Мило дневниче,
Колко бързо свърши половината лято, и как е достатъчно да си помисля за това, за да изскочи обяснение в браузъра ми (виж снимката по-долу). Всъщност с малко желание и още глобално затопляне вероятно ще можем да сложим септември и октомври сред месеците, в които може да се плува. Но засега тялото разпознава само стандартната маркировка – светлината, начинът, по който се влива или си отива денят.
Днес пиша тук, защото е важно, а ти, дневниче, ми харесваш – рядко срещана, вече почти чужда компания, ти си чуждо място и в същото време приличаш на мен, разпиляно между няколкото локуса на контрола и на съществуването, без очаквания към последното.
Така се харесвам – запази ми тази мисъл. Запази това време, в която тя се е случила. Знаеш кое време е – магичният юли, бременният юли, вечно отвореният портал към многобройните ми желания, които се сбъдват в хаотичен ред, най-бързият месец с най-протяжните часове.
Мога да ти разкажа какво се случи до сега, но ти вече знаеш важното. По хартиените ти ръце още има следи от химикал, макар и на места доста размазан. Преди няколко дни една от тетрадките ми падна в плитка, кална вода. Изпитах невъобразимо удоволствие, което продължава и до сега, когато я погледна – когато видя очевидните следи от употреба, нагъната хартия, петната живот, който е правилен.
Струва ми се, че спасявам света със щастието си. Доколкото мога – все пак съм само една дребна човешка единица, и магнитните ми сили няма как да прескочат в някаква нечовешка хипербола. Но е осезаемо – щастието дърпа, заразява, преобразява, неутрализира ужаса, който твърде много човеци са обречени да изпитват или – защо, по дяволите? – сами да избрали да изпитват. Харесва ми да мисля за това, защото всъщност щастието няма друга функция и ако не напускаше границите на тялото ми, щеше да е много лесно да мисля за него като загуба на време (защото щастието променя и времето, променяйки пълнежа му).
През март ми сложиха пет системи с феритин, което доведе до странно хубавия факт, че от есента ще бъда студентка по философия. Между тези две естествено свързани неща бяха книгите, водите на Рейн, Аар, Бургаско езеро, Лангете, горите наоколо, Копитото. Борих се с романа, гласът ми набъбна, върнах се в двайсетте си години, пях, бягах, нараних се, цапах се, кървях, ядох сърца, дроб и по пет-шест яйца. Скоро, в другата половина на лятото, ще започне още от новото, дълго мечтано. И под цялото движение – онова, което остава, докато се изплъзва от думите.
Иде ми само да благодаря. Благодарността няма нужда от конкретен получател – ръся я с поглед от прозореца на самолета, докато се дивя на хубавата Европа, докато сравнявам гледката навън с местоположението на картата – колко добре нагъната, климатично блага и абсолютно правилна, а мощните фотони изгарят рамото ми, по което няма слънцезащитен крем.
Ръся я по площадки и полянки, събирам чужд боклук или атакувам собствениците му. Докато се люлея на люлка или се катеря на дърво, докато милвам котки и кучета. Ръся в вкъщи, докато чистя и мия чиниите, докато лежа на пода или на балкона, или в леглото до ранните сутрешни часове с мижавата си лампа. Ръся я тук – за който мине и забърше с поглед този текст.
Аз вече съм се завъртяла и не съм тук, но къде съм – не зная, GPS-ът също мълчи.
Нели Станева 