Така светът ще свърши –
не с хленч, а със разсейване.
Аз помня толкова добре дивана,
вкуса на пот, петната притеснение
и как нахално оцветяваше септември
екрана на компютъра ти в черно.

Така било е, общо взето, винаги.
Навън се пълнеха казаните и
близкото изглеждаше до теб далечно –
небесно вместо улично движение,
невъзможно бе да бъде друго.

Облаците дъх край устните,
надбягващи се с баса на разкошна музика.
Не съм природно надарена с вяра, но
подаръкът ще ми остане.

Така светът ще свърши, знам –
не с хленч, а със разсейване.
Защото помня цвят в прегъвката на лакътя ти,
контурите от синя светлина в косата
и всичко правилно, безкрайно правилно,
прегърнато от хленчещ вятър. 

Така било е и така ще бъде винаги,
дори сред влажното примирие,
когато казваш: ври сега злокобно черното,
а аз успявам да си спомня нещо друго.