Нели Станева

Докато седях по турски върху стоплен камък
и се сдобрявах с все по-нахалната чупливост
на личността си (и доколкото си спомням, не успявах),
а ужасът бе щедър в ретроспекция, в която
от друга щедрост бе наритан, и докато седях
застинала до разкривените лица и блистерите
на три самоубийци (без да си личи, че дишам),
докато заемах все по-малко място с чувството,
че това е смело постижение, докато четях Кокто
и слушах как мълчат близнаците му, безразличието
и удоволствието, с вечните аперитиви,
от които ми се плачеше, докато седях
в сянка на трамвай, на влак, на черна дупка,
все неуспели да ме доведат до тук (защото
е ясно че от всичките места, не съм избрала същото)
докато седях и лекичко опипвах скелета си,
доколкото ми позволява невъзможното, докато чувствах
кости на една много по-съществена история,
запазена във стихосбирки, генетичния подарък
на фантазиите, докато залагах в скромна карта на кафе
надеждите на цяло поколение, и докато
се облягах върху идеята за друго мое място,
което трябваше да съм напуснала, докато отсъствието ми
създаваше го, както създаваше и този келнер тук,
който напомня Хегел, както и аудито и децибелите,
които ме олющват от двуизмерната ми поза
и ме изписват в география от бягства, но докато седях
в кадифената седалка на пореден панталон,
който искам да сваля, имайки това,
което никой няма,
докато седях и мислех, че сега е  наложително да стана.