Влак, бърз като падане

От четвърт час вече, и по „седя“ поникват шипове, върху „дишам“ се обляга туловището на хладна мъгла, „озъртам се“ се превръща в паника, „ослушвам се“ – в безполезност, защото езикът около теб става все по-неразбираем в тишината, лишена от разписание. 

Не за първи път си тук, но за първи път си състояние, а не движение. За първи път забелязваш колко си тежка. Теорията на относителността предполага статичност, за да постигне верни стойности в прочутото си равенството. Масата ти е един загубен живот и едва сега разбираш колко много тежи нещо такова. Енергията е от другата страна.

Влак, бърз като падане

Записваш в тефтера си, че самотата натежава още повече в липсата на движение. Решила си да отбелязваш всичко, в случай че не пристигнеш, за да остане поне вътрешното ти пътуване, завършено под формата на прозрение, което е по-голямо от теб. Ето, случайността винаги приласкава случая. Или е обратното? Добавяш, че мисълта всъщност е състояние и вероятно пречи на движението, с колкото и глаголи да я украсиш. Седиш, дишаш, преглъщаш сухо, озърташ се, ослушваш се – колкото и да ги редиш, влакът не помръдва.