Summertime

Светло е до полунощ или до сутринта.
I think I’d go down.
Изпей ми бебешката песен.
Summertime?

Още веднъж.
Fish jumpin’ с лицето на отричането.
Днес отрязах косите ти и ги изхвърлих в коша.
Беше лесно, като да те нося с пласт от лято помежду ни.
Остави ме, можеш да си тръгваш.
Аз вече, so hush little baby.
Перушината лети високо, до облаците,
вход за чудовища със зъби-пирони,
със свирепи стъпала, тропащи върху небето.
Докато се отдалечаваше, аз упражнявах липсващ поглед.
And the livin’ is easy.
Оттук невинността напуска тялото ти.
Къде беше?
Пусни косата ми. Леглото ни е тясно.
Докато се отдалечаваше, аз…
Но те хапят!
Hush little baby,
спи сега, защото мама е богата,
а ти изглеждаш толкова добре с къса коса.

Салтарело

Разгромени сме.

Победителят със благо ДНК

простреля в тил войната.

Това в краката ни,

започнало като треперене,

не се нарича свобода,

а плен в пространството от смелост.

Нездраво вино

Процесът винаги един и същ е –

изсмукваш тапата,

кървиш по чашата

докато прецениш, че стига,

а после пръстите

поемат прехода

от жаждата до дъното.

И само в най-добрите случаи

сред гладкото на тази права

човек, обърнат метроном,

отмеря глътките ти сън

със прости точици наздраве.

Тайландски

Последната свободна маса
се оказва точно тук, където,
поне по броя на заетите,
не ще напиша нито ред.
Келнерката ритуално
повдига маската,
покланя се за поздрав,
и дърпа залеза със себе си.
Как го вмести в кухнята се чудя.
Опитвам все пак превода:
желанието в глад за нещо
конкретно от менюто.
До мен светът говори
и кашля, зачервен от лютото.
Не ще напиша нито ред, решавам
и бъркам с мигли в пепелника,
а келнерката носи бира.
Поръчах всъщност чай,
но ако може залеза обратно.
И тя ми кимва, тя разбира.
Да, very hot, сега след малко идва.

Филм за думата

Той ще я намери в стаята
като дума в книга,
като огледалото – почти ковчег
(как се снима филм за живите
без алегория за погребение?).
Погледът му ще залитне леко
и ще я покрие.


Небето следва да се срути.
(Едно земетресение
не е уместно в случая).

В дланта му – черната дантела,
все още дъхава от шията.
И тя сега си получава името:


хоризонтална линия, срещу която
той премигва
и това е.

Позата на бледа роза.

Теменужката – и тя така.

А всъщност мисълта ми е,

че се разкъсвам от желание.

И не ще поникне свестен цвят

по този гроб без съдържание.

Това, което дърпа и расте,

не се побира

не се побира във мълчание.

От искане да кажа нещо важно съм забравила да говоря.

Точката на склона

Малко преди полунощ получи съобщението ѝ. Малко текст и покана да проследява реалното ѝ положение за следващите 24 часа.

“Както виждаш, се намирам съвсем наблизо. Имам палатка, огън и няколко бутилки червено. Ако ме намериш, извикай името си високо и ясно, отдалеч, още докато си в горичката.”

Той се опита да заспи, но не се получи. На следващия ден имаше няколко банални задачи, които съвсем загубиха важността си в ранните часове на деня. Пет минути преди изгрев натисна с палец зелената стрелка и отвори картата, подпалена от червената ѝ точка. Познаваше тази част от планината отлично, там се беше скитал доста. 

В пет и половина колата му внимателно проследи серпентините на склона. Паркира в скута на предпоследния завой, до един удобно повален дъб, от там нататък следваха около 45 минути пеша. Лятото, което безмилостно беше мачкало чаршафите му, нямаше шанс тук. Засили стъпки, докато усети, те тича, и тичаше въпреки стръмния наклона като заек, все повече забравил къде отива, загубен в опиянението на движението. 

Пушекът на един вече смирен огън шляпна бронхите му отдалеч и го върна в историята, която тъкмо започваше. По най-горните сантиметри на дърветата танцуваше диво слънце. Светлината издуваше света като балон. Вместо да диша, той чу, че душе. Като животно.

Забрави да я предупреди или просто не усети, че вече е пристигнал и мачка покритата с маргаритена роса полянка с кубинките си. Видя единична палатка, топлеща гръбче в заспиващите въглени. Пристъпи напред и явно имаше късмет, защото камъкът не улучи главата му, а само одраска току-що завършената траектория.

Не ти ли казах да ме предупредиш отдалеч, че си ти? 

Гласът ѝ, въпреки опитите да звучи сериозно, по-скоро го помилва, скрит в короната на дървото над него. 

А ти с колко човека си споделила положението си, че трябва да се представям кой съм?

Нали ти е ясно, че съществуват и случайности?

Не и тук по това време. Ще слезеш ли или имаш още тежест за хвърляне?

От дървото се изсипаха внимателно четири прилично големи камъка, а след това и тялото, което съвсем ясно принадлежеше към милувката на гласа от преди малко.

Трябваше да познава това тяло. Той вярваше, че познанието по принцип се намира извън измерението на времето. Изненада се колко силно беше повлияно, не – износено, от него.

Не си спомняше точно как се стигна до това познание – младото му тяло имаше периодична слабост към гроздовата ракия, нито защо не се видяха повече. Дълго имаше чувството, че тя би трябвало да е мъртва. Тогава едно желание замрежваше очите и забавяше речта ѝ, желание, което твърде лесно би могло да се заплете в обещанията на смъртта. Вероятно дори предпочиташе тя да е мъртва, когато се сещаше за нея или – както сега прозря – се сещаше за себе си с нея. Много по-свободно се танцува отвъд сверяването с живота.

Желанието не само че не беше мръднало и на сантиметър от очите ѝ, но беше пуснало корени по кожата. 

Нейното дишане също звучеше като нервното душене на гладна паст. 

Крака – лиани и ръце, изпитали пулсациите на яростта. Маймунска коса, набъбнали устни, розов език между тях. Носеше дълга бяла тениска и май нищо друго.

Какво ще пиеш по това време на деня? 

Каквото бих по всяко друго време. 

Не успяха  да си кажат нищо повече. Тялото ѝ прескочи стрък разпалки, залитна и навлезе в обсега на ръцете му. Чу се прищракване откъм ложата на облаците и доволната машина зачатка с ръждясалите си зъбци по невидимата периферия на света.

Когато се събуди, куполът на небето се беше обърнал на 180 градуса. Светлината на залеза тъкмо прескачаше противоположните борови конуси. Усети бързането на нощта във въздуха, тежката вероятност на сигурния мрак. Нея я нямаше. Положението ѝ на картата обаче не се беше променило – синята точка лежеше върху червената, точно както бяха прекарали последните десетина часа. Огънят – отдавна издъхнал, палатката – неизползвана от никого – мълчеше като сухо дърво. 

Кога беше заспал? Не си спомняше никакъв преход, нито каквато и да е умора. Силата му се беше настанила така удобно в епитет за безкрайност. Беше невъзможно да свърши, и дори когато – започваше пак. 

Нейното меко, топло, тинесто тяло. Неговото ясно, ярко, остро съзнание.

Отвори бутилка вино и събра няколко дебели клона за огън. Същият планински хлад, който беше приветствал сутринта, го караше да се чувства неуютно сега. Не да намери кибрит или запалка – нито в палатката, нито в джобовете си. Реши да прескочи до колата и да се върне отново. 

Малко след като се отдалечи от лагера, забеляза, че не познава местността, не само мъничко, но и въобще. Растителността се беше променила. Вместо борови дръвчета, пред и около него стърчаха нахални, увити един в друг евкалипти, овързани с лиани, мокри от хлад. Не се изненада. Не се уплаши. Отвори картата на телефона си и се върна обратно до точката, до измачканата от телата им полянка, където всичко беше непроменено. Приближи отворената бутилка вино до устните си и не спря да пие, докато не се намери отново в сляп за всичко друго сън.

Събуди се след полунощ. Без да погледне към картата, знаеше, че червената точка ще липсва. Двадесет и четири часа. Джунглата пищеше в ушите му. Валеше топъл, мазен от хлорофил дъжд. Чу маймунски крясъци. Не се изненада. Не се уплаши.

кости, без смисъл

existence with its horrors is endurable only as an aesthetic fact
richard rorty

В такива дни, придружени от тракането на нищото, виждам гора в очите си – гора, пълна с кости. Бих могла да съм щастлива, но нямам време да напиша думата щастие. Тази съвсем тривиална поредица букви, която изтрива това, което иска да създаде.

За всяка завъртулка ми трябват векове.

В лоното ми пулсират лицата на родителите ми, безпомощни като деца. Аз ги викам, но викът ми се цепи, ударен в пет различни измерения.

Лекотата се измерва в разстояние. Тежестта също.

Моето собствено дете ме събаря с въпросите си. Крия се в регресията си като ранèн гладиатор, влюбен в бика.

Събирам започнати текстове. Ненаписаните им тела растат и притискат главата ми, докато не ги парирам с двойна доза Ибупрофен. Зашеметени, се свиват в порите на кожата ми. Напрежение, нещо сладникаво като поанта, като смисъл.

Излизам от спалнята с прегракнал глас. Разказала съм история за всеки шум. Сякаш знам. Сякаш съм богиня на малките неща.

Ако знаеше, бисквитке със звездна пудра захар, ако знаеше, че философията ми едва диша под всемогъщието.

Готова съм да бъда всяко животно, което съм загърбила. Готова съм да изтрия всичките си написани думи за възможността да не претърсвам въздуха за останалите.

„Поне докато пораснат децата.“

Сянката на бъдещето дори затъмнява сегашната ми сянка.

Паметта ми е или по-точно беше горяща кола. За да се спася, трябваше да изпълзя от нея навреме. Сега обаче шляпам по пътя без абсолютно никакъв двигател.

Възможността да потреперя под теглото на нещо, по-голямо от мислите ми. Сладката възможност да разчопля белег. Или все пак – да поставя точка, да замахна, да ударя с точка нежността на фантазията. Препинателните знаци като бомби, като оръдия.

Пиша ли, за да поставя точка?

Невъзможността ми да завърша повечето си текстове напоследък дали е вид разоръжаване?

Пръстите ми не оставят диря. Ярката плът на гората е все по-примамваща. Не мисля, че бих могла да проведа какъвто и да е разговор с друго човешко същество някога, отново.

Отворя ли прозорец време, от там се изсипват фрактали невъзможности.

Искам да се събудя в това, което е мое, но на допир е чуждо – като кожа.

Винаги, от както мога да мисля, съм искала да бъда хипи. Такова – по учебник, издаден през седемдесетте. Всяко залитане към това искане бива силно ухапано от онази – богинята на малките неща. Тя знае кое е най-доброто за мен.

Аз пък зная да рева. Той също. Аз и той се държим за ръка. Винаги двама, винаги. Клепачите ни са еднакво бледи като хартия от стар дневник. Аз съм с треска от обичане, той – трескаво преследва потоците.

Искам да живея в гората, да пиша дълги текстове за кората на дърветата. Да не ги завършвам. Искам – и сбъдването ме плясва по лицето.