Нели Станева

Две стаи. Въздух колкото ребрата
да се преброят. Зле сглобена гледка:
мътна супа с тишина от гробището
и непрестанен марш на сиви плочи.
Ръбове и синини от тях. Небето
в същия уда̀рен тон. Иглолистна
църква пред балкона, другата
отдавна е потънала под погледа.
Какво да се запомни още? Мебели,
отказващи да имат функция,
ред, който вечно се съмнява, прах
във алвеолите на покрива, и кашлянето
в полунощ, и ноктите на котките
в мокета до обувките. И толкова.
Но нещо друго се е случвало
и нестабилната формация на паметта
воюва с дупки и петна. Едно издишване,
уловено от дланта на залеза,
утайка в архаична чаша, лепенки
по бойлера. Дефектите побират повече
и научавам, че растяха на балкона кораби,
трептяха чекмеджетата от пулса
на листите във тях; пиратско знаме
от закачени на въженце люти чушки
дразнеше мъглата. Още: кал и пясък,
пълни пепелници, рокли от Китай и
жартиери, влакчета и маратонки. Вън
върволицата от непреводими пешеходци,
сватби, катафалки, от които
потъмняваха завесите, и три саксии.
Прогизналите сънища, които носех
вместо нощница; тефтери, както винаги,
на които се опирах, и несъвместими
цветове, които все се сливаха
в есенна носталгия. И как не беше край,
а поредното отказано начало. Затова е лесно да изчистя двете празни стаи
с въздух колкото да вдишам радост,
която в бъдеще да обитавам.