Нели Станева

Косите ми се спускат като сенките на ножици.
Бих могла да се зарадвам, ако не беше бледото предчувствие
на тънката ми кожа, по европейски предразположена
към срам и рани, и банална в своите желания.
Какво да влезе иначе във тясното отсъствие,
освен острието, със което първия домат на лятото
е бил нарязан, и радостта от първото изгаряне,
представляващо, от тази гледна точка, изпразване на слънцето?
Но други са играли тук, политизирали са болката
и краят ѝ е с тъп, неясен връх.
Остават драскотините от сухите им  погледи,
които, нямайки какво да ми предложат,
на дневна светлина се възпаляват.
От ужас режа уж недосегаемото, казвам:
Да, това е изборът ми.
И упорито тракат зъбите
по клавишите на суеверията.
Крия сенки в кърпа, нося камък в шепа –
защитавам малките случайности на тялото.
Нощем втривам им уханно масло, сол и розмарин,
вкус на топли вътрешности, спомени за диви ягоди,
но когато се събудя, те са наравно празни
със останалото
и сякаш нищо никога не се е случило.
Отдръпват се листата, отражението ми
изчезва във шума, неопределящ себе си,
за да си докаже там каквото трябва.
А аз клеча над огледалото и плача
докато замирише на отминал дъжд.