Всяко изживяване създава спомен, в чиято тъкан се набиват на очи моментите недоизживяно, недовършено, непреработено.
Те са онова, с което се храня, в онези редки моменти на просветление.
Разбира се, аз греша, търсейки математическа функция, която да обедини всичко. Но открай време ме дразни изключването в теорията на струните и във всеки избор. Това, но не това. Онова за сметка на другото. Защо не всичко едновременно?
„Краят на света е водопад, който пада в черна дупка и излиза от другата ѝ страна.“ казва О. , докато отваря един фъстък.
Някак си всичко е свързано. Дали се дивя само защото не мога да проумея как? Дали дивенето (има такава дума) не е най-важната част от формулата?
Нели Станева 