Потвърждение на печените ябълки в португалката поезия.
Хляб, филджанче, 7/8.
Прозявката ми е терапия, благодаря.
Дъвката залепна за ветрилото и това са достатъчно новини за един ден.
„Само този, който е изпитвал страх, ще намери покой.“
Какво да правим с живителната сила на плода, за който липсва клон?
Да се случваш без да си случено.
Сънувам как сънувам, щипки на съня.
Налива вечер в мрака.
Пот, пот, пот, какво настойчиво доказателство за човечност.
Съвършена илюзия за повече време чрез живеене сякаш.
„If there’s no question“, можем да измислим отговор.
Дърпай ме по-бързо (за стъпалото), защото блясъкът от корема на чайката ме преследва.
Конкретна поезия, размита с узо: понички с плънка от цикади, тахана със стрита луна.
Толкова много просветления на сянка, които слънцето изтри.
Шепнене преди заспиване, мускулен спазъм.
Вриш, c’est vrai (но това е друга история).
Кожа, облизана с меден език.
В тишината на подводието, на лакът разстояние от времето, винаги едно и също: хуууууу, хуууууу,хуууу. Г
Удоволствията на алитерацията непрекъснато и навсякъде: набиваме биволско сирене, леко като длан на балерина.
Къде е камъчето?
Изчакваме слънчевото топче да се търкулне в гърлото на планината.
Презокеански скоростни магистрали до Япония, изходите на тунелите са с форма на гърда с отворено зърно.
Страхът ми кара водно колело. Водата дърпа, дърпа ме за погледа.
Тялото винаги избутва цялото море с контурите си, затова и доволната умора след плуване.
Пухкав следобед, покрит със сусам.
Придърпах те към слънцето, защото сянката се отдалечава.