Беше лесно да заменим самотата, с която ни обграждаха другите
с истинска самота, акомпанирана само от баса на празното жилище.
Почти повярвахме, че това е крайната цел: да се скрием
в необезпокоявани биологични функции, в облагородените си квадратури.
Беше лесно да обявим избрания прозорец за произведение на изкуството –
изгубеното време, ограниченията върху гледната точка са били буквално същите.
В един момент можеш да наречеш всяко хаотично натрупване „къща“
и да обвиниш шума от приближаващо срутване в липса на вкус.
Беше лесно, докато не натежа корпуса, в който се напластяваха вариантите.
Няма как да разчистим – теорията на струните
не се събира върху една единствена, дори да е най-трудната
за достигане. И колкото и да са умели пръстите ни, раните
от безсмислено строителство едва ли ще ни позволят да свирим
достатъчно дълго, за да прозвучи избора ни като споделеност.
Беше лесно, докато не заменихме всичко за удоволствието да сме се намерили
и за тази невъзможна нота, която вероятно само в съвършена празнота вибрира.
Нели Станева 