Окото ми се казва Догол.

Когато си забраня да пиша поезия за известно време – правила съм го поне дузина пъти досага, спонтанно, без причина, като рефлекс – придобивам изключителна яснота на мислите. Имам сила и време да мисля, oсвен за всичко друго, и за писането като цяло, извън момента на експлозия, извън наркотичното опиянение, към което – признавам, срам не срам, съм силно пристрастена. Всъщност само затова обичам поезията – моята и чуждата, когато ми хареса, обичам опъването на нервите, засилването на пулса, неудоволетворението, сриването в средата на земята, където климатичните условия са първични, където, знам, не бива да се пребивава дълго, ако искаш да оцелееш, но тялото ти тупти от ядрен адреналин. Не мога да се сетя за какво друго става поезията освен за снимка на тези неуютни за живеене територии, снимка, която може да гледаме после в сигурната прегръдка на ежедневния си фотьойл и да се вълнуваме.
Бих искала да е другояче. Бих искала поезията да може да разказва истински истории за истинския живот, но нито аз мога да пиша такава поезия, нито някой друг днес би имал търпението да я прочете, мисля си (но може и да греша). Обаче съм уморена от експедициите си, уморена съм да дишам гореща лава, уморена съм да съм уморена от собствения си глад, който нито една метафора не успява да засити. Винаги съм знаела, че това е пристрастеност; не е това, което търся, не е това, което ще осъществи сбъдване, ще ми даде усещане за дом или призвание. Затова и се бойкотирам, опитвам други неща, неща, които не ми дават същото удовлетворение като поезията, но които са по-важни от нея. Ужасно зле съм в правенето на тези неща. Товарът, който нося, иска да се срути. Толкова много е станал, че не намирам начин да го разтоваря нежно и изящно, да го подредя логически в добре проветрени лагерни помещения. Вероятно диспозицията ми – притежавам отскоро и модерната „диагноза“ HFADHD, HF е за highly functional, това е лека, социално интегрирана форма на синдрома – не ми помага да организирам логистиката на душата си в по-дълги текстове. Ако ме е обладала голяма любов или голям хъс, от мен може и да бликне някой разказ. Освен това пиша прилежно дневник, макар че той е по-скоро алиби за други части в мен, не точно част от писателското аз. Но къде е истинското писане? Романът, който започвам 20 пъти през последните 20 години? Ето къде:

• Трудно седя на д-то си за повече от половин час. На работа се мъча достатъчно (защото ми е ужасно важно да остана HF). Имам топка, на която подскачам, също така постоянно ставам, разхождам се и занимавам колегите си (или кафе-машината) с моето вътрешно неспокойство, а вечер тялото ми е покрито с тръни и имам чувството , че излизам от затвор. Всъщност работата ми е супер. Не е супер обаче седенето пред екрана.
Какво правя, за да преобърна този проблем в не-проблем?

От началото на ноември намалих работното си време (и банковия превод в края на месеца) на 2 дни седмично. Така няма да се изприщвам от седене и ще бъде мъничко по-вероятно да прекарам още няколко часа седмично пред компютъра вкъщи. Поне на теория. Засега се наслаждавам на свободата си и на все още златната есен навън. Също така експериемнтирам с други позиции на писане – в леглото, във влака, на кафе. Все още ми е трудно да изгоня сенките на нещата, които съм правила на тези места преди, но донякъде успявам.

• Лесно се разсейвам. Лесно губя интерес към собствената си история. Лесно намирам нещо друго, по-интересно и по-важно. Непрекъснато съм нащрек. Целият свят е важен колкото цялото мен и обратно. В този кръговрат обикновенно се фиксирам точно в средата на нищото.
  Какво правя, за да преобърна този проблем в не-проблем? Приемам го. В тази разхвърлена стая на фокуса ми просто нищо не може да се подреди по-добре. Това съм аз. Бих могла да продължа да пиша точно от позицията си в средата на нищото. Не бих могла да обясня нирваната по-добре. Няма друг начин, освен да напиша това, което съм. Отне ми наистина цели 20 години, за да приютя тази простичка мисъл.
• Не особено горда притежателка съм на голямо количество неувереност и то в комплект с амбиция до луната и обратно. Спъвам се във всяка дума, прекарвам я през всяко сетиво, чета изреченията си циклично докато загубят смисъл. Хем вярвам, че мястото ми е в голямото, хем си хапя ноктите, когато мерна сянката му, която се приближава към мен като огромна лавина.
  Какво правя, за да преобърна този проблем в не-проблем?
  Засега нищо. Засега бягам. За всеки полезен съвет плащам в сълзи на благодарност.

Защото наистина, наистина искам да (го на)пиша, ако ще и още 20 години да ми отнеме. Имам 20 завършени страници, 2020 е.

Всъщност съм ловец

(току що разкъсах кожата си).

Всъщност гоня саблезъб

(със изсъхнал химикал).

Всъщност впивам зъби вече

(бъдещето е тъй сочно)

и докато от глад умирам,

казвам

в същността си аз съм глад.

Глюкозата на зимата залива мозъка,

но геният се храни със сланина.

Знам, но съм забравила къде.

Очите ми са жълти от куркума.

И поради липса на змии…

В ръката ми един парцал,

който бил е май стихотворение.

Само паметта е мястото,

където може да се настани провал.

Набирам номера на Маяковски.

Тъга Георгиева, где ти?

В тази нощна ноемврийска тежест,

увиснала на лявото ми рамо

като торба сигнали за заето.

Един побъркан разчерта града

с гълтащ светлината тебешир.

Но все някой трябва да продава

мазни банички с луна.

Знам, но съм забравила къде.

Пожелах лице на победител.
По-твърд контур на устните,
по-малко влага във очите и
непрекъсната от сълзи очна линия.
Очертания, в които да се скрия –
аурата на изкуственото,
бронята на хармоничното.
Мускулите да са тъй отпуснати,
че усмивката да ляга
като уморено от игра момиче
без да чувства глад и
без болезнена обратна тяга
към тревожното ми цупене.
Кожа с постоянен цвят на
майско, мързеливо утро.
Също – да тежи обратно
гравитацията и да ми прощава,
че до три чета и в седем ставам.

Пожелах лице на победител
и друго, за да го обичам.

Две огромни жени са полегнали около къщата, покрити с изпрано от слънце тревисто одеало. Когато въздъхват, вятърът блъска моето цвете. Въздъхвам и аз пред силата на цъфтежа му.
Езикът му достигна мястото, от което изтичат най-хубавите истории. Натиска десетки пъти копчето на лампата с поглед, забит в тъмния прозорец. Да включа луната казва, устичката широко отворена, готова да захапе чудото, което е чудо само за мен.
Големите хора не са големи, мама, малки са.
Завива ме с одеало.
По-добре ли е сега?
Гледа строго.
Искаш ли сок? Биберон? Мама тъжна е?
Кой ти каза, че маймуните ядат банани, а дъждът спи в облаците? Кой ти обясни какво е чувство и какво е мисъл? Немският е лесен език, лежи удобно в небцето.
Само по тъмно, на матрака му, докато приспитирам (моята комбинация от медитация и приспиване), той полива корените ми със сомнабулен, сливенски напев. Неговите корени са все още забити в бъдещето, което се казва Zukunft. Няма да съм аз тази, която ще ги изтръгне от там.
Няма да съм аз, но може би ще бъде нерешителността ми.
Мама, ако работиш в яслата, ще бъдем винаги заедно.
Трябва ли да обяснявам, че сърцето ми свири хеви метъл на ръждясали консервени кутии? Че всичко друго в живота ми загуби значение?
Светът ми се събира в три часа дневно и винаги е тъмно.
Затова сме тук двамата, в тази тиха хижа в лоното на Emmental, в лоното на жените от миналото, които мога да съм аз.
През деня винаги ме боли нещо – ту зъб, ту глава, ту очите.
Неговите отново имат онзи блясък на новороденото, защото той току-що е изродил езиковото си тяло. То се мята и крещи и иска отговори. Защо съм тук, какви са тези звуци, защо не ми говориш така, както говори вселената?
Как говори вселената, цвете?
Хълмовете се тресат от смях.
Малко, още малко, още малко, мама, мънинка, малинка, още малко.
Какво, мило?
Nicht traurig sein.

Не знам защо започна да прилича
на куп ронлива пръст главата ми.
Гладът на гените за ясни срички
безсилен в черепа ми мята се.

По тялото ми синини от носене
на цяло лято премълчани залези.
Очите казват, че храната постна е,
а ножът е ръждясал от парализа.

Щадя се. Даже сънищата нощем
разхождам на каишка. Дялкам думи
по времената линия. Посоката
се блъска във стените на ума ми.

Метрономите в езика завещала съм
на идващите ми земетресения.
Тишината е изнемощяла и
не топли смисъла в усамотението.

Вероятно не животно съм – растение,
растящо без да може да помръдне.
В жилестите ми ръце – гнездо. Спасение
за крехкото и гладно бъдеще.