Всеки ден това лято свършва завинаги,
умира със скоростта на розовия прилив
в цветовете на хортензията, избутващ сивите си очертания.
Светлината омеква като неизползван мускул
и зеленото отведнъж не стига и не топли,
изтънява в краищата, макар и да е същото.
Колкото и да го придърпваш в погледа,
стъпалата деликатно мръзнат и си спомнят
любовта към радиатора през зимата. Но избягваш да изричаш
тази дума, за да не урочасаш радостта,
която е несъвършена като всяка философия.
В предверието ѝ застиваш и от нямане на изход, мислиш
въпреки всичко, че повторенията са ти позволени,
дори желателни и че въпреки възхищението
от цветята, предпочиташ съдбата на плода:
след всеки мраз или е умрял, или е станал невъзможно сладък.
Нели Станева 