От известно време в главата ми плува идеята за кукла. С плътно чорапогащено тяло и с прозрачна силиконова глава, в която се разхождат миниатюрни човечета. От мястото, където би трябвало да е вулвата ѝ (където, естествено, няма нищо, защото нито една самоуважаваща се кукла не се опира на действителността, а я символизира, освен това този орган се очаква съвсем скоро да бъде преодолян – ще имаме мъжки свят, раждан от мислите) излизат ярки кабели, свързани с очите. От време на време през тях преминава многоволтов ток, който кара човечетата в главата да подскачат, а после да се сриват в купчина мъртва маса, наподобяваща мозък, при което куклата ще промени позицията на тялото си и ще започне нов цикъл. Общо взето, движението в пространството придобива смисъл само когато някакви идеи умират, съвсем нагледно. Очите ѝ трябва да бъдат от двете страни на главата, отричайки възможността за фокусирана визия. Искам да прилича на мен, за да повярвам, че това съм аз и да реши проблема с посоката на чакането.
Какво правя? Чакам. Понеже държа равновесието си с две ръце, не мога да пиша. По кожата на лицето ми, прилично суха по февруарски маниер, избиват пъпки с формата на букви, но аз продължавам да се държа. Нивото на напрежението ми е в рекордни низини. Кой, по дяволите, би се отказал от възможността да крачи така безгрижно по сухите камъни на поточната линия на времето, без да се страхува от прииждащ потоп, дори да не може да си представи възможността за потоп? Да крачи като своя собствен свръх-аз, който винаги е сънена хайта, без цел и затова винаги на точното място. Аз със сигурност не бих се отказала доброволно, особено след като прекарах толкова дълго време в плен на отвратително досадната си аmygdala (знам, знам – сигурно ме е спасила от нещо си и е супер нужна и важна и блаблабла – неблагодарността също е част от еволюцията, част или процес с все още неизвестна ми посока).
Въпросът е дали чакането е статичен процес. Би могло да е, ако можех да си го представя, би било по-лесно за всички. Но в моята глава съществува движение в недвижението, просто не съм сигурна на къде сочи стрелката му.
Жалко, но никак не се насладих на терзанията си, докато ги приютявах. Идеята да се представя на света като изтерзана поетеса винаги ми е харесвала, но с моята persona това просто не се получава достатъчно автентично. Нямам друг образ, на който да се опра, освен да се пусна в пространството така – пронизвана от всичко, тъжно ухилена, с чиния салам в полунощ и чаша много кисело кафе. Щастлива ли съм? Не знам. Нещастна ли съм? Със сигурност не. Ако бяхме в бинарна система, щях да съм щастлива. Но бинарната система съществува само в компютрите (или всъщност май даже и там не), и в нея няма място за вулви.
Много бих искала всички, които четат това, да пропуснат частта с чинията салам, нищо че е истина.
Нощта се спуска върху новата ми свръхактивност по-бързо, отколкото мога да я обработя в конкретни действия. Нощта все още е главен модулатор на случващото се. Нощта е одеало, безсилност, безсъзнание. Вкъщи, глава, отделена от тялото. Тялото ми спи в спомените на майка ми. Детето ми пък спи върху същото това тяло, което се е разположило с един крак в сега, а с другия в едно утре, приютило цялата смелост на връзката. Така заедно горе-долу покриваме обсега на измерението време. Може да се каже, че сме безсмъртни когато спим.
Не мога да понасям вече музика от миналия век. Това развитие, общо взето, съвпада със сбогуването ми със страха, с последната му кихавица. Бум-паф-бонг-ких, и това беше. Титаник потъна и всичките му оплаквания на запис ми звучат като Селин Дион, дори да не са. Да, и моите скъпи любимци също.
Иначе всичко от 19 век назад все още ми звучи добре.
Прегръщам приятелка, ръцете ми са замръзнали от мълчание. После се качвам в такси, мястото около волана е обвито с прозрачна пластмаса, която рефлектира всяка улична лампа и ми напомня трептящ дисплей. Возя се в кола, шофирана от присветващ пашкул, мълчащ човек-машина.
Конфабулацията се приема за здравословно явление при децата, а по-късно като тип разтройство. Аз питам, кой има правото да определя на кое място във времената линия стоим, щом времето е вътрешна конструкция?
Може ли да те ухапя? пита О, когато го питам какво му се прави. Прането попива прашни йероглифи от пода, стъпкано от разхождащото се слънце. Не мога да играя. Мога само да губя време. Да чакам време (другото). Отварям широко прозореца за студения въздух. Boole си е отишъл от настинка. Слава Богу (Богу Интернету), не живея във бинарен свят. И другото време наистина идва.

Вероятно ще е същото, когато го намери.
Кафето ще къркори неритмично във корема ѝ,
навън ще крачи неприятен студ от север.
Тя ще наметне нещо тънко срещу отегчението.

Вкусът след трийсет, казват, почти не се променя.
Недоволството е перманентна щампа на началото.
И ако всяка обла форма е съставена от плоскости,
отдалечаващи се една от друга с ускорение,
обратнопропорционално на…
Какво ли ще се промени с едно докосване?

Тя ще се разплаче заради петната по тапетите,
заради повтарящия се в главата и рефрен на
цветовете на завесите, които никога не е харесвала.
И в рикошета на заслабващото ѝ от сълзи зрение,

ръката му ще се разпадне до видение,
а тя ще си откаже изгрева и ще си легне.
Ще си премери пулса, ще го сравни със вчеращния.
Просто твърде дълго е стояла на течение.
Просто твърде дълго се е взирала във него.

В едно интервю австрийският психиатър Ото Кернберг описва ситуацията във Виена малко преди началото на втората световна война през детските си сетива. Разказва за приятелите си, група еврейски дребосъци, които са танцували по улиците и са драли гърлата си с „хайл хитлер“ заедно с всички останали, без да разбират какво означава всичко това, без да подозират разликата между градски празник и спускащото се върху семействата им наметало на злото. Разказва и за майка си, която е била „винаги прекалено загрижена, да, бих казал, често обитаваше стаите на параноята“, но която в крайна сметка е убедила бащата на Ото да напуснат страната още докато това е било сравнително лесно. Нито един от приятелите му не оцелял.

Кръвта ми се надига като цунами и намира обяснение. Това нещо в мен, което тъй ме мъчи, може би има някаква функция, закодирана в мен от чужди истории, от чужди тела, от тяхната чужда периферна нервна система. Записана в мен като наследство на еволюцията, подарък от тези, които са оцелели. Малко след като реших, че искам да бъда родител, машината на подаръка се раздвижи. Точна, стройно конструирана, неизпускаща нито един показател от околната среда, гладна за данни, които съвестно да преработи, за да изчисли пропорцията на злото в доброто и обратно. Понякога ми се струва, че съм загубила животинското в себе си, но това не е вярно. Всъщност сега съм перфектното животно, повече от всякога, защото животното е образ на живота, а животът е винаги нащрек, за да се разграничи от противоположността си – смъртта. Противоположността на живота е също съня, упоението, пиянството, транса – все неща, които вече не мога. Зная сега защо.

Дните, които прекарах затворена, броях по космите си. В началото търсех белите досадници в бежовата котка, която съска върху главата ми, късах ги и ги поставях внимателно в един плик, в който бях запазила и първата постригана косичка на детето си. След известно време – време, което чувствах силно, като жабуркане в почвата на мислите си – остана само това, което принадлежеше на невинността. В плика началото и началото на края се бяха смесили толкова добре, че изпитах доволство. Всякакви метафизични жестове облекчаваха досадата на стените, които не можех да напусна без да загубя разума си. Започнах да търся косми по възглавницата, по чаршафите, и всеки ден добявях по един такъв в плика. Не се сресвах, за да не объркам брояча си. Мебелите ми бяха загубили острите си краища и можех да преминавам от стая в стая със затворени очи, плавно, сякаш вървях през сън. Тялото ми омекна и призивите за кихане го разтърсваха толкова силно, че се налагаше да седна за половин час след всеки един от тях, а те бяха много, така че реално седях през по-голямата част от дните си, които са толкова, колкото косми… Докато седях, си представях стръмен планински връх, попил хиляди мъгли, представях си бързото движение на облаците около мълчанието му и какво би се случило, ако долината под него кихне – със сила, пропорционална на мащаба на пространството в съотношение към моите дихателни органи. Вече не чувствах никакво движение в себе си и в мислите си, и това съотношение с дивата природа ми даваше утеха, каквато остатъците цивилизация около мен ми отказваха. Фактът, че нищо не ми липсва, освободи огромна площ в мен, която можех да засея на ново, но с какво? На най-острото място на зимата бях, където семена се намираха трудно. Направих списък с всички човеци, които познавах и ми бяха скъпи по някакъв начин. Имах идея за някакъв алгоритъм, който да определи на кого да се обадя, но докато се мъчех да завърша списъка с треперещи като желе ръце, лицето ми се покри с 40 градусова руменина, също част от дивата природа. И, както често става по време на изгрев, който е завинаги пространство на магията, всичко започна наново и забравих какво всъщност исках да направя. Списъкът се оказа доста дълъг и това ме зарадва – в случай че любовта в артериите ми стане излишна, можех да я изпратя на достатъчно неподозиращи приемници. Представих си всеки един от тях като обитател на колиба, забита из някоя друга дива гора, затрупана от преспи и пищяши вълчи ветрове. Представих си как, ако сега се откажа, след няколко дни там, пред колибата, ще бъде доставено (от кого всъщност?) амфора, увита в бежова козина, пълна с кръв. И обитателят на колибката, изнемощял и обезводнен, със синкав нос и нахапани устни, ще вдигне ръце към небето, а после амфората и ще изпие това, което ме е движило цял живот…

Ще прекарам останалите дни, мислейки за вкуса на личността. После ще преброя космите. Ако са достатъчно много, ще се обадя на някой.

(господи, бог на числата, изслушай моята изповед)

Придърпай стрелките на часовника с воя на една неверница, която в твоята математика е избрала да бъде пространството между едно съвършено множество и една съвършена празнота. Зачеркни уравненията ми, за да ме накараш да скоча от знака за равенство в устрема на двузначието. Чуй какво преживях в скобите и после ги отвори. С единицаединностедно.

Не успях да съм тяло. Не зная какво прави тялото ми през цялата тази година. Нито веднъж не успях да вляза в него, колкото и да се натисках. Бутах сополивия пластелин на душата си в неща, което ми приличаха на врати, но нито едно не поддаде. В дъха се притисках, но той се оказа нещо неестествено, като назизустен стих с нестроен ритъм. В жили и кости дълбах, но те се оказаха чужди, срещу мен зяпна един недомил геном и ме изгони. Дърпах и рязах, мокрих и оцветявах коси, но влязох само в картини без съдържание, без пот и без сенки. Огъвах, пришпорвах, гълтах отвари и сумтях по баирите, под смълчаните облаци, но не намерих форма, която да чувствам. Къде е тялото ми? В кое измерение? Накажи ме със знание, господи.

Прегреших и що се отнася до поезията, както винаги правим с най-близките си. Наругах я, охулих, изгоних я. Натоварих я със всичките си товари, римувах я с трудно, защото поисках чуждото, поисках логиката. И се отдадох на твърдия език, бях щастлива в краката му като неопитна ученичка, ревях ту от любов,ту от страх, размазвах със сълзи кекавите си изречения, после ги гълтах и кашлях и припадах от изтощение. Когато Психея поиска храната си, поезията се изплези, хвърли тенджера на пода, а оризът се разсипа в Китай. Блажени са дисциплинираните, нали? Накажи ме с поезия, моля.

Цяла година ме преследва и Черният Четириъгълник, който е нещо като твой дявол, нали? Където и да се намирах, той ме засипваше с допамин, което е евтина дрога за трезвите, но тъй перфидна, тъй сладкоумно измислена. господи, ти обаче не си го измислил, защото дяволът е самозахранваща се формула, а ти би предпочел аз да съм стойността на ъгъла между траекторията на летящата пластмасова торбичка и магистралата на слънцето. Или поне така ми се стори в урока по математика в първи клас. Прегреших, защото повярвах в греховете си и той ме погна. Накажи ме с други дроги, господи.

Освен това прегръщах дървета, детето си, други деца и котки и кучета и крави, дивих се на природата, наблюдавах вътрешностите си, отказах се от куп неща, освободих място и се заринах с тъга, проснах се в страха си, не се оплаквах, оплаквах се, станах си съвсем чужда, съвсем нова, досадна и абсолютно чиста, намерих бял косъм и червен конец, няколко края и едно начало и идея за множество други начала. Бъди този път с мен, господи, аз съм само едно. Само едно, като в единствено или едновременно или еднаква.

Дай ми това едно.

Разсичане. Една стъпка напред, две навътре, което е…също напред или накъде? Кой ще ми даде отговор? Свикнала съм само да питам. Затова и въпросите на детето ми ме плашат. Не зная имената на толкова много неща. Машини, части от машини, части от себе си. Колебая се да наричам цветовете с имената, които съм приела за дадени. Колебая се да кажа, че нещо е правилно или грешно. Вътрешният ми компас никога не е бил толкова разстроен както сега, може би защото съм свикнала да не му обръщам внимание. С времето ръждата е покрила съвършената механика, така, както философията покрива брънките на съвършеното енергично тяло с обяснения на неща, които не изискват такива. Страхувам се от мощта на езика. Бих искала да го прескоча. Да съм отново на онова високо място, където просто слушах някаква музика и въртях ханша си и се чувствах като мощно дърво, разтърсено от вятъра. Но тази лекота ми е отказана сега. От вътрешностите ми блика език, който разсича щастието ми. От света блика също език, който разсича сърцето ми. Някой си коментира моя снимка с твърдението, че дяволът се бил скрил във вещерските ми очи и че сигурно правя зли алхимични магии. Ужасът на това случайно и всъщност неважно твърдение ме преследва. Защо някой си вижда в мен дяволът? Защо злото, защо алхимията? Цялата ми тъмнина, когато настане нощ, е обърната към мен самата. Не знаех, че е видима за други. Вярвах, наивно вярвах, че вместо нея се вижда горещото ми желание да избягам от нея. „Тя цял живот търси светлината и така осветяваше пътя на другите“ и така нататък. Вътрешният хронолог е доста наивен.

Ако злото в мен наистина съществува, то е за да се самобичувам с него, заради греховете на слепия си разум, който иска да разбере повече отколкото успява. Но може би е време да приема, че самобичуването оставя следи, които плашат или събуждат агресия в другите. И че едва ли някой някога ще види ангелското трептене, което захранва машината на злото, което е получило името си от някой, който изобщо не се е замислял как да си служи с езика.