Пролетна умора

Вятърът връхлита като вълна от съскаща топлина, подута от цветен прашец и майски бръмбари. Птиците крещят заклинания на тропическия си език, а слънцето танцува от вълнение. Вървя по ръба на обедното слънцестоене.

По пръстите ми тече сок от портокал, който разкъсвам сегмент след сегмент с треперещи ръце. Трябват просто малко повече витамини в това време на годината, но това е десетхилядния портокал, чиято лечебна мощ отказва при мен. Тече по пръстите ми, в гърлото ми, но веднъж преминал оттам, бива веднага засмукан от чудовищната паст на мозъка. С мощни вендузи това розово, жестоко създание в главата ми черпи глюкоза в индустриални количества, за да осъществява пъклените си планове далеч от мен, в хладните, тъмни помещения на черепа. Всяко хранително вещество му е от полза. Никае оръжие не може да го спре. Всяко действие срещу силата му е действие за засилване.

За бедното телце не остава нищо, освен празна целулоза. Сядам на тротоара, защото ми се вие свят. Светът се увива около мен със змийски движения..

Дали ще ми помогне някой?

Тогава идва вятърът. Оплита се в ключиците ми, завърта се около замъглените ми мигли, издухва световъртежа, поема ме, повдига ме. Кожата ми настръхва от топлина. На метър над земята съм и забелязвам, че мисленето ми е останало върху асфалта и няколко пешеходци вече са го стъпкали. Локвата е кървава, розова или може би оранжева на цвят.

Нели Станева, съвременен български автор

Кой е тук?

Преди известно време Вероника , която рисува стиховете ми в момента, ме зашлеви с гъделичкаща светлина, част от която бяха тези въпроси. Трябваше да правя други фокуси с тях, но аз като вечен бунтар реших да ги приема буквално и текстово, а и да ги предам нататък. С лъжичка слънце. Добро утро!

-аз съм неспокойна тишина, притеснен огън, чаша с мъдра вода (приливи-отливи)

-химически реакции, неизследваното, космоса, клетките, ежедневието (да го наблюдавам и пренареждам)

-не снимам сънищата си, страховете си (засега, не съм намерила начин)

-обичам абсурда, дресирането на понятия, удоволствието

-куртизанка

-копчето на кафе машината – пъпа на вселената

-нямам любимци, литературното сърце може да обича много и различни текстове (полиамор)

но ето един, удобен за формата, Башо например:

Паяко,

шумиш ли, пееш ли?

Есенен вятър.

-експанзия, експанзия

Щастието е.

Да си облечен в острота,

с кофеинов вкус в устата,

да дишаш кротко, а

да вдигат прах краката ти,

светът да е поточна

лента, да сглобяваш сън

след сън, да не започваш

и да не се завръщаш.

Да бъдеш кожа, полунощ,

сетивна каша, хаос

от възприятия, и още

да иска ненаситно тялото.

въз-Буда (teaser)

Една идея по-далеч.

Търсех си (голямата) работа няколко месеца наред. Случиха ми се невъзможни неща през това време и никак не съжалявам.

Прекарах последните десет години в досадни дъги между бюрото на труда, където подписвах трудови договори, и съответните дупки, където ме пращаха и където подписвах молби за напускане няколко месеца по-късно. Тази година ми писна. Намерих няколко бели косъма в косата си и започнах да се тревожа повече. Искам да кажа, да се тревожа цялостно, за света, за политиката и за мнението на хората. Реших, че е крайно време и аз да заседна в някаква форма на доволство. Понеже това беше достатъчно мъдро и величествено решение, подходих към търсенето с неограничена лудост. Вместо да прелиствам обяви, се затворих в къщи и си дадох си срок от две седмици да визуализирам идеята. Първо пробвах да пиша списъци с какво искам, но не се получи – сещах се само какво не искам (да ставам рано, да работя до късно, да съм на закрито или на открито през цялото време, да имам колеги, да работя сама и т.н), а с отрицания не може да се рисува в главата. Научих се да разтягам тялото си до неизмерими измерения, но и в тях не открих нищо. Изприщих се – седях в поза лотус, не ядях нищо и отчаяно махах с ръце към вселената. Хайде бе, тук един човек чака да го напъхаш в чекмедже, а ти нищо не правиш.

След два месеца, в които се превърнаха двете ми седмици, ме посети Тайма. Всички останали от компанията са ме отписали, съобщи ми тя и натика безизразното ми лице в една торта. Принудена да погълна малиново-сметановото наказание за моята асоциалност, аз реших, че животът все пак не е лош.

Можем да отворим сладкарница, предложих на Тайма, а тя – да не я занимавам с глупости и отпуши първата бутилка вино. Аз не се напих този път. Нали търсех идеи, трябваше да съм свежа и трезвена. Очакваха ме още много нощи, уплътнени с трезвени разочарования. Но това е животът на порасналите.