Офия

Забранявам да пишеш, освен ако не е за самолети. – казва О и разлива с широк жест, прилягащ на дързостта му, чашата ми с кафе, а тя превръща столчето на автобуса в топло усещане за провал.

Всъщност съвсем нямах намерение да пиша, посегнах към четириъгълното си продължение на ръката само заради привичната на възрастните невъзможност да се взират в преминаващия покрай прозорците пейзаж за повече от 20 секунди. Бях отворила приложение за онлайн банкиране, но сега седях в локва кафе.

За самолети значи, добре. След малко ще се качим в един такъв. За пореден път тази година. Когато страхът ми от летене изчезна, той отстъпи място на досадата или тоест на маската на досадата, която – типично за възрастните – се опитва да покрие вълнението ми, люшкащо се все още опасно близо до страха. О не познава нито една от тези емоционални игри.

След малко ще влезем в малкото летище Базел-Мюлхейм. Ще минем през тоалетната, където той ще натисне зелено копче под въпроса „доволни ли сте от нашите тоалетни днес?“. Аз ще се преоблека и ще натикам прогизналите с кафе панталони в найлонова торба, която ще забравя до мивките. Ще излезем отново навън, за да изпуша една бърза цигара, докато се опитвам да привлека вниманието на О върху нещо по-достойно от ръката на майка му, която приближава странното димящо нещо към устата си. Затова и няма да успея да потъна в медитативното състояние, което ми обещава гледката на плоската земя – трамплин наоколо. Един зелен автобус води нови тумба желаещи за излитане, а после завива и се спуска да събере онези, които току-що са пристигнали от долната платформа. Там седяхме точно преди седмица.

После ще преминем необходимите точки на проверка, там, където си събличаме якетата (ще се сетя за торбата с мокрите панталони, но няма да се върна), доказваме идентичността и намеренията си (да, макар че не носи моето фамилно име, приликата ни е достатъчна, за да докаже, че не съм някакъв случаен човек, отвличащ дете, което явно е упоено достатъчно, че да целува ), и накрая там, където гигантски шоколади и близалки проверяват вътрешната сила на моето все още ново родителско „не“ (става все по-лесно, по-органично, като градина от гигантски близалки).

Десет минути по-късно ще влезем  в онази зала, където се събират чакащите за нискобюджетни полети към балканските държави. Тоалетните там не заслужават да натиснеш зелено копче, оранжевото е достатъчно. Автоматът за напитки е развален, както и глупавите люлеещи се колички, които иначе гладно поглъщат родителски монети. От детските писъци наоколо ми се приисква да се преоблека, но вече нямам с какво. Но малко пот е част от костюма на пътуващия.  Спомням си времето, когато  бебешкият плач събуждаше малки водопадчета кърма от гърдите ми, което беше особено неприятно, когато собственото ми бебе не беше наоколо, а в яслата например. Усещането приличаше на това да седиш в локва кафе, макар течността да беше значително по-малко. Тук, в тази чакалня на изтока, има много бебета. Благодарността се ражда в присъствието на правилната перспектива. Животът се ражда от неудобството.

Чакаме, седнали на мокета на пода, защото седящите места отдавна са свършили. Няколко пъти се спъват в краката ми, макар че съм притиснала колене до гърдите. Разглеждаме книжки и ядем сухари, чиито трохи аз старателно събирам, но от скоро знам, че го правя не защото съм такъв човек, а само защото магнитното поле на Швейцария ме държи прекалено здраво. От време на време поглеждам към изход 27, за да видя дали е отворен, но във все по-дългата опашка не се забелязва движение. Струва ми се, че всичко това би трябвало да преживея другояче. Размечтавам се. Откакто нося обеци, тялото ми сякаш е загубило голяма част от устойчивостта си, а ландшафта на мечтите е сменен с нещо блестящо. Сякаш бронята ми е била стопена и свита в няколкото грама метал, сгушени в ушната ми мида като спомен за отдавна отминал рицарски живот. Окичена от този спомен, бих пристъпила гордо по пистата към личния си самолет, примерно, където също не бих допуснала присъствието на трохи, не защото съм такъв човек, а такъв хамелеон.

След това нещата се забързват. Високоговорителите си устройват звуков дуел, опашките се размърдват, ние се изправяме, минаваме през още някаква проверка на паспортите, затлачена от нервна жена с прекалено голям ръчен багаж, която крещи на служителките, някой ни махва да побързаме, прибирам явно твърде скучните си документи в джоба на сакото

Чак в последствие забелязвам, че жената е крещяла на чужд ми език. Може би е нормално след многобройните проверки отведнъж контролът да отслабва. Или да отслабва магнитното поле. Може би тук вече е официално обявената ничия земя, анархията на 250 квадратни метра, експеримент, който е трябвало да се състои. Или е случайност, съвсем позволима случайност, имайки предвид натиска на множеството. Миризмата, децибелите, трохите. Или може би за мъничко сме станали невидими, омагьосани от някоя приказка, която О е настоял да прочета точно чейронтраннадесет пъти. Или са били слушалките, с които запуших слуховите си канали веднага щом закопчахме предпазните колани, или е главата на О, намерила котешкото си място в скута ми, повлякла ме към сладки двучасови сънища. Или е самолетът, който обърка всичко, защото е грешният самолет, защото е самолетът за Осхрид, Окдеса, Оксенбург, Огове, Огие, Ован, Омалие…

И въпреки това, напускаме мястото, където паметта създава легенди, напускаме лесното и пристигаме някъде.

Приложението за онлайн банкиране премигна само веднъж и ето, цял един живот се смени. 

Оправѝ нещата.

Напиши:

Вали.

Напиши:

Един жълт балон прекосява локва.

По пешеходната пътека

човек носи чадъра си като букет.

Напиши:

Поне десет изящни балкона наоколо.

От тях особено смело надвесва се тъмното.

Напиши:

Четох слаба поезия,

дори не беше поезия,

но как да изляза,

вали.

Картонен кошмар

Той върви по хълма, но не знае дали дали върви нагоре или надолу. Така е свикнал да знае, че това го смущава. Краката му чувстват наклон, но до там, а може би е само спомен за наклон. Усещанията в петите са неясни, заглушени, мозъкът му не може да ги дешифрира. Нещо във вестибуларния апарат може би, но е твърде рано за това. Кой знае. Може пък да е твърде късно дори.
Освен това гърбът и раменето го болят. Струва му се, че е мъкнал от твърде дълго време някаква огромна раница, макар че не носи раници по естетически принципи. Големите товари обикновено събира в гръдния си кош, вляво, а за това, което не може да се вмести изцяло там, използва черния дроб. Но усещането за тежест на гърба е толкова истинско, че той се пресяга назад слепешката, защото, както вероятно не виждате, мракът наоколо е съвършен, и ръката му се удря в картон. Опитва и от другата страна и все този кух удар го посреща, сухо здрависване с плоскост, която със сигурност не му принадлежи. Опитва да я свали от себе си, но тя е слепена с гърба в онази мъртва точка, която никой жив не може да достигне.

Една тъмна звезда наблюдава отгоре как човек с картонен кръст на гърба обикаля по протежението на билото, а вътрешната му светлина пита: накъде, и къде са пироните?

Възпявам алгоритъма

Възпявам алгоритъма,
тънкокракото присъствие,
тялото на насекомо в мозъка,
ехото му в палеца, жуженето,
дупките, пробити от хоботчето,
в набръчканата бледа кожа,
покрила Вавилон на уморените.
Възпявам прорезите в цензурата,
ударите в словото,
траекториите му сред бъдещето,
връзката със биохимията.
Възпявам комунизма му,
детерминизма, посаден в саксия класа,
егалитарната походка,
празното оставено пространство,
където идеалите
и ветераните им
заченаха си
все едно. Едно.
Възпявам
дебелите му расти и коаните,
пъпките, обидите и авокадото,
дрехите, които ни отиват,
залитанията към простите числа,
безкрайните му шумни множества,
обхвата,
азбуката от решения,
с която пише нашата история.
Ето тъй: едно, едно, едно
и тъй нататък.
Погледнеш ли назад,
той се отдръпва,
небето се затваря и
се отваря раната,
нарича се throwback.
Възпявам и рисунките с перо от филтър
по порестата ни действителност,
намеренията чисти, истината,
облегнала челото си в монитора,
и милиардите сърца,
които уж не означават нищо.
Едно докосване – това е
от което има нужда тялото,
но също и екрана.
Нима е някаква случайност?
Възпявам нещото, което всичко е,
свистенето в ушите ни,
какъв ти ритъм?
Душа нарича се, оптична Палечке,
прах в нослето ти от Пало Алто.
Учудена ли си,
че същесъвува нещо друго,
например нула,
да, например нула и мълчание?
Възпявам оцелялото учудване.

На сутринта

Телата се връщат в себе си лесно, почти без протест. Ето тези ръце, тези крака са моите, а тези са твоите, не забравяй и пръстите, заплетени в косите ми. Ето, тези ириси са за гледане натам, а тези – за другаде. Няколкото капчици пот не са сигурни какво да правят и остават там, където са се чувствали най-удобно, но пък съвсем скоро ще бъдат измити, без да оставят и следа от езерото. Устните се туткат най-много. Докато намерят самотните си очертания и пърхането утихне, слънцето вече се е покатерило зад линията на раздялата, но ето – само още няколко минути хаос и късане на прозрачни шевове, и всичко потича отново в две посоки.

Такава лекота на раздвояване е абсолютно непосилна за съзнанието.

Еволюция

Когато Аркади достигна средна възраст, се стресна и реши да се научи да ходи на ръце. Първоначално се наложи да се отърве от корема си, който разнасяше петнадесет хиляди изпити бутилки бира и половин тон излапани пържени картофки под формата на мастен слой памет. За това му бяха нужни три месеца хрупане на моркови и девет хиляди подскока с вдигнати ръце пред първоначално подозрителния, а впоследствие възхитен поглед на съседката от отсрещния балкон. Когато усети тялото си максимално леко, Аркади започна с лицеви опори, а след още три месеца се престраши и да преобърне полюсите си, опрял жилави стъпала на стената. След още няколко седмици проходи свободно и с всеки изминал ден увеличаваше разстоянието, което покриваше на длани. Една лятна вечер глътна голяма ракия за кураж и излезе от апартамента си на ръце. Стълбите от седмия етаж надолу бяха съвсем ново предизвикателство и Аркади вероятно щеше да се откаже, но ракията беше разводнила последните останали мазоли страх в душата му и, почти без да се усети как, се озова върху разбития тротоар пред входа. Направи малка обиколка из квартала и когато алкохолът се беше метаболизирал достатъчно, че да му стане леко неудобно от подигравките на децата и от кискането на клаксоните, се качи обратно в дома си. На следващия ден си купи специални подплатени ръкавици за свикналата на мек килим кожа на дланите, за да я защити от стъкла и кучешки изпражнения, както и слушалки, изолиращи звуковете на околната среда, за да се справят с останалите неприятности. Казват, че това бил последният път, в който Аркади използвал краката си, но кой би могъл да е сигурен в това? Да, от тогава нататък прекосяваше всяко разстояние пеш на ръце, но краката му все пак служеха за нещо – окачваше по тях чантата си, или брулеше круши, или ги използваше, за да махна на някой – движение, което приличаше на ритник във въздуха. Освен това, когато се налагаше да седне някъде, се обръщаше и заемаше нормална за хомо сапиенс позиция, макар че лицето му винаги подсказваше, че хич не е доволен от този компромис, но все още не е измислил как да седи с крака нагоре без да пречупи гръбначния си стълб. Многобройните въпроси на околните за начина си на придвижване Аркади игнорираше – с времето все по-умело, така че питащите оставаха с усещането за получен, но забравен отговор. Дори съседката от отсрещния балкон, която впоследствие опозна тялото му доста отблизо, не се сдоби с никаква вътрешна информация, която да задоволи общото неразбиране. След няколко години Аркади вече населяваше чекмеджето на приветливите градски откачалки – едно развитие, което почти му коства работното място и със сигурност страстта на съседката и на още няколко други жени. Но ръцете му бяха толкова заякнали, че можеше да прави пирует във въздуха и да прескача прилично големи локви. 

Тридесет и три години след това развитие в личната си еволюция, Аркади имаше работа в друг град и забрави слушалките си в купето. Още щом слезе от влака и почеса празното място около ушите с лявото си стъпало (което беше по-гъвкаво от дясното), чу как някакво дете се провикна зад него

Ейейей, дядка маймун, ейййй.

Аркади спря като ударен от гръм. Бавно врътна длан, за да фиксира кладенеца на обидата, но погледът му вместо това се удари в една огледална витрина. Той се приближи към нея и бавно свали крака към земята. Знаеше, че мускулите им са прекалено отслабнали, за да го държат дълго изправен, затова застана на колене и се огледа. 

Не знам – каза след няколко часа така – не разбирам защо.

Rastenelly Zingiberales

Не знам защо започна да прилича
на куп ронлива пръст главата ми.
Гладът на гените за ясни срички
безсилен в черепа ми мята се.

По тялото ми синини от носене
на цяло лято премълчани залези.
Очите казват, че храната постна е,
а ножът е ръждясал от парализа.

Щадя се. Даже сънищата нощем
разхождам на каишка. Дялкам думи
по времената линия. Посоката
се блъска във стените на ума ми.

Метрономите в езика завещала съм
на идващите ми земетресения.
Тишината е изнемощяла и
не топли смисъла в усамотението.

Вероятно не животно съм – растение,
растящо без да може да помръдне.
В жилестите ми ръце – гнездо. Спасение
за крехкото и гладно бъдеще.

О на две в мълчащата планина

Мокрото небе, пльоснато сред долината, мълчи.

Сухото небе, затиснато от каменни юмруци, мълчи.

Мама пие кафе с глава в тревата и мълчи.

Татко мирише на билки и бира, и мълчи.

Един дървен самолет размахва крила като птица.

И аз му отговарям.

Рецепта за щастие

Да си забравя посоката вкъщи.

Да я намеря

в един запокитен от жегата в тъмното ъгъл

между следобеда и катедралата,

между косото слънце и далекогледството,

между две кафета и фонтана

в една картонена кутия с надпис

„който има, да си вземе още“.