Светлина

Живея още там, където

приглушеното присъствие

на нещо повече от мен ме задушава.

Рибарят пуска рибите на свобода

и вдига бентове от ехо –

монумент на времето, което

изкривява

изживяното. Обръщам се,

събирам мислите си в рана,

разпокъсана торба с това, което

времето отнема,

пренасяйки на другата страна.

Товарът на една коричка –

погледът на рибата,

изпълзяла в светлина.

Септември

Този септемврийски следобед ни върна слънцето, изчезнало някъде през август, затиснато под тежкооблачни, жалебни изпарения. Ето, в реката сега плуват силни водовъртежи от ярки петна вместо рибите, повлечени от свободата си. Рибите са на сушата. Ядем сладкиш с разтопена маслена глазура, потриваме меките си кореми, хапем устни. Драскотините по стъпалата ни парят от жажда. Има горчиво кафе, сготвено на огъня, и зелена вода, в която завираме шия, спомняйки си какво е да си амеба, която не знае защо живее. Почти задавили се, чуваме как острият вятърът проплаква и потъва в тъмното. Вероятно завинаги.

Дневници

Девичено чисто начало, ухае на пот и приятелство, на цвят е разтроено, почти неспокойно. Това – чистота, това е безсмислие, единствено истинско, хванато в мрака и нежно почистено – листи безкрай, и има те там, има те там.

Нали?

Човек нали изпъва траекторията си,

чертае се с разходките сред бягащото време,

затваря от незнание вратите си отворени

и спъва се във мястото, което е заемал?

Човек нали се пише в небесата си,

поставя там надежди – птичи запетайки,

но срича все по-детски стъпките в земята,

която все по-малко

и все по-малко място му оставя?

Decidere (Всичко)

Денят е разцепен. Парцали от будност

се слепват за тънката плът на съня ми.

Поти се животът. Рана е чудото,

малка отгоре, отдолу голяма.

Денят е разцепен. Към него пришити

са главобол, съзерцание, лудост.

Нося на тежко. Душата ми, тиквено

ярка, кипи като супа. И друга,

друга съм, процеп и късче надежда.

Рокля съм, мека. Денят е разцепен.

Жива съм тъкан и всичко усещам.

И всичко е ножът, който ме реже.