Нощта донесе ненаситен вятър. Северът
изтръгна няколко дървета и стрелката
на компаса, всъщност непотребна
за полюса на неподвижното очакване.
Безмълвни са и другите устройства –
заредени, зъзнещи, с очи премигващи,
червени, устремени в себе си. И кой
ще се издигне пръв да каже „стига“?
Отвън са колелото, пощенска кутия,
мърлява паяжина върху гледката и
празни кофи, угоен с мъгла асфалт и ти,
захапал долна устна, одеяло метнато
на раменете. Странно, рамката на тялото,
обитавало стена, разпада се
по-бързо от причините да вярваш.
Остава само този шум в главата:
крила, отместващи бетонен град
и радост, буреносна радост.
Нели Станева 