Rastenelly Zingiberales

Не знам защо започна да прилича
на куп ронлива пръст главата ми.
Гладът на гените за ясни срички
безсилен в черепа ми мята се.

По тялото ми синини от носене
на цяло лято премълчани залези.
Очите казват, че храната постна е,
а ножът е ръждясал от парализа.

Щадя се. Даже сънищата нощем
разхождам на каишка. Дялкам думи
по времената линия. Посоката
се блъска във стените на ума ми.

Метрономите в езика завещала съм
на идващите ми земетресения.
Тишината е изнемощяла и
не топли смисъла в усамотението.

Вероятно не животно съм – растение,
растящо без да може да помръдне.
В жилестите ми ръце – гнездо. Спасение
за крехкото и гладно бъдеще.

О на две в мълчащата планина

Мокрото небе, пльоснато сред долината, мълчи.

Сухото небе, затиснато от каменни юмруци, мълчи.

Мама пие кафе с глава в тревата и мълчи.

Татко мирише на билки и бира, и мълчи.

Един дървен самолет размахва крила като птица.

И аз му отговарям.

Рецепта за щастие

Да си забравя посоката вкъщи.

Да я намеря

в един запокитен от жегата в тъмното ъгъл

между следобеда и катедралата,

между косото слънце и далекогледството,

между две кафета и фонтана

в една картонена кутия с надпис

„който има, да си вземе още“.

Имам къща.

Спестявах смелост отдавна. Събирах парцали, кутии, кукли, боядисвах стени, търках пода на килера. #the100dayproject, в който се задължих да поствам всеки ден записки върху рисунките на детето, ми показа колко изтощително е присъствието ми в чужди постройки. Договорът подписах на няколко места с копчето delete. Сега живея тук. Прилагателното social разтягам само пред жадните погледи на приятелите ми. Музиката понякога се чува и навън. Но никой няма да знае вече до колко късно стоя будна или колко разбъркана е кухнята на буквите.

https://music.youtube.com/watch?v=knT3-zOmQAg&feature=share

Пролетна умора

Вятърът връхлита като вълна от съскаща топлина, подута от цветен прашец и майски бръмбари. Птиците крещят заклинания на тропическия си език, а слънцето танцува от вълнение. Вървя по ръба на обедното слънцестоене.

По пръстите ми тече сок от портокал, който разкъсвам сегмент след сегмент с треперещи ръце. Трябват просто малко повече витамини в това време на годината, но това е десетхилядния портокал, чиято лечебна мощ отказва при мен. Тече по пръстите ми, в гърлото ми, но веднъж преминал оттам, бива веднага засмукан от чудовищната паст на мозъка. С мощни вендузи това розово, жестоко създание в главата ми черпи глюкоза в индустриални количества, за да осъществява пъклените си планове далеч от мен, в хладните, тъмни помещения на черепа. Всяко хранително вещество му е от полза. Никае оръжие не може да го спре. Всяко действие срещу силата му е действие за засилване.

За бедното телце не остава нищо, освен празна целулоза. Сядам на тротоара, защото ми се вие свят. Светът се увива около мен със змийски движения..

Дали ще ми помогне някой?

Тогава идва вятърът. Оплита се в ключиците ми, завърта се около замъглените ми мигли, издухва световъртежа, поема ме, повдига ме. Кожата ми настръхва от топлина. На метър над земята съм и забелязвам, че мисленето ми е останало върху асфалта и няколко пешеходци вече са го стъпкали. Локвата е кървава, розова или може би оранжева на цвят.

Нели Станева, съвременен български автор