Автор: Нели Станева

яйце яйце малеле
търкаля се а
накъде
по-точно
откъде от
о-о-ле

Неспокойно се въртиш под йероглифите
на моята несигурност.
Дали ще се откажеш да заспиш?
Все пак, ако се чудиш,
последният,
с безсрамно полетял надолу щрих

и шев накриво,
значи „съжалявам“.

Близостта на телата кара абстрактните понятия да се отдалечават от буквите, в които са облечени. Това не би било проблем, ако не искахме толкова силно и точно сега да създадем ново тяло от текст, което да спаси света от войната, омразата и загубата на смисъл, от неясните очертания на изкуството и неестествената тежест на свръхчовека. Останалото се разтваря лесно в етанол. Разстоянието между “интелект” и “интерес” и после “несресан”, след което “харесва ми”, е само няколко глътки от калифорнийското розе реколта 2014 или от тежкобъчвеното уиски, за което никой от нас не е платил. 

Преследва ни мисълта (дали е достатъчно плътна), че ще бъдем наказани, ако не участваме. Най-малкото ще бъдем наказани от времето, задето не сме платили с нещо – разсъдък, здраве или поне едни 120 франка.

Не бива да се вини виното, нито дори уискито, което не сме избрали, казваш, истинския злосторник е музиката. И ето, аз се сещам за цигулката на мрачния ми русенски дядо, виртуозната му цигулка, която всеки път напластяваше съвсем конкретен контраст между съществуването му, между свръхстандартния му апартамент, свръхсмъртното му тяло и необятните пространства на Малер, Бах и Бетовен, и как тази ужасяваща граница ме караше да мълча. За ученическата цигулка на майка ми, натикана под бузата от любящите ръце на баба ми, покрити с кръвта на поредния заклан петел, за нейния отказ да продължи да живее по-дълго от кокошките. За бунта на баща ми, малък оловен войник, който се изчерпа до “няма да насилваме детето”, вечна слава за смелите,  след което аз, съвършено свободна, станах балерина, а после поетеса. Няма как да избегнеш музиката. Интелектът, колкото и да е трениран, в един момент не издържа и се предава. Особено лесно се случва, когато две тела са близо едно до друго, достатъчно близо, за да се обичат, докато толкова много други наоколо се мразят и напластяват контраста между етера и етанола с тъмни облаци и идеи. Когато двете обичащи се тела са закодирани с бунт и всеки път, когато чуят съвършената хармония, напускат пределите си, за да я задържат, а когато се завърнат, с ръце, омазани в сладък сок, предели няма. 

Няма как да видим какво се случва след това, защото нямаме подходящи абстрактни понятия. Историята ще отсъди, според вибрациите. Историята явно не е абстрактно понятие, щом е оцеляла с толкова много музика, притисната между етанол и етер. А да оцелееш е най-важното.

Ако да е тегаво, поне да влезем.
Ако лапардица, то поне блестенето.
Ако далеч, то най-малко думата
ти да се чува.

Януари:
Розово палто петни Московска,
но в автобуса ми е по-студено.
Февруари:
Отчаяние в светлината на захапката,
дали ще хвърлят въпросителната ни?
Март:
От булевардите тътни злокоба,
но броим онези докосвания на перваза в кухнята.
Април:
Болката превежда, преподрежда, 40 котки чакат хляба си,
каква брилянтна радост да си тяло.
Май:
Възраждането на пухчетата, почти завършеност,
но пак die Zeit macht alles kaputt.
Юни:
Тихо, тихо, розе и пица,
и блещука ни японското звънче.
Юли:
Toits de Sofia, така че
просто го напрàвѝ.
Август:
Там, където винаги сме били,
където точката на склона.
Септември:
Нови сили, натъпкани с цикади, влак.
Комарите най-гладни, когато слънцето замрежи края си.
Октомври:
Дом, ние,
а досадните игрички на ума, простете, единствено ме отегчават.
Ноември:
Ако измисля бог, той ще съществува
в моя санаториум – крехко, жилаво отдавна, добре трениран мускул.
Декември:
Съзнание – шампанско.
Ръцете с вкус на огън, а
комини бясно бълват светли облаци.

Гъвкаво небе над стегнати улици.