Плачента

Ръцете, които ме хващат, след като съм паднала от тъмнината, са мъжки, разбирам това точно в момента, в който изплаквам първия си дъх, разбирам го, защото с първия дъх вдишвам света, но за кратко ми е дадено да помня и аромати от други животи и светове. Така миришат сълзите на камъните, така мирише мъхът по гредите на разрушените къщи, така миришат сърцевините на студените газови планети, от които събирах материал за съзнанието си, така мирише и ракията, която баща ми е пил тази нощ. Ръцете му ме приветстват с радостните конвулсии на сухи, треперещи фаланги, но аз усещам другото, усещам най-тихото послание на кожата, която пренася молекули тревога към мозъка ми. Това е по-важно от първия глад, за който нямам дори сетива, това е първата храна, която получавам, в чинията на лицето му с изпъкнали, вечно влажни очи, които все още не мога да видя, тъй като моите са покрити с пелената на смъртта. Отговарям му веднага с още повече плач и той се смее, той се тресе, целият свят се тресе, научавам, че сътресението е нещо хубаво, аз ставам хлъзгава и захватът по-болезнен, достатъчно стегнат, за да се противопостави на хлъзгането, това е моята собствена обвивка от мазнини и околоплодни води, която ни разделя и го кара да се страхува да не ме изтърве. Бученето зад главата ми нараства до това, което по-късно ще нарека срив, така бучат горите, когато зад тях се сриват планински масиви, листата подемат ехото и го оцветяват в тъмнозелен вятър. Това е шумът на чуждия елемент, който винаги е заплаха, дори когато помага, както в случая, сега акушерката прерязва пъпната връв и аз забравям за тук, за пътя, за целта, забравям всичко, а майка ми точно в този момент губи съзнание, както ще разбера много по-късно, естествено никой няма да си обясни връзката, както и аз самия цял живот няма да я разбера, а сега, когато я разбирам, нямам какво да правя с нея.