Бележки от изтока

Ям пилешка супа в Мон Парнас с вкус от миналия век, олиото в супата танцува пиян валс, това са стените, залитащи от евтино вино в 11 сутринта, все още зависими от никотина на посетителите, от изтърканите им якета, коремът на настоящето е свикнал на изрядност, каквато готвят само на запад. Боли, но тъй се услажда на носталгията. Багряна е там, свива си цигари от сух тютюн, доста е мърлява. Времената се променят, времето оставя следи. Ако си извадил късмет, по езика. Иначе просто разтройство.

Отново в този град, където
раните не заздравяват.
Град със сянка на река.

Не е оптическа илюзия. Истината винаги се шляе нощем по измислените улици. Срещам малко момиче с красиви очи, което иска дрехите ми. Оказва се, че всъщност е на двайсет, оказва се, че съм я родила аз. Имам само самота, казвам. Мисля, че ще ми стане, казва тя.

От гърбица на полет гълъбов
търкулва се за кратко слънцето
по фигурите, яхнали камбаните,
по духовете, яхнали звука.

Има начин да направиш нетрайното трайно, начинът или начинанието на чувствата.

Докосвам истински хора, четейки неистински истории. Докосвам неистински хора, живеейки истински живот. Недовършена констелация от тук и там, от някъде и никъде.
Вятър, сякаш този град живее в центъра на звука от гръмотевична буря. Уж само вятър, а постоянна загуба на мисли, които са крехък звук, шепот дори. Искам да събера всичко в една единствена дума със свръхмаса, толкова тежка, че да не може да бъде преместена. Ще остана там, в нея.

Той излиза от теб, сигналът заглъхва,
оставя ти място за нищото.
Вероятно не си първата,
задушена от свалена каишка.

Вярвам, че просто съм започнала погрешно. Това, което е ясно, намира лесно завършека си. Хаосът и неяснотата са обещание за безкрайност. Ето още един начин.

В този празен вътрешен ландшафт стои един билборд от октомври: Време за радикални действия. Докато шофирам към Твърдица, отбелязвам, че двайсетгодишното аз е зачеркнало време и го е заменило със самота, чиито парцали се веят разкъсани, насилени.

Географската ширина сякаш мачка лицата на хората, вероятно е свързано с магнетизма или кой знае. Същото се наблюдава по земята, по асфалта. Геодезията би трябвало да включи лицата в измерванията си.

Витраж от счупени стъкла,
слепени с тежък въздух,
захлупил е докрай небето.

Защо пишеш в рими? За да не пиша аз.

После свива се във онзи ъгъл
до глезена на съборетината
на улица Московска и Париж,
в прашните поли на изтока.

Вземи си бонбони, момиче, напълни шепите си, напълни пазвата си, земята си, нахрани я, отрови я, ти си част от това.

Животът е едно парти

Тя чисти пясъка от кльощавите

като птичи кости свещички за мъртвите.

Гърбицата ѝ краси елек:

Beach Party Bothmingen.

Das Original!

Тогава виждам: те са там.

Пренесен с камион на север пясък,

розовобузести гиганти,

шлагерът тече на халби във телата,

сладка, тъпа, животинска радост,

мастилото по книжките е прясно,

BMW-то ще пропусне…

Мрак, оригинален мрак.

Някъде до портите на изтока,

в същия отъпкан с ярост пясък,

един тъй уморен от повторения

прегърбен януари

загася светлината.

Възпявам алгоритъма

Възпявам алгоритъма,
тънкокракото присъствие,
тялото на насекомо в мозъка,
ехото му в палеца, жуженето,
дупките, пробити от хоботчето,
в набръчканата бледа кожа,
покрила Вавилон на уморените.
Възпявам прорезите в цензурата,
ударите в словото,
траекториите му сред бъдещето,
връзката със биохимията.
Възпявам комунизма му,
детерминизма, посаден в саксия класа,
егалитарната походка,
празното оставено пространство,
където идеалите
и ветераните им
заченаха си
все едно. Едно.
Възпявам
дебелите му расти и коаните,
пъпките, обидите и авокадото,
дрехите, които ни отиват,
залитанията към простите числа,
безкрайните му шумни множества,
обхвата,
азбуката от решения,
с която пише нашата история.
Ето тъй: едно, едно, едно
и тъй нататък.
Погледнеш ли назад,
той се отдръпва,
небето се затваря и
се отваря раната,
нарича се throwback.
Възпявам и рисунките с перо от филтър
по порестата ни действителност,
намеренията чисти, истината,
облегнала челото си в монитора,
и милиардите сърца,
които уж не означават нищо.
Едно докосване – това е
от което има нужда тялото,
но също и екрана.
Нима е някаква случайност?
Възпявам нещото, което всичко е,
свистенето в ушите ни,
какъв ти ритъм?
Душа нарича се, оптична Палечке,
прах в нослето ти от Пало Алто.
Учудена ли си,
че същесъвува нещо друго,
например нула,
да, например нула и мълчание?
Възпявам оцелялото учудване.

Мета

Единственият възможен текст по темата би бил един съвършен не-текст, ненаписване на невъзможното с цел магията на двойното отрицание да си свърши работата. Но и в неписаното темата остава и то остава като топка в корема, като типично за декември болезнено свиване в минимални (телесни) територии, излазът на текста затворен, текстът метаболизиран от тялото. До съвършенство. До скоро, мой текст.

А., която може би ще прочете този текст с помощта на DeepL, ми писа, че домът не бил някакво място, а бил просто там, където съм. Ще прощаваш, скъпа А., но това са врели некипели (DeepL, take this!) или ако предпочиташ бабини деветини (what about this?). Ако сега не ми се говори с теб, то точно това е причината. Как да говоря, щом самото говорене се осъществява с граматиката и фонетиката на това, което не е част от мен, ерго нямам никаква възможност да изразя нещо друго освен чуждост. Дори и отчуждението е място, но недостъпно за други, ето защо съм толкова заета –  начертавам истинската карта, която е изпълнена с граници. За да преминеш тези граници се изисква преобличане на гласните струни, активиране на други неврони превключване на друга предавка, което автоматично повлича колата ми по други теми. Трябва ли да се оправдавам, че сега точно не ми се преоблича, че ми се носи пижама по цял ден, и то някоя от бабините ми? Представи си човек, който влиза в хотелска стая. Знае как да борави с всички неща в нея, но не забравя, че те не са неговите. Гледа да не ги повреди и да не разхвърля много, неудобно му е от камериерките, които идват всеки ден. Вечерите прекарва облечен в работните си дрехи, защото не си е взел пижама, защото няма куфар, който може да пренесе този товар на пижамата. Дори и човекът да прекара дълго време в тази стая, хотелът си оставя хотел. Не е трудно, леко е, и това е ужасно. Не е място, език е, също може да го наречем чужд език.

DeepL някога може и да промени това, но аз през цялото това време изрядно внимавах да не се заразя от техно-оптимизъм (този на А. е доста заразен), така че предпочитам да изключа телевизора малко преди прогнозата за времето.

Никаква мета. Не съществува. Невъзможно е и не е текст.

Игра на завинаги

Бих осъзнала всичко, ако беше за последно.
Ако преживяното не притежаваше такава дълга сянка
и нямаше да се повтори.
Как ритаме със гумени ботуши в тъмното
кълбета светлина и как фенерчетата
все отскачат към началото на парка,
където е по-малко страшно. Рикошет
от вечерния час за малките,
но въпреки това
за двадесет и пети път сме на пързалката,
покрита с нежен за очите скреж.
И тази дива скорост на смеха ти.
И уравнението във главата ми
как лекотата изпреварва, а ти преминаваш
в тъмното като приятен сън,
който утре – винаги – ще се повтори.
Мама, двадесет и пет пъти в час или дори по-бързо.
Ще закъснеем за живот или за нещо друго,
аз ще хапя устни и ще нямам време
да зачеркна нещо по чертите
на вътрешните стаи,
и ще мечтая да напиша точно същото,
докато опъвам в десет вечерта, ноември,
напрек изтритото пространство на площадката,
един хамак. Ти питаш, тук ли ще живеем и завинаги ли?
Аз те притискам в пулса на люлеенето
и казвам
само докато го осъзная.