Нели Станева

Да се облегна на дърво, което
ти само преди час си ми разказал.
Да замълчи небето, да се скрие, само
сивият му гръб да се протяга.

Да си личи, че сме написани отдавна,
от цяла грапава и влажна вечност.
Какво като отблизо по-напомняме шишарки,
заети със дъжда, докато падат.