1
Пред далечините ти спокойни като стройна палма,
шибан на вечерното небе от злия вятър,
гледам те, родино, и усмихнатата нежност на смъртта
вика с моите очи
сънищата скрити.
Жълтите, високите треви към заника обръщат
своите листа корави и класа
запъхтян и гол
и се вдигат от простора птиците последни;
щръкнал и греховен в тебе търпеливо търся
твоята жестока и прозрачна мъка
и над раждането спира се и колебае мойта сянка.
Патицата сиротлива трепка като мойто розово сърце през март.
Слизам в теб, родино, като в светлината
и се връщам в тебе също като буря;
викам аз и само тънките треви ме чуват
и усещат да минавам като някаква вихрушка.
Облаци, големи пустоти, отчаяните равнини,
дето вятърът във вятъра живее неуморно!
И при тебе само, майко скръб, пристига скръбното сърце
на човека, на чедата твои
и на твоите дрезгавини пламтящи. И самотни
само теб обичаме, родино!
И през март прелита патицата само!
2
Тича вятърът след лятото и влачи
прахоляка тънък, семената на тревите черни,
хубав и приятен е денят, подобно цвете
в гъстия и светъл въздух.
Светлината движи своята корона ярка,
без да вижда сянката на своите коси във равнината,
без да чува плитките ромонещи води,
ни усеща полъха неясен
във трептящите проблясващи тръстики.
И забравена, самотна пее паметта:
Вятърът вечерен,
свирейки, летеше
като птица тъмна
през прохладни клони.
Увенча победа
влюбения, майко,
отлетете, мъки,
въздух лек и пъргав.
Бе водата сляпа,
гледаше душата,
водеха, изглежда,
разговор потаен.
Таз победа, майко,
никога не свършва:
не раздяла искам,
искам сън, забрава.
Вятърът среднощен
над морето бдеше,
ровеше самотен
черната постеля.
Побеждава, майко,
времето студено
и сърцето скръбно
в самота запяло.
Как е хубав, майко,
въздухът е простора!
И през март прелита патицата само!
3
Върнал се при тебе, гледам твойта древност
и редуващите се един след друг сезони
с дъждове и със мъгли едни, а други
вече с блясъка на цветовете
и със полета на патиците диви в небосвода;
там, където яребицата укрита пее
и излита трепетна като водата.
Предпочитам аз горчивина, избран и тленен
на земята, да те назовавам и забравям,
и да гледам, древен и еднакъв с пламналия огън,
мойта тягостна съдба във скитанията волни
на дъждовните ти облаци и птиците ти в равнината.
И дохожда есента, и ето вече чувам
тътена от тъпана на бурята във пустошта.
Нели Станева 