Паднахме в теб – пришълци недоспали
с евтин полет по изгрев и невзрачните раници,
събрали живота до тук: два-три парцала за сваляне
и едно гузно усещане, че сме избрани,
но защо не сме знаели?
Паднахме в теб, после пъргаво станахме
пришки и шумове, и напихме се с пяна
на дните във халби, и крачките сляха се
с папагалското крякане.
Колко дълго сме чакали?
Ние си падаме мълчаливи.
Затова теб попитахме, твоите махащи палми,
цветовете ти, прецъфтели безкрайното. Тук,
където търсачи завършват самоубийствено кривите си,
се изправихме. Да, само за кратко, хоризонтално,
в леглото.
После пак паднахме в сън, в презокеанския шепот
на надрусаните ти обещания, на еклектичния Бог,
в който през цялото време вероятно сме вярвали,
докато сме се съмнявали в себе си.
Това ти разказвахме, с гладки бели кореми,
спокойни сред калейдоскопичната нервност
на сплескани улици, гърлени звуци от димни подземия,
мъниста, торби, потни кожи и шумното черно
на няколко нощи, топли дори през септември.
Ти бе ведра и безразлична.
Това те отличаваше от нашето минало,
така че, чаша по чаша, ти изличи го.
Някой зарови нещо във пясъка. После обилно
валя. Акостира фантазия за Южна Америка
и за небрежност – или за неизбежност?
Все на любовта великите постижения,
които посрещнахме с вино и кървавица.
Всичко друго само разсейваше.
Всичко друго се измести от първото,
което създаваше нас.
Светлината приятно стъмни ни и паднахме
сред високо легло, изтърбушило стаята,
която вероятно просто сама се премахваше,
за да остане усещането, че сме избрани
и че навсякъде вече, сред цялото време,
ще знаем,
защото ти бе тъй добра и ни каза.
Нели Станева 