Цялото загубено време е в мен.
Цялото време, оставено да бъде загубено, защото не съм понесла интензитета му.
Когато по време на полет минавам покрай облачните владения на боговете, усещам отдалеч как те ми завиждат (усещането не е неприятно, а е като леко стипчиво вино около небцето, посрещнато от соковете на Шостакович). Завиждат на човешките ми недостатъци, на невъзможностите ми, на всичко с „не“ отпред, всичко, от което се опитвам да се отърва.
Какво бих била без жаждата?
Нежива, като тях.
И все пак, моля се да продължавам да губя без да забравям.
Отваря се процеп, разкриващ същоцветните Алпи, които са мои владения, владее ги погледът ми откъм женевското езеро, който не се откъсва от своето място.
Една и съща мисъл винаги – щом летенето е възможно, то всичко е.
Това с времето също.
Книгата още не съм чела, защо?
Нели Станева 