Мидата

През последния им ден заедно тя реши, че от всичко, което можеше да обича в него, най-много ѝ харесва мълчанието му. Харесваше тишината, която тялото му излъчваше, когато привидно се отпускаше в очертанията си върху хавлията до нея и после се разтичаше върху нейното. Тишината беше розова, изящно надраскана от ехото на бурни вътрешни движения и толкова уханна, че я караше да огладнява непрекъснато.

Малко преди залез той нахлузи очилата за плуване и възхитително бавно прекоси намачкания, вече почти празен плаж. Току-що родените му мъжки очертания разкъсаха гладката повърхност на морето на две матови половини. Светлината тъкмо се беше преобърнала и сега висеше ниско и тежко под рехавия синкав чадър на облаците, едно гигантско мазно петно, което попиваше и зад стъклата на слънчевите очила и узурпираше всеки неин опит за фокусиране върху конкретен образ, изваден от цялото. Тя затвори очи. В гърлото ѝ имаше вкус на понички, а в крайчицата на устните се бяха събрали няколко топчици пудра захар, засъхнали върху капка млечно фрапе. Цял следобед си беше представяла, че остава тук, че утре заравя глава във възглавницата и не хваща автобуса до летището, че малкото ѝ тяло се превръща в безвремие, в мудно и пищно доволство, което пържи понички за туристите в мърлява приземна кухня, а вечер пие узо под лунната сянка, обгърната от прашните лози и от ръцете на мълчаливия си любовник, единственият, който няма да може да се засити. Сега обаче зад оранжевото перде на клепачите ѝ започваха да се промъкват хладни образи от другаде, да нахлуват северни ветрове и остри планове, които притискаха коремните ѝ мускули към гръбначния стълб и ѝ напомняха, че това, което вече е било, няма начин повече да бъде.

Усети мокрото докосване по бедрото си и отвори очи. Той беше клекнал до нея, подпираше маслената слънчевата топка на гърба си, а от от миглите му капеше тъмносиня вода с аромат на потънали кораби. Не се усмихваше, погледът му вибрираше в ритъма на неясно очакване. Дясната му ръка направи полукръг откъм гърба и се изпъна пред нея с жест, в който имаше нещо твърде сериозно, твърде театрално, за да бъде разбран от съненото ѝ съзнание. Тя протегна длан към лицето му, за да улови една искряща капка, стичаща се по брадата, но той се отдръпна и кимна към пръстите си, които се разтваряха тържествено. В средата им лежеше голяма колкото половината му длан розова мида, невъзможно крехка, две плътно притиснати половини мълчание, погълнало всички фантазии на света. Отвори я, каза той, и внимателно я постави в ръката ѝ, но при този разтреперен трансфер двете половини се счупиха, разделиха се, освобождавайки само малко водорасли, вода и няколко лениви песъчинки. Тя не забеляза паниката в очите му, засмя се и благодари, като внимателно отдели частите на мидата, постави ги върху хавлията и избърса ръцете си от останалото. Не забеляза как той отведнъж се стегна като тънко дърво, брулено от зимен вятър и се засуети, колко отчаяно се взираше в пясъка, как уж небрежно ровеше с пета насам-натам, избягвайки погледа ѝ, колко нервно навлече очилата за плуване и се хвърли в морето отново, за да излезе половин час по-късно победен, пребледнял, чужд и съвършено свършен.

Слънцето залезе и въздухът помътня от жестоките комари, тя побърза да събере багажа си, забрави за мидата, която изтърси заедно с останалия пясък от хавлията в краката си и не пожела да вечеря с него. Мълчанието му беше станало далечно, космическо и вече не я докосваше. Това улесняваше нещата. Студеният вятър на бъдещето блъскаше ушите ѝ като крясъка на треньор, който упорито настоява, че тя трябва да бяга към тъгата, защото тъгата е сигурна като почва.

Минаха много години от този ден, наистина много, почти толкова, колкото биха се събрали във вътрешността на една голяма мида. Времето се беше забързало доста. От ускорението му кожата ѝ беше станала суха и почти прозрачна, а под нея костите изпъкваха още повече. Една тъжна, опушена зимна нощ тя приспиваше сина си с приказка. Напуканите ѝ устни бавно се движеха по историята за рибаря, рибата и пръстена, беше уморена както никога досега, както беше всъщност и всяка друга вечер. Само за кратко отпусна глава на възглавницата до уханната косичка и затвори очи, защото светлината на нощната лампа хапеше очните ѝ ябълки и те сълзяха. След няма и минута ги отвори, но книгата в ръцете ѝ отведнъж беше подменена. Наложи се да потисне вика на изненада, защото детето тъкмо се унасяше в сън, бързо изгаси лампата, изправи се и лъкатушейки, затърси път навън. Когато излезе в ярко осветения коридор и се увери, че това, което е видяла в сумрака, все още е истина, се свлече до стената. Илюстрацията в дясно на разтвора, който пръстите ѝ все още стискаха, представляваше акварелен образ на онази мида, невъзможно реалистичен, както и самата мида тогава беше невъзможно красива, образ на нещо, приканващо да бъде помилвано. Дланта ѝ се залепи за него, устните ѝ потрепериха, гласът ѝ се отърси и тръгна по текста вляво, беше невъзможно да направи друго, защото един сънен глас каза “Продължавай да четеш, мамо”, но това не беше гласа на нейния син.

И той се гмурна и намери мидата на дъното на морето, на най-дълбокото място, толкова дълбоко, че времето не го достига, мястото, където всички неща на този свят се раждат, там намери мидата, най-красивата от всички, която само той можеше да намери, защото само той вярваше, че съществува, внимателно я отвори и постави пръстена в нея. Докато плуваше към брега, ръката му стискаше ценния подарък, стискаше надеждата за нейното “да” толкова силно, че половините се разместиха и пръстенът изпадна в мрака на невъзможното, полетя към пясъците, които принадлежаха на удавниците. Една гладна риба видя потъващия блясък, стрелна се нагоре и го глътна. Камъкът обаче беше твърде голям и ръбовете му не бяха ошлайфани, защото не беше купен от магазин, а намерен, всъщност той беше част от метеорит, отчупил се от планета в друга галактика, светеше в розово с тъмни нишки в искряща магента, един невъзможен цвят и материал, който нито един бижутер на тази земя не можеше да обработи. Откъде ли той се беше сдобил с него? Бяха му трябвали няколко живота да го намери и цели три летни месеца, за да успее да го залепи някак си към златния пръстен, който беше купил с парите, спечелени с други три месеца бригада в Англия, приведен под убийствен сив дъжд. Острите ръбове на камъка разкъсаха вътрешностите на рибата и скоро тя предаде мъртвото си тяло на пясъците, а пръстенът с извънземния камък се сля с най-дълбокия земен пласт. Така всички приказки свършват, преди още да са започнали. А сега лека нощ, мило мое момиче.

Цяла нощ тя сънува с отворени очи, свита в клаустрофобичната капсула на коридора. На сутринта започна да търси по обичайните за времето ни начини, защото знаеше името му, но интернет не съдържаше нито една следа от него. Това можеше да означава само едно, помисли си тя. Такъв човек може или да блести, или да се удави, други варианти няма. Прекара няколко месеца в унес, какъвто не беше преживявала досега. Мислеше за него с отдадеността на обсебените и единственото, което успокояваше все още живия ѝ интелект, единственото доказателство, че не е луда, беше книгата с приказката, изникнала от дълбините. Разтваряше я всекидневно, по няколко пъти, препрочиташе историята, милваше илюстрацията с мидата. Това не беше историята, която познаваше, но това важеше явно и за всички други истории. Истории, които не си е направила труда да разчете правилно, събития, през които е минала само повърхностно, за да се намери сега на сушата – студена и жадуваща онова топло море, отдавна изчезнало.

Когато лятната ваканция дойде, тя изтегли известна сума от скромната си спестовна сметка и купи два еднопосочни самолетни билета за себе си и за сина си. След два дни вече се намираха на онзи плаж. Тя беше почти сигурна за точното място, на което беше седяла тогава, но съвсем сигурна щеше да бъде едва при залез, защото помнеше късните стъпки на светлината по тялото си. За разлика от всичко останало, светлината през това време на годината беше същата. Пясъкът сега беше надупчен от едри шезлонги и шумен боклук, но тя не им обръщаше внимание. Постара се доста, за да убеди детето си, което за първи път стъпваше на плаж, да останат цели десет часа там. Едва малко преди залез слънце влезе в морето да плува и дълго задържа дъха си под вода, ровейки в мълчаливия дънен пясък. Когато излезе, беше тъмно и синът ѝ плачеше, съвсем сам на плажа сред орда жадни комари.” Не ми харесва тук”, хълцаше той на път към квартирата, “искам вкъщи”.

“Още утре се прибираме”, обеща тя “но първо да намерим някоя отворена пекарна. Умирам си за понички, а ти?”