Нели Станева

Непоносин си пак, любими.
Водораслите ти камъни стърчат
над тристадневната брада.
Чернокопния ти блясък е изгризал
зениците на ранобудните плувци
и те са прекосили линията.
Краката им висят от миглите ми
и гъделичкат срамежливата луна.
Аз гъгна вместо нея, както винаги.
И тонът ти е непросин, любими.
Примамил в пясъка си стиховете
на страхливите поети, се надига
с бицепсите на вълна, която само
тишината е предвидила, а аз
завързвам облаците си към стълбата,
по която, оглушали, те са слизали.
Непреодосин си тук, любими.
Две черни дупки са се настанили
в сърцето ти, в което впивам
дълги нокти електричество.
Ти си се скрил във аромата
на насълзена буза и, ухилен,
подхвърляш ми ръждиви кораби.
Аз, забравила играта в космоса,
се просвам върху празното пристанище.