Неспокойно се въртиш под йероглифите
на моята несигурност.
Дали ще се откажеш да заспиш?
Все пак, ако се чудиш,
последният,
с безсрамно полетял надолу щрих

и шев накриво,
значи „съжалявам“.

Близостта на телата кара абстрактните понятия да се отдалечават от буквите, в които са облечени. Това не би било проблем, ако не искахме толкова силно и точно сега да създадем ново тяло от текст, което да спаси света от войната, омразата и загубата на смисъл, от неясните очертания на изкуството и неестествената тежест на свръхчовека. Останалото се разтваря лесно в етанол. Разстоянието между “интелект” и “интерес” и после “несресан”, след което “харесва ми”, е само няколко глътки от калифорнийското розе реколта 2014 или от тежкобъчвеното уиски, за което никой от нас не е платил. 

Преследва ни мисълта (дали е достатъчно плътна), че ще бъдем наказани, ако не участваме. Най-малкото ще бъдем наказани от времето, задето не сме платили с нещо – разсъдък, здраве или поне едни 120 франка.

Не бива да се вини виното, нито дори уискито, което не сме избрали, казваш, истинския злосторник е музиката. И ето, аз се сещам за цигулката на мрачния ми русенски дядо, виртуозната му цигулка, която всеки път напластяваше съвсем конкретен контраст между съществуването му, между свръхстандартния му апартамент, свръхсмъртното му тяло и необятните пространства на Малер, Бах и Бетовен, и как тази ужасяваща граница ме караше да мълча. За ученическата цигулка на майка ми, натикана под бузата от любящите ръце на баба ми, покрити с кръвта на поредния заклан петел, за нейния отказ да продължи да живее по-дълго от кокошките. За бунта на баща ми, малък оловен войник, който се изчерпа до “няма да насилваме детето”, вечна слава за смелите,  след което аз, съвършено свободна, станах балерина, а после поетеса. Няма как да избегнеш музиката. Интелектът, колкото и да е трениран, в един момент не издържа и се предава. Особено лесно се случва, когато две тела са близо едно до друго, достатъчно близо, за да се обичат, докато толкова много други наоколо се мразят и напластяват контраста между етера и етанола с тъмни облаци и идеи. Когато двете обичащи се тела са закодирани с бунт и всеки път, когато чуят съвършената хармония, напускат пределите си, за да я задържат, а когато се завърнат, с ръце, омазани в сладък сок, предели няма. 

Няма как да видим какво се случва след това, защото нямаме подходящи абстрактни понятия. Историята ще отсъди, според вибрациите. Историята явно не е абстрактно понятие, щом е оцеляла с толкова много музика, притисната между етанол и етер. А да оцелееш е най-важното.

Остров

Какво не е наред, какво
отново следва да се подреди, какво
да се преобразува в смисъл,
в закуската за утре, в независим климат?
Какво не е в това, че пак в какво те има?
Виж тук – трохи от сутринта, а тук –
как под лампата те втриса
от разчлененото ти мислене.
Какво виси все пак от покрива?
Предвкусваш хляб, луна и вино,
но оставаш зад вратата и
не искаш да заспиш и
се гърбиш над чинията с посоки.
Виж – обрив, виж как прекали
с пунктуацията, виж лицето си,
провери
все пак дали не е отворено,
сложи стрела вместо поредна точка
нали
нали
нали
или въпросителна.
Какво ще те спаси,
освен да постоянстваш в голотата си?
Засега с измръзнали пети
и вкочанено веро
упорито триеш зимата от острова,
неприветлив в този вид за хората.

Пулс, подарен от съня

Ставам рано. Колко лесно било
да прескоча дълбоката пропаст.
Само малкото труд – от леглото
да сваля двеста и няколко кости.

На килима, далеч от съня ми,
да ги подредя, за да се стегнат и
да попият капки странно сияние
от гърба на луната, изчезващ

в настойчивия прилив на светлото.
Сякаш тяло потъва във езеро,
но после изплува в кафето ми
под формата на изречение.

Колко крехко е всичко наоколо,
колко сродно – каймака във чашата
и лилавия дъх на високия
облак с изгревната опашка.

Колко леки са всички натрупвания,
отведнъж колко важни и пъргави!
Колко удобни са всичките счупени
опити и недовършености!

Колко лесно било. Само липсата
да е в точната времева рамка.
Шест без пет. Край и начало на приказка.
Пулс, подарен от съня,
който буди ме все по-бурно и рано.

Маджента

Не искам да си спомням за комарите.
Макар комарът да съдържа в себе си
снаряд от ударни морфеми,
които ще се отразят добре на спомена,
мотив от тъмни точки-болки
сред маджентата.
Но ние имахме очите си и светлината,
как шляпахме прасци в синхрон
и техно-тракането на трамваите,
и потните петна по дрехите,
и апокалиптическия август,
постпостмодерното му празно
via виенето ни по картата
до катедралата.
Нима това ще бъде пътепис,
маркиращ само простолюдие
от оптимистични срички? Не.
Макар да бяхме толкова щастливи,
не мисля да разказвам,
защото щастието винаги е само спирка.
Комари имаше,
нощта бе жегава,
копнежът лек и пъргав,
нахранен щедро,
малко мързелив.
Висяха като мокри листи сградите.
И все едно не бяхме в този град,
а само в стаята с капаци, и все пак
какви кулиси бе нощта,
колко бе милано миналото!
Все пак седяхме дълго там след полунощ,
говорехме за други неудобства,
докато се оцветиха и езиците ни
в маджента от очакване да продължим.

Мускулът на Мнемозина


Януари:
Розово палто петни Московска,
но в автобуса ми е по-студено.
Февруари:
Отчаяние в светлината на захапката,
дали ще хвърлят въпросителната ни?
Март:
От булевардите тътни злокоба,
но броим онези докосвания на перваза в кухнята.
Април:
Болката превежда, преподрежда, 40 котки чакат хляба си,
каква брилянтна радост да си тяло.
Май:
Възраждането на пухчетата, почти завършеност,
но пак die Zeit macht alles kaputt.
Юни:
Тихо, тихо, розе и пица,
и блещука ни японското звънче.
Юли:
Toits de Sofia, така че
просто го напрàвѝ.
Август:
Там, където винаги сме били,
където точката на склона.
Септември:
Нови сили, натъпкани с цикади, влак.
Комарите най-гладни, когато слънцето замрежи края си.
Октомври:
Дом, ние,
а досадните игрички на ума, простете, единствено ме отегчават.
Ноември:
Ако измисля бог, той ще съществува
в моя санаториум – крехко, жилаво отдавна, добре трениран мускул.
Декември:
Съзнание – шампанско.
Ръцете с вкус на огън, а
комини бясно бълват светли облаци.