Нехайку

Мисълта, заседнала точно там, между краката ми. И някой пали цигара, хвърля фаса на пода. Студен, развален асансьор. Седя безучасно отгоре, гледам в шахтата, нещо вече проблясва, димù.

Нехайку

Омлет и портокалов сок и шот просеко. Мъжете с кожа като шунка. Контурите им се разпадат при всеки опит за движение. Смехът хрипти, очите стъклени. Срутващи се сред глада ми камъни.

Центрофугата на неспокойствието в лъснатия до невинност град. Лампите проблясват, но едва успяват тъмната луна да замъглят. Някъде е копчето със надпис „повече“.

Лицето ти приляга на дланта ми. Краката ти така добре увиват талията. Под твоят мек обем чорапите, захапали бедрата ми, увисват като суха философия, изхвърлена във не-на-мястото си.

Машина

Това, което съм, не се руши единствено тъгата ми скърца под машината на бяса. Ах, как обичам течното във хората, потта, сълзите, подправките, поправките на гладкото, коремите, това, което там се смила, отвратителното крехко на живота им обичам.

Провирам се през хладния тунел на одеалото, със цялото си мръзнещо излишие, до облото стъпало на началото. Опирам се на ритъма, със който дишаш, заприщам мисълта си в настояващия тон в растящото ти тяло. Ето ми намордник от обичане. Ето ме – пресечна точка, там, където цялото застива със раззинала от глад уста.

октомври

Отново започнах да се чувствам не на място в тетрадките си, сетивното удоволствие от писането върху хартия замръзна заедно с предалите се листа на дърветата и мъгливия въздух в пет сутринта. Цялото ми тяло се е разположило между черепа, останалото от мен е машина, конструирана от друг, с изрядни, но чужди ми функции. Не могаПродължете с четенето на „октомври“