Битка

Ако времето беше по-хубаво, щяхте да ги видите. Да, ако предишния ден температурите не бяха паднали с десет градуса, вие също щяхте да сте там, на някои от малките плажчета на брега на езерото, на одеалото си за пикник, по бански и с бира в ръка. Щяхте да видите шарените им дрехи и рошавите им коси под шапките, които сега попиват дребни капки дъжд, завихрени от силния вятър. Щяхте да видите усмивките им и голите им кореми, гладни за небе и слънце, и големите им очи, в които се е разплискала синьо зелена вода. Но юлската жега беше скоростно издухана от северни течения и вие днес ще отидете само до пекарната за хляб, а после ще косите трева в градината си, надянали есенно яке. Те обаче, жената и момчето, са тук, без якета и боси, крачолите на панталоните навити до коленете и въпреки това прогизнали.
Жената по принцип е майка на момчето, но само когато са вкъщи. И двамата нямат особено интерес това състояние да продължава дълго, и промените в климата не променят намерението им. Тук тя е матрос Зълзик, който помага на капитан Млечна брада да завладее острова на съкровищата. Този остров плува само на метър от брега и представлява едър пън, закотвен на място от тънкостеблени слузести подводни растения. Жителите му са насекоми от неопределен вид, въоръжени със саби, изключително многобройни и агресивни. Затова двамата завоеватели прибягват до нечестните средства на цивилизацията и ги обстрелват с камъни. От време на време едно семейство патици прекосява заливчето, тогава и двете страни единодушно спират военните действия, дори сякаш хладния вятър за кратко отпуска мускулите си, за да наблюдава как петте съвършени патешки следи разчертават гладката повърхност.
Ако бяхте тук, и вие щяхте да ги видите. Но ако бяхте тук, това, което се случи по-късно, вероятно нямаше да се случи. Сега тук е и той – приближил се е толкова тихо, че, когато жената се обръща, е само на педя от носа ѝ. Ако тя не беше храбрия матрос Зълзик, щеше да изкрещи от ужас, но сега само гълта изненадата си, наред с дъвката. Поздравява го леко смутено, опитва се да запази самообладание. Висок и дебел старец, от онези, които са изгладили възрастната си кожа с голям апетит, натрупал подкожни тлъстини, така че тя да лъщи като старателно полирана тенджера. Наоколо е пълно с празни плажчета с удобно разположени пейки, на които да поседне, какво прави той точно тук, където момчето остри пръчка за следващата атака на острова, и защо започва да му говори някакви неща, които то успява да игнорира, но тя не? Опитва се да парира умело – не, той не е момиче, момче е, не, не съм самотна майка, откъде ви хрумна това. Той се приближава, настъпва един шал, който всъщност беше одеало за пикник, тя вади алуминиевата бутилка с вода от раницата и в претегля в шепата си – пълна е, достатъчно тежка. Момчето усеща всичко, усеща промяната, макар да не го удостоява стареца нито веднъж в поглед, нагазва във водата с дрехите си и плува до острова, хваща се за него и започва да чопли и да си пее нещо, защото истинските капитани не обръщат внимание на маловажни неща, но матросът е нащрек. Огромният човек има малки полуслепи очички, зад които не се вижда нищо – абсолютна празнота, размита в някакъв сивкав цвят. Жената се сеща за самотата на света и се пита дали нищото, произлязло от нея, има право на съчувствие, също така се пита какво да прави с големия си страх, който върви с нея вече толкова години, упорито в преследва, макар че тя не му обръща внимание, защото знае един куп пиратски песни, които в повечето случаи го заглушават. Какво да прави с него освен да го подостри до оръжие, с което да набоде дебелия корем, който се е изпънал пред водната линия и чака момчето да излезе на сушата, за да го погълне? От този тип мисли, които отново я правят майка, ѝ призлява, затова влиза в езерото, достига до острова, които вече е завладян, и качва завоевателя на раменете си, като че да е малко дете, а не капитан Млечна брада. Когато минава покрай мъжа, блокирал изхода към брега, той протяга ръка, за да ощипе бузата на момчето, която наистина е млечна, но тя прикляква, защото се е подготвила, и меката му длан увисва във въздуха, където и ще остана завинаги, ако питате паметта на жената. Но вие не сте тук, вие сте в кухнята, пиете чай и отваряте някакъв вестник, в който утре може би ще пише нещо за това, което ще се случи след малко.
След малко жената и момчето търчат по обиколната пътека към противоположната страна на езерото, далеч от плажчето с острова на съкровищата. Момчето негодува заради рязкото напускане на битката, а жената мълчи, защото е водила друга битка и малко се срамува от себе си, а и тя самата не иска да се прибира – денят е толкова хубаво хладен, може би нещо ѝ се е сторило там, на разстояние 180 градуса, което тук вече не същестува. Да поплуваме малко с една истинска лодка, а, капитане, и капитанът сияе, разбира се, и все още стиска полуготовата си стрела. При навеса с лодките под наем няма никой, обаче жената забелязва, че не са заключени, явно ще си спести 20-те франка на час, облаците са се стопили и топлината се прокрадва от контурите на слънцето, ясно различими в средата на езерото. Тя никога не е използвала гребла и момчето вижда това, вижда несръчните ѝ, твърде усилени движения, от които по челото ѝ скоро бликва тъмна пот, но вместо да порицае матроса, то просто казва, дай ми на мен, мамо, и странно, въпреки дребния му ръст, гребането му се отдава много по-добре, и тя се отпуска, ето вече не е майка, а кралица, гордо тъмнокоса и прелестно розовокожа, която се е излегнала на дъното на лодката и примижва доволно под слънцето, докато един златист роб натиска здраво веслата, за да я отведе в уютния ѝ езерен замък. Но това не продължава твърде дълго, само няколко вдишвания, и сега момчето казва:
Мамо, мисля че този ни преследва.
Жената знае кой е този, но все още си мисли, че в средата на езерото са на сигурно място, затова не се изправя веднага. Само че то казва отново “мамо” и в гласът му има онази кристална нота страх, която веднага събаря капитанската му шапка, и тя скоква, разлюлявайки лодката, почти обръщайки я, и под слънчевите зайчета вижда лицето с очите, зад които е празното, вижда главата и нищо повече. Той плува и е на съвсем обозримо разстояние от тях, плува с едър размах, който няма как да принадлежи на възрастта му, със скорост, която жената е виждала само по телевизията, в онези репортажи от олимпийските игри. Не се насочва към тях, но обикаля в смаляващи се геометрични фигури, и отведнъж лодката им сякаш се смалява и се пълни с вода – всъщност не е вода, а страх. Очичките на чудовището – междувременно жената е сигурна, че мъжът не е човек – се стрелкат към тях като остри вълни и заливат кожата на момчето и то вече плаче, или може би вятърът се е завърнал, или може би тя просто чува шуртенето на онзи хормон, или беше невротрансмитер, в мозъка си, който ще ги спаси.
“Неидентифицирано тяло на удавник в езерото Х.” трака хормонът по клавиатурата, докато тя казва:
Всичко е наред, капитане, подай ми бутилката и също тази стрела, и ножчето си.
Тази вечер, докато вие приготвяте вечерята си, жената и детето ще ядат пица директно от картона, току-що изкъпани с гореща вода и излегнати в леглото си, изтощени от хубавия хладен ден. Кожата им е нахапана от неидентифицирани насекоми на безброй места, но иначе нищо им няма. Тази част от деня няма нужда да бъде видяна или разказана, защото историята обича само битките и само победителите, и рядко иска да знае кого точно са победили – дали истински враг, чудовище или себе си.