Да пишеш писма означава да се опитваш да упражняваш контрол върху бъдещето, затова и се противя на импулса си. Аз пиша думи, които вероятно ще загубят меродавност след няколко хвърлея на паметта, но писмото ми ще ги държи живи изкуствено. Светът се променя и аз ще се отдръпвам в себе си все повече, но за моста към теб няма да търся опора в езика. Ще ти разкажа „сега“ по друг начин, възможно най-чисто, ще позволя на сега да си отиде, за да бъда аз и също да бъдеш ти. Последните две тежат еднакво, нали знаеш, ние сме едно тяло.
Не сме.
Продължавам да се стряскам от думата мамо.
Сънувам Карандила, горите ѝ, заклещени в мъгла, каквато там не пада. Лангенталска мъгла, която ти избра.
Защо, мъниче?
На снимките ни заедно приличам на дете. Едно само малко по-рано произведено дете, очукано тук-там.
„защото движението им започва там, където свършва“
Khôra-та е спокойствието. Чете се и като кора. Мъниче, как ме разпукваш.
Учителките продължават да ме харесват, само дето сега те са твои учителки.
Щастието няма да ни спаси от нещастието, нещастието няма да попречи на щастието.
Единствено забравянето ми причинява паника. Забравянето е твоето порастване.
Нели Станева 