Нели Станева

И значи, вървя.
Вървя и какво значи това.
Няма знаци, морфеми и всичко останало, което оставих у дома, тоест избягах му, дателен падеж.
Интернет, мъжки род, черно яке, четириъгълник.
И значи, бягам и ме е страх.
Няма причина да ме е страх, но не идват ли всички лоши неща именно заради нещо друго, което го няма, заради празното място, в което могат да се настанят?
Джобовете ми са празни, особено десният,  и ръката, която периодично проверява.
Няма.
Но също така ме е страх, защото празното място не се запълнило с нищо, и очите широко затворени.
Кал, мъх, напъпили глухарчета, гнила кора, шупли, мисли?
Няма.
Значи бягам.
Бягам с всички сили и нищо не брои крачките ми.
А щом е така, разстоянието е необозримо и се разтваря във времето. И да не започваме с последното, защото то е проблем.
Затова бягам и се спъвам в корен.
В корена си, който отрича всичко след себе си.
Няма как да разбера какво е било преди корена, предполагам –  стъпалото ми.
Бих предпочела: стъпалото ти.
Притежание.
И докато падам – нищо. И докато падам, би трябвало да мисля за нова граматика, и вероятно мисля за теб.
Прегръщам,
бих могла да напиша,
а черното яке окачих пред вратата,
която исках да затворя след себе си,
но от коя страна?
И значи вървя и това не означава нищо,
несподелено.
неспокойно, с натъртени длани
и необозримо само,
с изкълчен палец.