Понякога нагледното доказателство за огромното разстояние между хора с иначе близки интереси ме разтриса точно така, както треска тресе пеленаче, току-що дошло на този свят. Преди месец и нещо, малко след голямата ми пауза от социалните мрежи, която сама по себе си беше нещо като малко раждане, без да искам нагазих в една такава треска, където един индивид прояви пълно неразбиране към ходенето в библиотека за задоволяване на глада за качествена литература. През изминалото оттогава време понякога сериозно разсъждавах по въпроса дали моята позиция се дължи на лични житейски обстоятелства и предразсъдъците, породени от тях – например липса на достатъчно пространство, на житейска уседналост, на по-скоро левите ми убеждения или на факта, че не мога да си позволя да закупя всички книги, които искам да прочета (и съответно гроздето е кисело). След достатъчно съмнения (и Декарт би бил доволен от мен, cogito) и едно наскорощно много задоволително посещение в местната библиотека с богат урожай, ми стана ясно, че всъщност темата е друга. Осъзнах, че дори и да имах огромна библиотека вкъщи, пак щях да ходя в обществената и да кисна там колкото времето ми позволява, което в моя случай е много, и това между другото вероятно се дължи на няколко от гореизброените фактори. Иска ми се да обясня защо, с надеждата, че ако някой любител на книгите, който чете това, е пропуснал това изконно човешко удоволствие поради каквито и да е причини, може да му даде шанс и да провери емпирично моите обещания. Струва ми се също, че в ерата на бизнес алгоритмите, подчинени на огромни корпорации, които обслужват единствено себе си за сметка на нашето внимание, всеки глас, който се застъпва за теми, от които никой не печели (почти) никакви пари, но много други богатства, придобива повече важност, отколкото настоящето ни кара да мислим.
Главната стойност на библиотеката не е в пестенето на пари, макар и за хора, които четат много, първоначално ще изглежда точно така. Повечето редовни посетители на библиотеки също купуват книги, включително и аз самата, нещо повече, те се вероятно тъкмо онези, които биха дали и втората си риза за някоя определена книга – единствената разлика е, че не купуват всичко. Тези библиотечни пространства, които приютяват не само последните нашумели книги, но и цели епохи, цялата разгъвка на човешкото знание и въображение, служат за много повече от „как да си набавя това, което искам да чета, ама да не платя нито цент“.
Може би най-ценното усещане, което ме притегля редовно към библиотеката, е свободата. Първо, свобода от екрана, естествено, библиотеката е по-добрият интернет, където можеш буквално да пипнеш информацията, със същия, че и по-добър, ефект върху допамина. Също така свобода от мнения, от популярности, класации, инфлуенсъри и други иначе съвсем добри хора, които искат да продадат нещо. Свобода от обвързване с предмета книга, но връзка със съдържанието му. И най-вече свобода от мен самата, от моите собствени интереси и предразсъдъци, вместо това предаване на случайността, позволяване на книгата да ме намери. Естествено че понякога търся нещо определено и в повечето случаи го намирам, но много по-често просто се оставям да бъда водена от призраците по етажерките, които карат пръстите ми да извадят точното книжно тяло. Книгите, които притежавам, са само един тип литература, и колко скучен би бил живота, ако имах достъп само до тях! Понякога наистина не намирам нищо интригуващо в библиотеката, нищо не ми се усмихва, тогава взимам напосоки десетина книги, които само прелиствам и връщам след няколко дни. Понякога пък в такива купчини откривам шедьоври, автори и теми, които иначе никога не бих потърсила (защото и моето съзнание си търси по принцип само още от същото, досущ алгоритъм). Или, отегчена от тежестта на книгите, си взимам един куп списания с фейлетони, да, по дяволите, такова неща все още се пишат и то понякога дяволски добре. Или готварски книги, които никога няма да използвам, но изглеждат добре за известно време на кухненската ми маса, красиви албуми с архитектура, астрономия, икебана, колоездене, които ще погалят окото ми за няколко минути, книги на тамилски или корейски, защото изглеждат много интересно и има Google translate, стихосбирки на местни автори, които ме отегчават, но ще ми хареса после да мога да разговарям с тях самите на чашка кафе за литература. А детските книги? Това е отделна, огромна тема. Всеки родител, който срещна в библиотеката, излиза от там, натоварен поне с петнайсет такива. След четири седмици ще занесе вкъщи още петнайсет, и така нататък. Удоволствието от това да видиш мъничкото създание, ухилено до ушите, да избира самò книжки от ниските рафтове, е достатъчна причина да имаш деца въобще. Училищата тук също водят учениците редовно – веднъж месечно – в библиотеката, където насърчават децата да си избират книги за вкъщи, както и за „под чина“ – книга, която детето има право да чете в час, ако е готово с поставените задачи преди другите. Къде другаде, моля, могат малките човеци да пипат, разглеждат, облизват, разхвърлят и преподреждат стотици истории, които не им принадлежат?
Ходенето в библиотека няма да разори автори и издатели – липсата на институционални разпоредби и държавна подкрепа за библиотеките са истинските проблеми. Библиотеките също са клиенти на издателствата, освен това могат да играят важна роля в популяризирането на четенето, да приютяват литературни събития и социални срещи, свързани с книгите, но само ако имат средствата и капацитета да го правят. В доста държави авторите получават royalties всеки път, когато книгата им бива заемана в публична библиотека. Ясно е, че съм малко чужда на тази част на диалога, но не съм и безразлична, знам и че в България нещата стоят не точно оптимално, но не зная как точно и как може това да се подобри. Това, което проповядвам, е малко по-редовно и смело разширяване на съзнанието, защита на независимото пространство на човешкото любопитство и, честно казано не се сещам за нещо по-лесно достъпно от библиотеката в този контекст.
P.S Някога, може би дори скоро, ще работя в библиотека, но това не е мотивационно, а любовно писмо.
Нели Станева 