се приисква да се преоблека, но вече нямам с какво. Но малко пот е част от костюма на пътуващия.  Спомням си времето, когато  бебешкият плач събуждаше малки водопадчета кърма от гърдите ми, което беше особено неприятно, когато собственото ми бебе не беше наоколо, а в яслата например. Усещането приличаше на това да седиш в локва кафе, макар течността да беше значително по-малко. Тук, в тази чакалня на изтока, има много бебета. Благодарността се ражда в присъствието на правилната перспектива. Животът се ражда от неудобството.

Чакаме, седнали на мокета на пода, защото седящите места отдавна са свършили. Няколко пъти се спъват в краката ми, макар че съм притиснала колене до гърдите. Разглеждаме книжки и ядем сухари, чиито трохи аз старателно събирам, но от скоро знам, че го правя не защото съм такъв човек, а само защото магнитното поле на Швейцария ме държи прекалено здраво. От време на време поглеждам към изход 27, за да видя дали е отворен, но във все по-дългата опашка не се забелязва движение. Струва ми се, че всичко това би трябвало да преживея другояче. Размечтавам се. Откакто нося обеци, тялото ми сякаш е загубило голяма част от устойчивостта си, а ландшафта на мечтите е сменен с нещо блестящо. Сякаш бронята ми е била стопена и свита в няколкото грама метал, сгушени в ушната ми мида като спомен за отдавна отминал рицарски живот. Окичена от този спомен, бих пристъпила гордо по пистата към личния си самолет, примерно, където също не бих допуснала присъствието на трохи, не защото съм такъв човек, а такъв хамелеон.

След това нещата се забързват. Високоговорителите си устройват звуков дуел, опашките се размърдват, ние се изправяме, минаваме през още някаква проверка на паспортите, затлачена от нервна жена с прекалено голям ръчен багаж, която крещи на служителките, някой ни махва да побързаме, прибирам явно твърде скучните си документи в джоба на сакото

Чак в последствие забелязвам, че жената е крещяла на чужд ми език. Може би е нормално след многобройните проверки отведнъж контролът да отслабва. Или да отслабва магнитното поле. Може би тук вече е официално обявената ничия земя, анархията на 250 квадратни метра, експеримент, който е трябвало да се състои. Или е случайност, съвсем позволима случайност, имайки предвид натиска на множеството. Миризмата, децибелите, трохите. Или може би за мъничко сме станали невидими, омагьосани от някоя приказка, която О е настоял да прочета точно чейронтраннадесет пъти. Или са били слушалките, с които запуших слуховите си канали веднага щом закопчахме предпазните колани, или е главата на О, намерила котешкото си място в скута ми, повлякла ме към сладки двучасови сънища. Или е самолетът, който обърка всичко, защото е грешният самолет, защото е самолетът за Осхрид, Окдеса, Оксенбург, Огове, Огие, Ован, Омалие…

И въпреки това, напускаме мястото, където паметта създава легенди, напускаме лесното и пристигаме някъде.

Приложението за онлайн банкиране премигна само веднъж и ето, цял един живот се смени. 

Музей на отвращението

Тенджерата с къкрещ боб в 6.30 в кафенето на гарата.

Тези, наредили се по пластмасовите столове, за да чакат боба, влака, нищото.

Миризмата на цигари в сплъстената тъга на чакалнята.

Пияният, който повтаря, че чака охраната, за да ѝ пречупи гърлото.

Дългуч с чувал в парка, дошъл от непубликуван ръкопис на Стивън Кинг, настъпил измисленото ми островче от спокойствие завинаги с две реплики.

Подпухналото лице, запътено към скорошна смърт, разхождано от кротък човек, разхождащ на свой ред бяло кученце в мъглата под изгрева.

Педиатърката, размахваща в лицето на крехко самочувствие рецепта, съдържаща два антибиотика срещу вирусна инфекция.

Тъмното във фугите. В ъглите на баните, между блоковете, лепкавия език на разрухата.

Сергиите, понятието наред със съдържанието им.

Белият хляб, дъхащ на фабричен въздух, на фабрика, на отдавна незабърсван плот, опакован в целофан, с размер на четиригодишно дете.

Тишината в ума, а отвъд – вечният шум.

Празното петно там, където е имало училище. Празните погледи там, където е имало учители.

Миризмата на капан. На страх. На собствената ми пот.

Невинните, които все пак живеят тук, оплескани от мен самата.

Чужд си тук, но не заради езика. Чужд си заради моята немощ пред света. Няма как да ти обясня на който и да е език какво ще прави жената, която спи върху два вече разкашкани картона, когато завали.

Мета

Единственият възможен текст по темата би бил един съвършен не-текст, ненаписване на невъзможното с цел магията на двойното отрицание да си свърши работата. Но и в неписаното темата остава и то остава като топка в корема, като типично за декември болезнено свиване в минимални (телесни) територии, излазът на текста затворен, текстът метаболизиран от тялото. До съвършенство. До скоро, мой текст.

А., която може би ще прочете този текст с помощта на DeepL, ми писа, че домът не бил някакво място, а бил просто там, където съм. Ще прощаваш, скъпа А., но това са врели некипели (DeepL, take this!) или ако предпочиташ бабини деветини (what about this?). Ако сега не ми се говори с теб, то точно това е причината. Как да говоря, щом самото говорене се осъществява с граматиката и фонетиката на това, което не е част от мен, ерго нямам никаква възможност да изразя нещо друго освен чуждост. Дори и отчуждението е място, но недостъпно за други, ето защо съм толкова заета –  начертавам истинската карта, която е изпълнена с граници. За да преминеш тези граници се изисква преобличане на гласните струни, активиране на други неврони превключване на друга предавка, което автоматично повлича колата ми по други теми. Трябва ли да се оправдавам, че сега точно не ми се преоблича, че ми се носи пижама по цял ден, и то някоя от бабините ми? Представи си човек, който влиза в хотелска стая. Знае как да борави с всички неща в нея, но не забравя, че те не са неговите. Гледа да не ги повреди и да не разхвърля много, неудобно му е от камериерките, които идват всеки ден. Вечерите прекарва облечен в работните си дрехи, защото не си е взел пижама, защото няма куфар, който може да пренесе този товар на пижамата. Дори и човекът да прекара дълго време в тази стая, хотелът си оставя хотел. Не е трудно, леко е, и това е ужасно. Не е място, език е, също може да го наречем чужд език.

DeepL някога може и да промени това, но аз през цялото това време изрядно внимавах да не се заразя от техно-оптимизъм (този на А. е доста заразен), така че предпочитам да изключа телевизора малко преди прогнозата за времето.

Никаква мета. Не съществува. Невъзможно е и не е текст.

3

След няколко часа, в 2.14, ще получа дипломата си. Бакалавърска степен по родителство. Не искам да се хваля, но противно на всички очаквания, чужди и мои собствени, завърших с отличие. Не че нямах сериозни пропуски, но в последните месеци наистина посветих страшно много време на дипломната си работа, наречена „Разсеяно, но ангажирано присъствие“ и наваксах. Естествено, на защитата имах пищови – леген с вода под пързалката, супер бърза щайга-количка с гумите на старото ми колело, замък от кашони, много сладолед, охлюви в кутия, пера от гарван. Никой не усети, че не обичам да строя невъзможно скучни неща с лего и че адски се стягам, когато трябва да отговарям на детски въпроси, защото ми показват, че скалните образувания на света ми са шуплести. Цитирах от няколко съмнителни книги, доказващи как този вид трудни или досадни за мен дейности са всъщност принадлежни към друг факултет. Босоногият, мърляв професор, чиято коса не е къпана от второ пришествие, махна щедро с ръка – движение, което наистина приличаше на оценка, изписана във въздуха, и се пъхна в скута ми. Справих се успешно после и с анализа на възходите и паденията ми през първите месеци, дотолкова успешно, че дори мисля за себе си тогава като за друго дете, което по чудо е оцеляло и пораснало. Това е разстоянието, което спасява, което пише израстване, отличен 6, не – отличен О, който казва, че съм мека и топла, а това си е направо повече от шестица.

Естествено, аз не съм съвсем доволна. Наистина очаквах, че ще имам по-интересни отговори на многобройните и плъзнали навсякъде като мравки на амфетамин въпроси защо, че няма да ми се налага да казвам такива ужасяващи реплики като може ли малко по-тихо, или искам да остана сама (и двете ми бяха върнати тъпкано, в същата моя отчаяна тоналност и с онзи сериозен детски поглед, който срива в адската дупка на срама всеки поне малко съзнателен възрастен), че ще съм се научила да не се страхувам, когато траекториите на любопитството се окажат извън погледа ми, че финото изкуство на концентрацията върху текст, докато някой сипе пясък по косата ми или си пуска за стотен път Моите цветове и твоите, би трябвало да ми се отдава по-добре. Когато преди три години това ново присъствие ловко и неочаквано обрули объркването ми, бях сигурна, че никога, ама никога няма да му се ядосам, че вече дори не съм способна на това. Сега ме гризе доста, че все пак съм способна да се ядосвам, и то за какво ли не. Когато ме буди сутрин в шест, ровейки с малко пръстче в ноздрата ми, когато дори не удостоява с поглед съвършената консистенция на зеленчуците, които съм приготвила (и по този начин ме кара да се срамувам  въобще от идеята така смешно буржоазно да се старая), когато ме поставя в жизненоважната необходимост да изричам забрани и да посрещам пълното им игнориране с бодър дух и твърда ръка (докато той крещи пусни ме, не, не, не), когато усетя границите на силата си, границите на лекотата и хумора си, или пък когато усетя лекотата, с която ставам нещо, предопределено да бъде отречено. Но философстването също е друг факултет. А и е по-добре да пестя силите и диапазона на размишленията си, защото след тази защита не ме очаква нито ваканция, нито стаж, нито околосветско пътешествие. Продължавам директно със следващото ниво, в същите библиотеки на хаоса и със същите специалности, чиято единствена цел е поддържането на живота.

Като се замисля обаче – околосветско пътешествие, това май не е лоша идея за магистратура. Естествено става въпрос за свят, построен от лего.

202021

(господи, бог на числата, изслушай моята изповед)

Придърпай стрелките на часовника с воя на една неверница, която в твоята математика е избрала да бъде пространството между едно съвършено множество и една съвършена празнота. Зачеркни уравненията ми, за да ме накараш да скоча от знака за равенство в устрема на двузначието. Чуй какво преживях в скобите и после ги отвори. С единицаединностедно.

Не успях да съм тяло. Не зная какво прави тялото ми през цялата тази година. Нито веднъж не успях да вляза в него, колкото и да се натисках. Бутах сополивия пластелин на душата си в неща, което ми приличаха на врати, но нито едно не поддаде. В дъха се притисках, но той се оказа нещо неестествено, като назизустен стих с нестроен ритъм. В жили и кости дълбах, но те се оказаха чужди, срещу мен зяпна един недомил геном и ме изгони. Дърпах и рязах, мокрих и оцветявах коси, но влязох само в картини без съдържание, без пот и без сенки. Огъвах, пришпорвах, гълтах отвари и сумтях по баирите, под смълчаните облаци, но не намерих форма, която да чувствам. Къде е тялото ми? В кое измерение? Накажи ме със знание, господи.

Прегреших и що се отнася до поезията, както винаги правим с най-близките си. Наругах я, охулих, изгоних я. Натоварих я със всичките си товари, римувах я с трудно, защото поисках чуждото, поисках логиката. И се отдадох на твърдия език, бях щастлива в краката му като неопитна ученичка, ревях ту от любов,ту от страх, размазвах със сълзи кекавите си изречения, после ги гълтах и кашлях и припадах от изтощение. Когато Психея поиска храната си, поезията се изплези, хвърли тенджера на пода, а оризът се разсипа в Китай. Блажени са дисциплинираните, нали? Накажи ме с поезия, моля.

Цяла година ме преследва и Черният Четириъгълник, който е нещо като твой дявол, нали? Където и да се намирах, той ме засипваше с допамин, което е евтина дрога за трезвите, но тъй перфидна, тъй сладкоумно измислена. господи, ти обаче не си го измислил, защото дяволът е самозахранваща се формула, а ти би предпочел аз да съм стойността на ъгъла между траекторията на летящата пластмасова торбичка и магистралата на слънцето. Или поне така ми се стори в урока по математика в първи клас. Прегреших, защото повярвах в греховете си и той ме погна. Накажи ме с други дроги, господи.

Освен това прегръщах дървета, детето си, други деца и котки и кучета и крави, дивих се на природата, наблюдавах вътрешностите си, отказах се от куп неща, освободих място и се заринах с тъга, проснах се в страха си, не се оплаквах, оплаквах се, станах си съвсем чужда, съвсем нова, досадна и абсолютно чиста, намерих бял косъм и червен конец, няколко края и едно начало и идея за множество други начала. Бъди този път с мен, господи, аз съм само едно. Само едно, като в единствено или едновременно или еднаква.

Дай ми това едно.