Нели Станева

Изкачваме се високо над земния разговор. Въздухът се пълни с пухчета, които гъделичкат носа, и бъдещ студ, все още лек като изстреляно със смях обещание за нещо хубаво. Един червен склон и едно каменисто зелено множество се сношават в поглед, с който си поемаме дъх. Прескочили сме онези корени на миналото, в чиито образ те намерих някога. Изпълва ме невъобразима гордост, затова искам да снимам всичко. Спомените са пораснали. Ти носиш книги, в които да се скрием, опрели гръб о̀ слънчева мъгла. Говорим, докато четем в осното сечение на мълчанието. Подслушваме разговор за баница. После си поделяме ябълка Гала, която засища много  повече. Независими от тъгата сме, затова празнуваме и никой не знае, дори ние самите.