И залезът, последният ни светофар, остана

една червена точка в огледалото, 

Вероятно някой е натиснал REC. 

Нов скелет, изграден от колчета на пътни знаци, 

събаря плахата подредба в тялото ми,

носила ме четвърт век.

Ръката ти намира първо скорост, после начин. 

Знам вече, че по тези пътища се стъмва рано

и не към изгрев е насочено това свистящо бързане. 

Отдавна сме подминали човешкото, 

ми казваш. 

Тогава виждам,  че колата спряла е

сред рамка от безмълвен септемврийски въздух, 

едва щрихирано шаси, но пресен слой от вечност. 

Със сигурност резервоарът с планове е празен. 

Това не е обаче филм и няма осветление, 

и няма листи с реплики във джобчето, 

и няма страх оттук нататък. 

Мълча. Езикът ти не е език, а нож, 

браздящ с римуваните си движения

очертанията ми сред мрака. 

Дори със вързани ръце намирам копчето

за още. 

Не само че започва, но и свършва всичко в тази песен. 

Познаваш я, разбира се, Cantara. 

Божествен стон обляга едрото си тяло

върху нервните ти гръдни кости. 

После заедно, по навик, ровим в миналото за цигара.

И ако можех утре да разтворя вестник, 

щях да прочета „Пожар

в паркирана на края на света кола,  

но жертви няма.“

Сега обаче пламва в дясно изгрев – светофар. 

И всичко почва пак да се повтаря.

Къде отиде тялото на моя див любим?
Мъглите ли покриха тежкия от зной разкош на кожата,
завоите нарязаха ли необхватната гора,
където ябълки – сърца на дребосъчета – изхранват птиците,
където меки са пътеките до щастието
и стъпките по тях се сливат в напеви за славата на някой си,
създал това, което вижда само той самичък
и под гъстите си мигли сам събира в язовир?
Къде отиде слънцето, което очертаваше блестящи обръчи
под плясъка на рибите, под скока им в пространството
на нашия общ поглед, сплел ръце срещу лика на невъзможното,
срещу променливия силует от хълмове без фокус?
Къде отиде тялото на моя див любим,
дали отплува с безпосочната вълна на вятъра,
по недовършената магистрала с дупки неизречено,
дали сега пътува, както началото пътува с хъс към края си
и както вятъра пътува без да стига някъде,
все още топъл от прегръдката на лятото
с лице червено и разплакано?
Дали го взе онази чиста светлина на утрото,
изплакнала краката си в планински бързеи,
разперила ръце над свлачища, над нощна глъб и борове,
тъй жарка да покрие всички тъмни сънища,
че е помела с потопена в жито четка и сънуваните?
Къде отиде тялото на моя див любим,
онази вкусова хармония на въздуха,
издишана със смях, презрял във гърлото,
с прашец от жълт кантарион и прегоряла под ръцете кротка хвойна,
с електричество на топла козина,
разнасяно от сенките на бледи облаци
над некартографирата територия,
над храстите – протегнати към нищото ръце,
със неопитани от никого освен от дивото малини.
Къде отиде тялото на моя див любим?

Телата се връщат в себе си лесно, почти без протест. Ето тези ръце, тези крака са моите, а тези са твоите, не забравяй и пръстите, заплетени в косите ми. Ето, тези ириси са за гледане натам, а тези – за другаде. Няколкото капчици пот не са сигурни какво да правят и остават там, където са се чувствали най-удобно, но пък съвсем скоро ще бъдат измити, без да оставят и следа от езерото. Устните се туткат най-много. Докато намерят самотните си очертания и пърхането утихне, слънцето вече се е покатерило зад линията на раздялата, но ето – само още няколко минути хаос и късане на прозрачни шевове, и всичко потича отново в две посоки.

Такава лекота на раздвояване е абсолютно непосилна за съзнанието.