Не съм говорила със теб отдавна,
ти, който си вечно повече.
Ти, който изтъняваш шията
и оцветяваш във индиго китките.
Забравих как и тишината
уви главата ми като тюрбан.
Все повече придърпва пясъкът.
Не съм говорила със теб отдавна,
ти, който си вечно повече.
Оставям бледи жестове – петна
по предполагаемото ти очакване,
по неудобния наклон и впрочем
не се научих да обличам друго.
Все повече придърпва пясъкът.
Не съм говорила със теб отдавна.
Кашля трепкави бразди мълчанието.
Ще кажеш ли, че ми отива?
Ще се облегнеш ли на този ръб
като на хълбок, като на плътен
знак за страстно постоянство?
Ти, който си вечно повече,
забравих думите в средата ти,
не ги изтръгнах от мастилото.
Поднасям слюнка и кафе, и орехи,
като да е отдавна.
Седни на пясъка и отвори уста,
сега
вземи това, което е за никой.
Нели Станева 