Не бях плакала в тоалетна на самолет.
Какво има в буркана?
Жената със силиконови ръкавици ме гледа с очите на доберман. Когато бях на седем, два добермана нахапаха до смърт моя приятелка, така че знам.
Не чувам. Какво? Не помня да имам буркан.
Напоследък постоянно забравям някакви неща, което по принцип е хубаво, защото имам повече място за други.
Защото ме интересува единствено съдържанието на нещата, по дяволите.
Сега обаче този багаж ще бъде проверен. Парче по парче, прашка по прашка, докато се сетя, освежена от кръвообращението на срама, колко близки ще си станем с добермана съвсем против волята си. А съвсем друго исках.
Масло от шипка и карите, магнит от Офринио, магнити от София, две пакетчета къна, оглеждани и опипвани дълго, вафли, бележника ми (доберманът го прелиства и дори изтърсва внимателно), три книги (не им обръща никакво внимание), тигров десен, който е бил в Колата, дантела, найлон, кабели, тоалетна вода на свобода, капачки, филтри, цели 6 химикала (ех, Моцарт, де да имах 6 ръце, за да пиша с тях едновременно).
Толкова се притеснявам, че доберманът се превръща в блага жена с леко уморена усмивка. Притеснението ми е най-сигурният признак за невинност, а и вече е видяла какво бельо нося и почти дъното на раницата.
Не пипайте, аз ще извадя всичко, че ни наблюдават как работим.
Накрая то излиза. Разбира се. Проблясва само за секунда пред очите ми, преди да тракне в пластмасовото кошче под лентата. Хиляди полски цветя, безумни приятели-пчели, цялата радост, цялото безкрайно лято, цветът на косите ми в рая, нощната блестяща точка в очите му, пътищата и филийките с масло, всички тоналности на залеза и няколко уморени цикади.
Това – казва тя – също е течност.
Наздраве тогава, казвам аз, и започвам да опаковам обратно нещата си.
Нели Станева 