На сутринта

Телата се връщат в себе си лесно, почти без протест. Ето тези ръце, тези крака са моите, а тези са твоите, не забравяй и пръстите, заплетени в косите ми. Ето, тези ириси са за гледане натам, а тези – за другаде. Няколкото капчици пот не са сигурни какво да правят и остават там, където са се чувствали най-удобно, но пък съвсем скоро ще бъдат измити, без да оставят и следа от езерото. Устните се туткат най-много. Докато намерят самотните си очертания и пърхането утихне, слънцето вече се е покатерило зад линията на раздялата, но ето – само още няколко минути хаос и късане на прозрачни шевове, и всичко потича отново в две посоки.

Такава лекота на раздвояване е абсолютно непосилна за съзнанието.

Еволюция

Когато Аркади достигна средна възраст, се стресна и реши да се научи да ходи на ръце. Първоначално се наложи да се отърве от корема си, който разнасяше петнадесет хиляди изпити бутилки бира и половин тон излапани пържени картофки под формата на мастен слой памет. За това му бяха нужни три месеца хрупане на моркови и девет хиляди подскока с вдигнати ръце пред първоначално подозрителния, а впоследствие възхитен поглед на съседката от отсрещния балкон. Когато усети тялото си максимално леко, Аркади започна с лицеви опори, а след още три месеца се престраши и да преобърне полюсите си, опрял жилави стъпала на стената. След още няколко седмици проходи свободно и с всеки изминал ден увеличаваше разстоянието, което покриваше на длани. Една лятна вечер глътна голяма ракия за кураж и излезе от апартамента си на ръце. Стълбите от седмия етаж надолу бяха съвсем ново предизвикателство и Аркади вероятно щеше да се откаже, но ракията беше разводнила последните останали мазоли страх в душата му и, почти без да се усети как, се озова върху разбития тротоар пред входа. Направи малка обиколка из квартала и когато алкохолът се беше метаболизирал достатъчно, че да му стане леко неудобно от подигравките на децата и от кискането на клаксоните, се качи обратно в дома си. На следващия ден си купи специални подплатени ръкавици за свикналата на мек килим кожа на дланите, за да я защити от стъкла и кучешки изпражнения, както и слушалки, изолиращи звуковете на околната среда, за да се справят с останалите неприятности. Казват, че това бил последният път, в който Аркади използвал краката си, но кой би могъл да е сигурен в това? Да, от тогава нататък прекосяваше всяко разстояние пеш на ръце, но краката му все пак служеха за нещо – окачваше по тях чантата си, или брулеше круши, или ги използваше, за да махна на някой – движение, което приличаше на ритник във въздуха. Освен това, когато се налагаше да седне някъде, се обръщаше и заемаше нормална за хомо сапиенс позиция, макар че лицето му винаги подсказваше, че хич не е доволен от този компромис, но все още не е измислил как да седи с крака нагоре без да пречупи гръбначния си стълб. Многобройните въпроси на околните за начина си на придвижване Аркади игнорираше – с времето все по-умело, така че питащите оставаха с усещането за получен, но забравен отговор. Дори съседката от отсрещния балкон, която впоследствие опозна тялото му доста отблизо, не се сдоби с никаква вътрешна информация, която да задоволи общото неразбиране. След няколко години Аркади вече населяваше чекмеджето на приветливите градски откачалки – едно развитие, което почти му коства работното място и със сигурност страстта на съседката и на още няколко други жени. Но ръцете му бяха толкова заякнали, че можеше да прави пирует във въздуха и да прескача прилично големи локви. 

Тридесет и три години след това развитие в личната си еволюция, Аркади имаше работа в друг град и забрави слушалките си в купето. Още щом слезе от влака и почеса празното място около ушите с лявото си стъпало (което беше по-гъвкаво от дясното), чу как някакво дете се провикна зад него

Ейейей, дядка маймун, ейййй.

Аркади спря като ударен от гръм. Бавно врътна длан, за да фиксира кладенеца на обидата, но погледът му вместо това се удари в една огледална витрина. Той се приближи към нея и бавно свали крака към земята. Знаеше, че мускулите им са прекалено отслабнали, за да го държат дълго изправен, затова застана на колене и се огледа. 

Не знам – каза след няколко часа така – не разбирам защо.

Rastenelly Zingiberales

Не знам защо започна да прилича
на куп ронлива пръст главата ми.
Гладът на гените за ясни срички
безсилен в черепа ми мята се.

По тялото ми синини от носене
на цяло лято премълчани залези.
Очите казват, че храната постна е,
а ножът е ръждясал от парализа.

Щадя се. Даже сънищата нощем
разхождам на каишка. Дялкам думи
по времената линия. Посоката
се блъска във стените на ума ми.

Метрономите в езика завещала съм
на идващите ми земетресения.
Тишината е изнемощяла и
не топли смисъла в усамотението.

Вероятно не животно съм – растение,
растящо без да може да помръдне.
В жилестите ми ръце – гнездо. Спасение
за крехкото и гладно бъдеще.

О на две в мълчащата планина

Мокрото небе, пльоснато сред долината, мълчи.

Сухото небе, затиснато от каменни юмруци, мълчи.

Мама пие кафе с глава в тревата и мълчи.

Татко мирише на билки и бира, и мълчи.

Един дървен самолет размахва крила като птица.

И аз му отговарям.

Рецепта за щастие

Да си забравя посоката вкъщи.

Да я намеря

в един запокитен от жегата в тъмното ъгъл

между следобеда и катедралата,

между косото слънце и далекогледството,

между две кафета и фонтана

в една картонена кутия с надпис

„който има, да си вземе още“.

Имам къща.

Спестявах смелост отдавна. Събирах парцали, кутии, кукли, боядисвах стени, търках пода на килера. #the100dayproject, в който се задължих да поствам всеки ден записки върху рисунките на детето, ми показа колко изтощително е присъствието ми в чужди постройки. Договорът подписах на няколко места с копчето delete. Сега живея тук. Прилагателното social разтягам само пред жадните погледи на приятелите ми. Музиката понякога се чува и навън. Но никой няма да знае вече до колко късно стоя будна или колко разбъркана е кухнята на буквите.

https://music.youtube.com/watch?v=knT3-zOmQAg&feature=share