8.29, Пирдоп. Влакът спира. Влакът спира поради неопределена (защото има твърде много възможни определения) причина. Минават много други лоши графити, оплюти от разлютеното половин век време. Ние сме в новото, неопределени.
9.02, Антон. Помня го, само това помня – верния тон. There’s a spacecraft blocking…сутрин по софийските улици. Молех се да избегнем червените светофари, но не за да стигнем навреме, а заради продължаването на плавната линия. Да не спира.
Вафла и бележка:
Все още търся спасение. Забравила съм. Забравила съм и друго.
Започвам наново. Влакът спира постоянно.
Поне се справихме без ничия помощ. Тефтерите мълчат като свидетели, обречени незнайно защо на смърт.
Когато погледна през прозореца, пейзажът ме обърква. Така свикнала съм да търся сухота и разруха, да търся смърт тук, че хармонията на цветовете ме плаши. Меки, изискани височини в бежово и светлозелено, копринена светлина. Една изоставена фабрика ми помахва. Дали някога ще извървя всичко това, вместо да го гледам през стъклото, неопределено възможно?
Бележка:
Беше кротък брегът, умерено слънчев, ние опитахме.
Обещай ми да извървим всичко това.
(Колкото повече се опитвам да взема някакво непоискано от никой решение между двете ми точки на обичане, толкова повече се увеличава и едновременно с това уеднаквява силата на полюсите.)
10.00, Карлово. Минава спалният влак от Варна, в който често си те представям.
нищонезнамзатебизнамвсичкозатеб
10.32, Тъжа, спира(м).
Една вила с голяма сенчеста веранда каца върху хребетите зад селото. Там живея аз, онова аз от онзи сън, за който не знаеш. Вилата до съвсем скоро беше на Бяло море, но не е достатъчно блага, за да остане там.
Една цяла книга, в която прочитам съвсем други неща от отпечатаните. Всяка книга, дори най-вече непрочетените от теб, ми носи твоето минало, трохи за глада на фантазията.
Бележка: да събера всички бележки в една фантазия.
12.30, Твърдица. Боли неопределено и навсякъде, като огромно закъснение.
Нели Станева 