Нели Станева

Видях тъмното ти в дупката на риза,
която няма да закърпя и във формата
на тялото, навело се над огъня.
В пропадането на гласа ти в ниското,
когато се изправяш от леглото.
Не подозирах, че ще ми хареса толкова.
Видях го после в начина, по който
изрязваш от замръзналия въздух думи
и по рязкото прескачане на моите.
В неспокойните власинки по пуловера,
за които съм увиснала, в движението
на ръката, която обладава болката.
Не подозирах, че така ще ме обърка.
Разпознах го във вкуса на ястие,
което няма да ти сготвя, във подправката,
с която притъпяваш търкането
на чудовищния свят по кожата ти.
Видях го после в няколкото тихи фрази
на веждите и на челото, как обличаш
дънки от естествена история
и как прозира в тях под погледа ми
стегнатото утре. Аз вероятно мога
само това – да виждам преобърнато.
Не подозирах, че ще ми е вкусно.
Видях тъмното ти в биологията,
поднесена на едри хапки, после и в
боравенето с дребните неща, например
задръствания и екзистенциални кризи,
които аз не съм забъркала, и новините.
Как мълчаливо сутрин се издигаш
над опита, над опитите ми за категории,
как вечер до последно си несигурен
дали си се прибрал наистина
и не разбираш радостта ми. Липсата ти,
оказва се, е тъмен цвят, изтриващ всички.
Не подозирах, че така ще ми отива.