Чувствам се застрашена. Единствено сутрин за десетина минути, сгушена в тъмните завивки, галена от процепа светлина между двете клапи на прозореца, съзнавам какво е да си на сигурно място. Вечер бих имала много повече време за това усещане, но тогава къщата ми е пълна с чужди елементи, с целия свят всъщност. Някога, някакси успях да развия способност да мисля за няколко неща едновременно, да чета/гледам/слушам/правя/уча/търся, развих зависимост от стръмни покачвания на допамина, завършващи със задължителното самосъжаление от падането. Мисля че знам кога, а как не ме интересува, как е винаги едно и също при всички.
Всички останали ние, забили глави в телефоните си.
“Просто експеримент, но сериозен такъв – да разширим наличното време.” пиша в текста за едно събитие в галерията, защото си го пожелавам. Така се случва всичко – запълваме своите дупки, стържем по собствените си строежи, нахлупили шапката на някаква официална позиция.
Да видим. Дните с цвят на млад, мокър и уплашен екземпляр Dama Dama започнаха. Гладът и нетърпението ми растат и ме задушават понякога. Този път обаче ме подкрепят мъжки мускули. Не е моя силата, но я използвам с нарастваща благодарност. А покрай благодарността расте и отговорността да се погрижа за това да бъда на сигурно място. Мястото, където не правя нищо, но се случвам в процеп светлина.
“As I wrote, I was also being written.” Siri Hustvedt
“As I read, I was also being deleted. “ Страхът ми
Нели Станева 